*
двугърба планина
като двугърба камила -
слива се с пустинята
*
настръхнала четина -
дърветата по билото
под напора на буря
*
двугърби дюни
пият пяната на морето -
вкисната бира
гръбнаци от цаца
в пластмасова агония
*
гърдите ти
пясъчни, хрускат
песъчинки в зъбите
напукани устни кървят -
сухопътни граници
*
грачи гарванът -
в клюна му
Луната
търся сянката ни
двугърба пустия
Нощта изгони
бледото сияние на здрача.
Птиците пищят
прощалната си песен.
Похлупакът на жегата
изсмуква хладта от телата.
Лятото гладно пие пак
своя дял от годината.
Тихо вият комари
и впиват хоботи
в цветя и животни.
Тихо изсмукват кръвта
на живота.
Тихо умират във мрак.
Утихна стаята.
Нощта умря –
обесена
с пердето
на прозореца.
Замръзнали са –
часовете и минутите,
увиснали за
примката,
с която дните са
завързани.
И чувам –
кръвните ми клетки
стържат
по грапавия зид
на вените.
Денят изпи
крехкия хлад на зората.
И властва –
нажежен до бяло;
съскащ от жега;
сладък
от мирис на липи
и пъстър
от изгорели
венчелистчета.
Лятото изпи
крехкия хлад на телата.
И властва:
Въздухът,
натежал от лъчи.
Вятърът,
изял влагата на земята.
Ароматът
на цветя и треви.
Воят
на птиче ято.
Писъкът
на котарак,
изгубил двубоя
с улично псе
и раздраният грак
на някой,
заспал
на паважа…
Планината изплува
от сивите валма
на дъжда.
Слънцето простря
лъчи – като
струни на арфа.
Птиците, останали
от цвъртене без глас
засвириха на тях.
Свилата бавно
ме обгръща.
Онази, която ме кара
да изкривявам
действителността;
да я усуквам;
да я увивам
и в нея
да се скривам –
като в пашкул.
Все по-ясно усещам
другите измерения.
Онези, които се разтягат;
които разцъфтяват –
като пролетна поляна
и ме приютяват,
когато познатите три
не могат да ме поберат.
Понякога почти
истински виждам,
как битието се разслоява;
как еднородната му тъкан
се разцепва…
И как –
разцепена и разслоена –
аз правя крачка, две…
и влизам;
преминавам.
И там оставам.
Не, продължавам.
Вървя –
разцепена и разслоена –
понякога не дишам;
понякога не спя;
понякога сърцето ми
не бие…
Но вървя.
Вселената разцепва се
пред мен.
Докосвам разслоената й
гръд.
Пристъпвам.
Преминавам.
И променям.
На сухи лъчи –
облаците
се държат.
На арфа свирят
птици
онемели.
Адът е край мен.
Какво ме чака
Утре?
Нов ден?
Или мечта
за онова
Утре,
когато светът
ще бъде
променен…
Хлад повя от
прозореца –
горещият ад
на пустинята.
Кучета плачат
на двора.
Отчаяние?
Умора…
Дъхът на Сахара
отнесе душите ни.
Сухи и мъртви са…
Вслушвам се.
Камъни пукат
в тъмата… Не…
Скарабеи
драскат по тях.
Воят на вятъра
отвя тишината.
Дюни пълзят
като хищници.
Мигат очи –
сухи главни.
Суши ги –
дъхът на Сахара…
Души ги –
глутница от
мечти.
Габриела Цанева
из „Врабче върху антената“ /“Реши се и ще си свободен“-част XI, изд. „Весела Люцканова“, София, 2001; изд. gabriell-e-lit, С., 2019, 2021; „Врабче върху антената“, изд. еКниги, София, 2010; изд. gabriell-e-lit, София, 2025/
„Приказният град гора“ на Кирил Назъров – един от най-обичаните и четени класици на детската литература у нас, е първата книжка за деца на издателство gabriell-e-lit.
Щастливи сме, че нашият приятел, колега и редактор във в. „Литературно земеделско знаме“ и сп. „Картини с думи и багри“ се довери на издателството за поредната си среща с малките читатели!
Красиво илюстрирана от приятели-художници на автора, книжката излиза в началото на май 2025 г. като печатно издание с корица на Пламен Петров, художествен дизайн на Нина Христова и с консултант проф. Костадин Динчев.
Не за първи път пиша за поезията на Кирил Назъров – както за сатиричните му книги, така и за неговата лирика и стиховете му за деца. И трябва да призная, че най-голямото, поне за мен, предизвикателство е да надникна в света вълшебника, който води така умело диалога си с най-малките читатели и да погледна с техните очи пътечката, която им сочи!
Още от корицата, книжката ни отвежда в приказния град гора!
Още с първите строфи елегантната поезия на Кирил Назъров твори картини и образи, които остават незабравими:
Пъстрее гората –
вълшебна отколе,
очаква децата
и есен, и лято,
и зима, и пролет.
Петстишната строфа, твърде рядка в българската поетична традиция, веднага грабва вниманието със своята разчупеност и освободеност; не прави изключение и римата – „отколе“/ „пролет“. Добър пример за всеки читател, особено за младия – как трябва и може да се борави с думите, за да се постигне лекота и красота на израза.
Тази лекота и красота присъстват и се усещат в цялата стихосбирка. Много са поетите, които умеят да боравят с римите – създават оригинални, интересни образи и метафори с думи, които формално са рими, но, макар да броят сричките, не успяват да уловят ритъма, асонанса и дисонанса в мелодията да словото.
При Кирил Назъров не е така – неговите стихотворения имат гласа на гората и вятъра, на ручея и вълните, чуваме в тях песента на славея, рева на жирафа с шал на врата, стъпките на заю и лиса в снега, полета на орела и осата, усещаме ласката на слънцето и любовта, която струи от всеки ред, който неусетно сме поели дълбоко в същината си.
Но целта на поета, който е приел нелеката мисия да пише за деца не се изчерпва само с това да постигне поетично съвършенство; не само да изгради естетическите критерии на младите си читатели, но и да насърчи любознателността им:
Зоват ме чудните пътеки:
– Приятелю, по нас тръгни!
Из храстите, тревите меки,
скалите… Вредом надникни!
И това не стига – трябва да посочи деликатно и ненатрапливо най-важните, най-дълбоките ценности, тъй изхабени, за-хвърлени напоследък:
Запяват в хор безброй пътеки:
– Когато всякъде надникнеш,
ще опознаеш и навеки
земята родна ще обикнеш!
Много са уроците, които децата трябва да научат – не само за нещата и връзките между тях, но и за отношението ни към света и онези, които ни заобикалят; за отношението ни към основните права на личността и понятия, като свобода и вярност, идеал и любов. Всяко стихотворение идва със своето ценно житейско послание:
Но на Цвета туй помогна, тя разбра:
Чичопей не пее щом е в плен
и далече от любимата гора!
Щом го пусна тя,
Птичето далече отлетя
и запя…
Добър, оригинален; но бих го нарекла и педагогически подход при структурирането на стихосбирката предлага познавачът на детската психика и интелигентност Кирил Назъров.
Почти всяко стихотворение води след себе си или следва гатанка в стихове, за която подсказва отговора:
Твойто бодро „Тра-та-ра…“
се разнася над селцето –
в приказния град Гора,
а отеква ми в сърцето.
И гатанката:
Цял ден чукат върху клоните,
ала не коват пирони те.
Чуй ги – чукат с чуден чук
ту оттатък, ту пък тук…
Чукат от зори до здрач и
бързат горските ковачи…
Не ковачи, а…/ичавлъК/
Самите гатанки също са изградени така, че отговорът идва с рима.
Така, малкият читател научава много за света, но и за стихията на думите, онези градивни елементи, които ще оформят начина на мислене, изразяване и вътрешната същност на личността.
Тук ще добавя, че графичното изписване на отговорите на гатанките също е решено многозначно и далеч не скучно. Виждате по-горе обратното изписване на думата; другаде, обаче, последното стихче завършва с многоточие, което чака римуван отговор:
В слънчев ден
тя върви до мен.
Облак щом се зададе,
в миг изчезва!
Но къде?
Някъде навярно нанка
моята немирна /С–-/
Композиционно, след въвеждащите в приказния град гора стихотворения и гатанки, следват четири раздела, посветени на сезоните – „Пролетничета“, „Ласките на лятото“, „Есенно пъстробагрие“ и „Вълшебства в зимната гора“.
И така, малчуганите могат не само да усетят цветовете и ароматите, топлината и дъжда, вятъра и припека, снега и мраза на годишните времена, но и да научат за цветята и животните, които се пробуждат и засповат, които живеят и общуват с природата през всеки месец и сезон.
За най-малките – идват на помощ илюстрации и снимки, които показват онова, което казват стиховете.
Пристрастна съм – като читател и почитател, като издател…
И все пак – без съмнение, пред нас имаме една книга за деца, която ще обогати душата и съзнанието на всеки малък читател, а на по-големите – ще подари истинска наслада от четенето на поезия – звънка, ясна, чиста, стройна и красива!
На добър път!
Габриела Цанева,
в. "Литературно земеделско знаме", бр. 2/2025, бр. 3/2025
сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025,
сп. "Литературен свят", бр. 179, юни 2025
Луна в огледалото
сянка върху стената
нито звук.
Толкова тихо е –
като в мъгла
като в памук.
Когато затворя очи –
губя връзката с „тук“
и „вън“.
Нито стена,
нито звън.
Оставам бяло петно
върху релефна карта –
скъсан балон,
сляп грифон…
„Луна в огледалото“ – една дълго събирана, чакана, обмисляна книга.
Много, ако не и почти всички от включените произведения вече са били публикувани в периодични издания, сборници и антологии.
Книга – кръстопът.
Докато изграждах концепцията за композицията, докато събирах късчетата поезия, с които да й дам плътност и живот – стиховете остаряваха, затрупвах ги в ума си, събитията ме застигаха и отминаваха. Две години изминаха след „Зад гърба“… Променях се, променях… светът се промени и ние с него.
Работата ми като редактор и издател все повече ме убеждава, че в днешния динамичен свят трябва да се публикува бързо, веднага – за да направим портрет на днешния ден, защото утре ще бъде друго, и днес ще е забравено.
И все пак – „Луна в огледалото“ следва логиката и строежа на почти всички стихосбирки, които издадох след 2018 г., събирайки в едно поетичните ми бележки, нахвърляни свободно, или изградени във все по-освобождаващата се за мен рамка на източните поетични форми и жанрове.
Формалната конструкция е съставена от четири части – „Безформие“, „Източни форми: монолози“, „Източни форми: диалози“ и „Хайбуни“.
„Безформие“ дава дом на поезията – онази, която може да бъде наречена „свободен стих“; понякога – „бял стих“.
Останалите три части са своеобразен щрих на източните поетични традиции. В тях са събрани творби, подчинени на източната философия и естетика – хайку, танка, ренсаку, хайбун.
Много мощни форми за изразяване на позиция; поезия, която дава глас на автора, който иска да говори на света, да го променя… или поне да даде оценката си за картината на реалността, пред която е изправен.
В „Източни форми: диалози“ са включени ренсаку, в които влизам в поетичен досег с други поети – Димитър Анакиев, Златка Тименова, Надежда Александрова. Красива форма на дискусия, която дава различен ракурс към определена тема; но и сближава различните поетико-естетични търсения на различните автори.
По своята същност, „Хайбуни“ е преди всичко есеистична мозайка, градяща лицето на авторовата позиция за вчера и днес; за днес и за утре. Включените творби не са точно „класически“ хайбуни – в някои от тях прозаичният текст е заменен с концептуална поезия, след която следват хайку фрагменти, като в някои случаи има и хайку е заменено с хайга.
Видно е, че по своята структура и форма в дълбочина, частите на книгата са повече /или по-малко?!/ от четири.
Но това са някои от възможните пътеки, по които всеки читател е свободен да тръгне…
Приятно пътешествие – отвъд огледалото и Луната!
Сравненията бягат.
Мислите се разпадат –
затихващи функции…
И – изненада!
Многозначност
в словосъчетанието
„затихваща функция“!
И радост –
разчупена скука!
Вече не съм балон, който се пука!
Аз съм балконът,
от който гледам –
бездната долу,
полетът – горе.
Тихо и млечно,
мъгла, пух,
замръзнала вечност –
Тук!
Пак е пусто и безразмерно;
мизерно
еднакво
и безполезно.
Но нещо се случи –
нещо се случва –
скупчвам
в ума си всички емоции –
пук –
пак
съм аз,
още една опция
за пътя към теб…
Габриела Цанева, автор и издател
Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне от сайта на издателството – бел. ред.
ГЕОРГИ БОЖИЛОВ – СЛОНА
(13.06.1935 – 30.05.2001)
Той не е име от легендите на изкуството, а наш съвременник.
Днес щеше да навърши 90 години, но си отиде преди четвърт век. А картините му градят епоха! Ярко присъствие в новата българска и европейска живопис – като творец и личност. Много хора го помнят. И, макар да го познавах бегло, неговото творчество винаги ми е било близко – определящо до голяма степен естетическите ми критерии и предпочитания.
Георги Божилов – Слона. Роден е на 13.06.1935 г. в Пловдив.
През 1959 г. завършва ВИИИ „Н. Павлович“ специалност декоративно-мону-ментална живопис в класа на проф. Г. Богданов. През същата година участва в Пър-вото международно биенале на младите художници, проведено в Париж. От 1960 г. участва в общи художествени изложби на СБХ. Приживе прави над 25 самостоятелни изложби в България и чужбина. Заедно с Енчо Пиронков, Димитър Киров, Йоан Левиев, Колю Витковски, Христо Стефанов и Бояджана, Слона е един от художниците от така наречената „Пловдивска школа от 1960-те“.
Основните му работи са в областта на кавалетната живопис, жанровете портрет, пейзаж и фигурална композиция. Създава и някои монументални приложни творби за институции в родния си град – стенопис в Народната библиотека „Иван Вазов“ (архитект Мария Милева), мозайка в Цен-тралната поща, сграфито при Художествената галерия в Стария Пловдив, калкани на обществени сгради и др… Това е, което може да се прочете за него в интернет.
За щастие, могат да се намерят в мрежата и много снимки на негови картини.
Тук ще представя някои от тях – като обща илюстрация на неговото творческо амплоа и натюрел.
Допада ми несиметричната композиция и цветовото решение. Критичната липса на равновесие доминира – едно махало, замръзнало във времето; едно махало, което се опитва да спре мига. То виси, някак встрани, от „колелото на живота“ – малък кръг в по-голямата мозайка на битието… И една напомняща стрелка – толкова на пръв поглед ненамясто в композицията.
Показвам още една –
„Композиция“ от 1991 г., ХГ „Д. Добрович“:
В нея също присъстват символно-графични знаци. Фрагментарно решение за основното изображение, решено в землисто-охрената гама, предпочината от автора. Но колко различно, колко хладно е общото послание! Макар спрялото време да говори за замръзнала статичност в първото платно, животът в него тупти – той още съществува в своята капсула – махалото още може да излезе от неравновесното си състояние.
Във втората картина, обаче, сивосинкавият фон създава усещане за замръзналост. И тази замръзналост е рамка; тя е затвор – за онова, което е „вътре“; за нас, които сме „вътре“.
Една различна представа за „Ноктюрно“ създава художникът със следното платно, за което е избрал именно това наименование:
Ноктюрно – худ. Георги Божилов – Слона
Тук само тъмната гама насочва към „Ноктюрно“ – нощ. Липсва романтиката, която подсказват „Ноктюрните“ на Шопен, липвсва спокойствието и тишината, които търсим в тъмата. Нощта на Георги Божилов е различна – тя е бунт, тя е търсене в хаоса от насложени от дните условности; тя е разрушаване на сградата на наложените ценности.
Също толкова неочаквани са фрагментите, изграждащи композицията и света на „Карнавал“ – тук можем да открием персонажи, които повече свързваме с панаира и цирка, със зоологическата градина и менажерията… Декор от сцена на забравена пиеса – кон със сбруя без ездач, захвърлени маски и някой, изгубил лицето си. Една моментна снимка на общество без ценности.
Карнавал – худ. Георги Божилов – Слона
За да достигнем до трагичния и очакван край на бездуховността – Апокалипсиса.
Верен на натюрела си и избора на цветове и форми, художникът представя Краят – една мозайка от изгубена безформеност, в която доминира риба в небето и силует на човек, уловен от паяжината на умиращи дървета… Някъде високо на хълма, пред него – остатък от сграда в най-простия си и функционален вид – открит навес за подслон. Какво е нужно – за подслон на мислите ни?
Апокалипсис, 1981 – худ. Георги Божилов – Слона, ХГ „Д. Добрович„
И след Апокалипсиса – Икар, стремежът към полет, към висина, към Слънцето – като божество и недостижимост…
Икар, 1978 – худ. Георги Божилов – Слона
Не, това не е хронологията на художника, а моето решение да предствая с моите думи и неговите багри образа му на творец…
Колко горчива ирония в осакатеното метално тяло на въображението и стремежа към непостигнатото, към забранения плод, към онова, което е „табу“ за обществото, недораслото до визията на гения! Колко хилядолетия вече загива Икар! Колко хилядолетия – полетът му е вечен.
Колко горчива ирония в осакатеното метално тяло на въображението и стремежа към непостигнатото, към забранения плод, към онова, което е „табу“ за обществото, недораслото до визията на гения! Колко хилядолетия вече загива Икар! Колко хилядолетия – полетът му е вечен.
Този полет – прекършеният устрем към свобода, съвършенсво, чистота и простор, е закодиран и в други знакови картини на художника:
И след моя словесен портрет на художника, нека видим един портрет, нарисуван от него на личност, позната на много поколения любители на киното у нас и не само – незабравимата Катя Паскалева, оставила дълбока и трайна следа в творческия и житейски път на художника:
Портрет на Катя Паскалева, худ. Георги Божилов – Слона
Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025
Врабче е кацнало
върху антената –
надпява се с Вселената.
Издува гръд
до пукване –
напук на
всички
космически
лъчения;
напук на
слънчевия
вятър;
напук на
всички
звездни
населения.
Врабче оспорва си
с Вселената
правото на вечност.
Тази стихосбирка има дълга история.
„Врабче върху антената“ трябваше да бъде втората ми поетична книга.
Стиховете, включени между кориците й следват без прекъсване онези, които изградиха първата – „Догонвам бягащия ден“. Някои от тях са непосредствен отзвук на усещанията, родени след публикацията и премиерата й – осъзнатата отговорност на публичността; други следват горещите политически събития от края на ХХ век у нас и в Европа – в тях отеква викът на изненада, ужас, отчаяние и безнадеждност; и резонансът – от съпричастност, устойчивост и тиха решимост – битката за утрешния, по-добър ден на човечеството да продължи.
По онова време, лятото преди четвърт век, за мен бе по-важно сборникът ми с есета и публицистика, с вече избрано заглавие „Реши се и ще си свободен“ да бъде публикуван. Тогава, преди четвърт век, излезе от печат дебютният ми роман „Треви под снега“ /изд. „Весела Люцканова“, С., 2000/, а рецензентът му Георги Цанков и издателката Весела Люцканова, също разбираха нуждата от представянето пред обществото на статиите, събрали най-горещите моменти от началото на промените у нас… Портрет на тихата, революция – първите митинги, площадни бдения, шествия, стачки… първите разцъфнали надежди за демокрация, първите разочарования, предателства, паднали маски – от първо лице и без маска…
Така, стиховете, които можеха да станат втората ми стихосбирка, но носеха общи послания с публицистиката ми, бяха инкорпорирани като част ХІ на сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – книга, която излезе през късната есен на 2001 г. отново със знака на изд. „Весела Люцканова“ и с рецензенти Георги Цанков и Недялко Йорданов.
През 2010 г. събрах поетичната колекция отново и след незначителна авторедакция я предложих на изд. еКниги. Тази електронно издание беше много важно за мен, защото даде самостоятелен живот на стихове, които много обичам и ценя и които, почти десетилетие, оставаха встрани, невидими в моето творчество. И защото считах, че електронната книга е по-близка и по-достъпна за читателя.
Наскоро забелязах, обаче, че сайтът на изд. еКниги вече не съществува, а с него – и електронното издание на стихосбирката ми. Това е причината да я представя отново на вниманието на читателя – отново като електронна книга в двата формата pdf и epub, но освен това и за първи път като самостоятелна печатна книга.
Настоящото издание на „Врабче върху антената“ е второ, но за отделните произведения, които го съставят, изданието е трето.
„Реши и ще си свободен“ е дневник; включените в него есета и статии следват хронологичния ред на събитията, които описват и от които са породени. Идеята на книгата е да бъде „документ на епохата“. Дали е изпълнила тази своя роля – не аз трябва да преценявам и обявявам. Да следвам събитията, или – да водя читателя през пътечката, издълбана от тях – бе цел и смисъл на изданието, но „Врабче върху антената“ следваше друга логика – логиката на поета. Стиховете носеха своята дата, но подреждането им, както в общото есеистично-публицистично издание, така и във второто, самостоятелно издание бе подчинено на „поетичната истина“ – онова, което като автор считах, че е важно да споделя и представя.
Когато започнах работа върху настоящия текст, някак неусетно, започнах да следвам друга нишка – на събитията и преживяванията, които са били в основата на създаването на стиховете. И представям пред вас плътта и духа на лирическия „Аз“, не на авторедактора. Може би, гледната точка след четвърт век се променя, може би – приоритетите се губят, за да остане носталгията по онази останала във времето личност, която е създала словесната тъкан – онези „късчета време“, които носят не само отделно, но и общо послание – посланието на мига, от който са кристализирали; на поредицата от мигове – стъпки по гърба на стрелата на времето…
Безвременни оставих само първото и последното стихотворение…
Боли –
това, което
в мен
роди
желание
за Друго…
И хвърли
каската
на черепа ми
в младата
трева.
Какъв е
коренът
на онова,
което
тласка ни
към Още?
Себеоткриване?
Себеизвайване?
Себедоказване?
Осъществяване…
Овеществяване?!
Себеизяждане?!
Себеразграждане?
Себераздаване…
24 май 2025 г., София
Габриела Цанева
Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне в платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:
