ЗА "ИЗКУПЛЕНИЕ" НА ИВАЙЛО КАМЕНОВ

В началото на октомври СБХ и Галерия-книжарница София Прес представиха изложбата с живопис и пластика „Изкупление“ на Ивайло Каменов. Впечатли ме на първо място нейната фрагментарност и контрастът между голямоформатните живописни платна и кавалетната, почти миниатюрна пластика, но – още повече – постигнатото единство в стила и разказа, на който възприемащия става свидетел.

ЗА ИЗЛОЖБАТА

В неголямото, начупено пространство на галерията, експозицията дава уют и непосредственост, които провокират сетивата и менталното възприятие към спокойно съзерцание. Но онова, което докосва, е страданието, изведено в най-чист вид – триумфиращо като централна тема както в живописните платна, така и в пластиката.

Ето какво споделя Васил Урумов за изложбата: „Грубите форми, тежките мазки и силно въздействащите земни тонове, използвани в произведенията на Ивайло, имат за цел да привлекат окото на публиката, но темата, заложена в самата творба, е това, което го задържа. Тема, която би следвало да е обект на разсъждение в живота на всеки от нас. Смирение пред неизбежността на отминаващия земен път.

В суровите форми откриваме стоическото спокойствие и нестихващата на-дежда на автора. Липсата на конкретика в изграждането на образите в произведенията на Ивайло ни дава възможност да се припознаем в платното и да се концентрираме във вложената в него емоция.“

Вертикалните акценти на дясната стена създават ритъм, уравновесен от четвъртото платно, поставено като основа, върху която изложбата изглежда изградена.

Те водят окото нагоре, във въздушен стремеж към недостижимото, но запазват и стабилността  на земното, в което сякаш сме вкопани. Едно усещане за телесност и недовършена трансформация.

По-спокойна е задната (лява) стена – там хоризонталния строй на визуалните експонати успокоява и дава възможност за размисъл и „тишина“ в ума.

Това разположение създава напрежение и баланс в емоционалната ос на възприятията. Тази тенденция е развита и в друга част на експозиционното пространство.

Малките скулптури, поставени на хоризонтални рафтове и барелефите действат като паузи между визуалните послания на стените.

Те канят зрителя да се приближи, да влезе в интимен контакт с материята… Да спре часовника – за миг! За да стигне, да усети и осъзнае материалния контраст на бронзовите форми, които със своята тежест и патина се противопоставят на живописната текстура, като това допълнително обогатява пространството, прави го многопластово, почти като сценография. За това усещане съдейства и галерийното осветление – то дискретно подчертава релефите, създава сенки, които удължават формите и добавят драматизъм.

ЗА КАРТИНИТЕ

Но нека се вгледаме по-детайлно в живописните и в обемните компоненти на изложбата!

Първото впечатление от централната динамика на композицията е вихър от спираловидно движение – разперени криле и щипци – пеперуда, вкопчена в рак…

Разбира се, не това темата на изображението. Композицията е изградена около вплетени човешки фигури, които създават усещане за вътрешна буря и трансформация – откъсване, или сливане?! Яростно напрежение между индивидуалност и колективност. Тук не е търсена анатомична точност; напротив, изкривените силуети, преувеличените форми и нарушени пропорции говорят за стремеж към вътрешно просветление, към емоционални отговори и препратки към въображаемо-митологичното начало, вместо към обективната реалност.

Цветова палитра и тежката текстура на мазките, обаче, говорят за връщане към първичносъществуващото, към произхода и корена, към инстинкта и началото. Физическото усещане за плът и пълнота на жизненото начало е ярко и всепоглъщащо.

*

В следващото платно драматизмът допълнително е подсилен от наситено червения фон.

Охрата и тъмните контури създават усещане за сътворение и разпад, за кал, която поражда и поглъща.

Включването на костни силуети и остри елементи подсилва усещането за разруха и страдание, като очертава границата между живот и смърт, материя и дух. Контрастът между земните тела и червения фон създава визуално напрежение и е препратка към неовладяна енергия преди момента на катарзис.

*

Оригинално вплетени в експозицията са платната с маслена живопис и бронзовите пластики.

В барелефите цветовата гама остава почти същата – земноохренокафява, плътнонаситена, с неуловимия отблясък на нискоизпъкнала, но не гладка повърхност.

Въпреки тежестта на метала, композицията е динамична, почти хаотична – сякаш материята се бори със себе си – едно движение, което не може да бъде фиксирано.

*

И идва ред на най-малките елементи от експозиционната палитра – скулптурни фигури с размер на миниатюри, които присъстват с мощно послание в цялостната картина и разказ на изложбата.

Може би именно в тях е въплътена идеята за „изкупление“?! Страдание и трансформация.

В тази скулптурна група най-ярко присъства мотивът за разпад и стремеж към обновление. Тялото, като основен носител на смисъл, не като анатомия, а като философска метафора, има особено плътно присъствие.

Контрастът между вертикално стоящата фигура, цялостна и мощна в своето присъствие, властна, почти ритуално доминираща над пълзящото, разпадащо се в своето движение по хоризонтала тяло прелива в диалог и докосване между стабилност и уязвимост, между търсене и отговор.

Патинираната повърхност на скулптурите придава усещане за време, устойчивост и кръговрат. И завръщане!

ЗА ХУДОЖНИКА

И преди да завършим нашия коментар, ето няколко думи за автора:

Ивайло Каменов е роден на 11.01.1967 г. в София. През 1986 г. завършва Художествена гимназия “Илия Петров”, а след това продължава образованието си в Националната художествена академия. Там учи в специалност монументална живопис при проф. Димо Заимов, която се отразява и на цялостното му творчество.

Има реализирани редица стенни пана в интериор, както в обществени сгради, така и в частни домове. Сред тях се подрежда и поръчка с благотворителна цел – Стенопис в Централен Софийски затвор от „Сдружението за обществена подкрепа“, където членува.

Размахът на творчеството му не се ограничава само в живописта, било то кавалетна или монументална. Каменов създава произведения и в скулптурата, както в кръглата пластика, така и в релефа.

В края на 80-те години реализира скулптурната композиция „Полето на умиращите воини“, а през ’89-та и ’90-та година участва в изложбите на Клуба на младите художници в България. През този период създава и първата си по-голяма серия от живописни произведения, в които обединяваща тема е духовната и физическата борба, която съвременният човек е длъжен да приеме. Тази тема остава важна за автора и се превръща в неизменна част от неговото творчество.

*

След 20-годишно отсъствие от публични изяви, през 2020 г. прави първите си самостоятелни изложби под мотото „Пробуждане“ в Градската галерия „Форум“- Хасково, а през 2021 г. под мотото „Пробуждане 2“ и в Софийската галерия „Икар“. През 2022 г. участва с маслена живопис и бронзови релефи в съвместна изложба с племенницата на Димитър Казаков – Нерон, Росица Халачева, а по-късно представя изложба от свои творби и произведения на баща си Сашо Каменов под мотото „Бащи и синове“ в галерия „Форум“ – Хасково.

източници: СБХ и Галерия-книжарница София Прес

ЗА УСЕЩАНИЯТА - „МЕЖДУ ДВА СВЯТА“

УСЕЩАНИЯТА „МЕЖДУ ДВА СВЯТА“ – коментарна статия на Габриела Цанева

ЗА КАРТИНИТЕ И ИЗЛОЖБАТА

Лятото налага своите закони – освободеност, отдалечаване, избледняване на усещането за правила и свързаност… И изостряне на сетивата, на светлината и цветовете, за звуците, аромата, вибрацията на земята… Жегата стопява и последните остатъци от задръжки и утъпкани пътеки…

„Между два свята“… в Галерия-книжарница София Прес! Закачка, намигване към изгубващия представа за съотнасяне към делника зрител… Или случайност?!

Все едно, изгубена между света на думите и багрите, аз се усмихвам и си обещавам да отида в галерията-книжарница и да се отдам на съзерцание на картини отвъд книжния щанд. Интересът ми е изгарящ, изяждащ – желанието да видя, да докосна/усетя света между двата свята.

Картината е точно това, което лятото предлага отвъд полузатвореното пространство на залата… защото светлината от улицата струи – ярка и палеща – отразява се в плътта на платното и в ретината на зрителя. Влагата по кожата се стича, точно както разсичащите жълто-червеното петно на фона жълти линии…

Следват хаотичното движение на водни капки по стъкло, обдухвано от вятър…

Цветовете са наситени, драматични – синьото, като копнеж за прохлада пресича огненото сърце на композицията, за да създаде усещане за неравновесие и търсене.

И в тази феерия от цветове, като отрезвяващ лъч – врязано острието на мрака.

Един емоционален лабиринт, който провокира, въвлича зрителя в размисъл за същност, личностна идентичност, бягство или поставяне в рамка.

Така започва диалогът между твореца и любителя/консуматор на изкуство. Но този диалог прераства в нещо повече – общо търсене, заедност, в бездната между световете. Но кои са те – двата свята?!

Очевидният отговор е – двата свята на авторите на общата изложба – Мая Мечева и Елиза Ковачева-Цокова. Изложбата, без съмнение, е визуално пътешествие, което изследва хаоса и паралелността като притегателни сили. Двете художнички създават диалог между стилове – от почти монохромната съзерцателност на Елиза до експресивния цветен взрив на Мая. Темата „два свята“, се разглежда не само като противоположности, като противопоставяне на вътрешни същности, но и като възможност за сливане, трансформация и личност-но осъзнаване.

Но „двата свята“ могат да намерят и своето друго тълкуване – светът „вътре“ и светът „вън“ и това няма общо с двузначността на стил, емоция и творчески концептуализъм, присъщ на две личности, а е съотнасяне същностно, характеризиращо осъзнаването и разпада на реал-ността.

И, преди да продължим пътуването към същностните реалии за изкуството, нека видим и се насладим на неговата естетическа природа. Защото изкуството, вън от интелектуалната си същност, е преди всичко съзидание на красота и хармония!

А дали и това не е аспект на симбиозата, родена от съприкосновението между два свята – на философската екзистенция и на продукта с чиста естетическа стойност?!

Този общ изглед на изложените платна сочи, че авторовият замисъл е осъществен. Постигнат е не само ефектът на общност; изграден е мостът, симбионтът „между“.

Но, както често се случва в света на биологичните, на отворените системи, взаи-модействието на отделностите постига синергичен ефект.

Нека разгледаме по-обстойно „Хоризонт“ на Елиза Ковачева-Цокова. Платно, което говори не чрез напрежение, а чрез вътрешен ритъм. Хоризонталните ленти приличат на слоевете на съзнанието или спомените – всяка със своя тоналност и жизненост.

Този композиционен избор внушава стабилност и времева дълбочина, но не и застой. Цветовата градация – от интензивни червено-оранжеви в горния слой към по-топли жълто-охрени в средната зона, до дълбоки земно-кафяви в долната, изгражда усещане за преход, завръщане, цикъл. Текстурата на мазките е вибрираща, сякаш енергията на платното не идва от формата, а от движението. Това подсказва не статичен хоризонт, а жив, променящ се, дишащ. Няма конкретна централна фигура или предмет, но картината не е празна – тя говори чрез вътрешната архитектура на цвета.

Тази уравновесеност и външна безструктурност на композицията остава конс-тантна за творческото решение на художника при избора на изразни средства и подбор на конкретни платна, втъкани в общата плът на експозицията.

Изграждане на единен хоризонт – като рамка, предел и безпределност, в които е разположена и развита идеята за общност и взаимодействие:

Яркият индивидуален акцент, който приковава погледа към платната на Мая Мечева е компенсиран от съзерцателната самовглъбеност, струяща от картините на Елица Ковачева-Цокова.

Това ли е разковничето, което посетителят трябва да търси между двата свята? Равновесие, компенсация…

Или е общото, свързващото, което създава единство.

И ако трябва да кажем какво е това „свързващо“, то е цветът.

Цветовата гама е онази видимо-невидима нишка, която създава цялостното внушение на експозицията, тя е, която ни държи не между две отделности съществуващи в опозиция, а в онова ново, различно, развиващо се, което се гради в граничната повърхност между тях.

Харесвам картините на Мая Мечева; вероятно, защото знам, че не мога да ги нарисувам и остават на границата на онова, което мога да съпреживея; провокират ме и ме карат отново и отново да се вглеждам в тях, да търся недоловеното, неуловимото:

„Нереални мисли“ – истинска експлозия от цветове и форми! Изхвърля зрителя в съзнание, което гради образи, едновременно сънувани и преживени. Това платно е дръзко, смело, почти игриво в хаоса си – но този хаос е структуриран, изчистен, изчислен. Цветовата палитра е искряща – оранжево, зелено, пурпурно, синьо, розово – като мозайка от мисли, които се блъскат една в друга. Това внушава ментален поток, в който няма ред, но има ритъм.

Геометричните елементи са разпръснати, но не безразборно – те изграждат организирана абстракция. Всяка форма изглежда като символ на идея, спомен или емоционален оттенък. И сред тях – овалът на човешко лице – деструктурирано, почти невидимо… Или онова, което тепърва ще бъде създадено от частиците на хаоса?

Ако разгледаме текстурата в дълбочина, ще видим, че мазките създават триизмерност, сякаш част от мислите „излизат“ от платното. Това носи усещане за жив ум – неспокоен, съзидателен.

Няма линейност, има наложени пластове на мисли, въображения, възприятия. Провокира погледа на зрителя да търси спирали, кръгове, и в зигзагообразното да направи опит да проследи логиката на нелогичното. Картината не предлага център, защото в мислите на художника няма център – само преходи.

„Нереални мисли“, бих казала, е в най-голямо съзвучие с един от аспектите на заглавието на изложбата „Между два свята“ – тук реалното и сънуваното се припокриват, границите между тях изчезват. Това платно може да бъде интерпретирано като вътрешна карта на съзнанието – не фиксирано, а флуидно. Противопоставя се на нуждата за логика – вместо това предлага емоционална и интуитивна логика.

ЗА ИЗЛОЖБАТА ОТ АВТОРИТЕ

Темата „Между два свята“ предлага едно пътуване – съзерцание с възможности за дълбок размисъл и интерпретация.

Идеята за изложбата се роди в края на 2023 г. по време на разговор за хаоса и паралелността – притегателни сили, изграждащи пространствен ритъм.

Ние, Мая Мечева и Елиза Ковачева-Цокова, приехме предизвикателството да се потопим в многообразния прочит на тази концепция, създавайки визуално хармонични, понякога и противоположни разка-зи в нашите картини, където в динамичен диалог и взаимодействие се разгръщат измерения и нюанси.

Нашата цел е сливането на тези светове като начин за изразяване; метод за проучване на видове различни съществувания; наблюдение на реципиента за възприятието му отвъд реалността, личностното му самоопознаване и духовна трансформация.

Хоризонтът като свързващо звено и същевременно „граница“ между двата паралела, който може да бъде възприет като отчетлив, разтопен в абстракция или да липсва такъв изобщо.

Стремим се да покажем с леко намигване неблагоприличието на хаоса и същевременно балансираното равновесие.

Тръгваме от монохромните платна на Елиза с характерни пастелни и преливащи нюанси и се пренасяме в композициите на Мая, които се преплитат в контраст с яркия си цветен взрив и перспектива.

Съчетанието между нашите стилове подчертава взаимодействието между двата свята, между нас двете, и разширява илюзорното понятие за реалност.

Сюрреалистичният подход с абстрактен почерк в нашите творби изгражда усещане за сънища и дълбочина, където съзнанието се движи свободно.

Опитът ни да илюстрираме темата чрез експериментиране с форма, цвят, техники и композиция, е да създадем визуални наративи на въздействие с индивидуални възприятия за света.

Провокираме публиките да се откъснат от зоната си на комфорт и да си зададат някои екзистенциални въпроси:

– за собственото си място в света;

– за ограниченията, които позволява да му се поставят или сам си поставя.

Изложбата „Между два свята“ е нашето виждане да представим това сложно и многопластово паралелно съчетание като преминаване от единия в другия свят без поставяне на лимити за ума – подход, който ние, Мая Мечева и Елиза Ковачева – Цокова, изследваме и съпреживяваме в платната си, потопени в уникален творчески процес.

ЗА АВТОРИТЕ

Мая Мечева

Родена през 1976 г. в гр. Габрово. През 1995 г. завършва училище по изящни изкуства „Владимир Димитров – Майстора“, гр. Кърджали, откогато става и член на Дружеството на кърджалийските художници. Завършва магистратура по теология в ПУ „Паисий Хилендарски“ през 2011 г., както и „Библиотекознание и библиография“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 2017 г. В творбите си се стреми към сакралното познание и послания, смесва различни техники и текстури, древни символи, фрагменти от човешкото тяло, лица, птици, риби и др. Работи с маслени бои, акварел, туш, създава колажи и дигитално изкуство. Има зад гърба си четири самостоятелни изложби, автор е на театрални миниатюри и е участвала в множество общи и колективни изложби в страната и чужбина. Живее и твори в гр. Кърджали.

Член е на Съюза на българските художници.

Елиза Ковачева – Цокова

Родена през 1979 г. в гр. Габрово. Завършила е училището за приложни изкуства в гр. Трявна със специалност дърворезба. През 2016 г. завършва магистратура по педагогика на обучението по изобразително изкуство със специалност живопис във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През 2016 г. създава и оттогава ръководи детска школа по изобразително изкуство „Елиза Арт“. Школата участва в пленери, международни конкурси и се радва на множество отличия и успехи. Елиза Ковачева – Цокова има участия в общи, окръжни и национални изложби в страната и чужбина, като много от картините й са собственост на колекционери и държавни и частни галерии.

Член на Съюза на българските художници.

Габриела Цанева, 

сп. "Картини с думи и багри", бр. 3/2025

ГЕОРГИ БОЖИЛОВ–СЛОНА – РАЗКРЕПОСТЕНИ КРЕПОСТИ

ГЕОРГИ БОЖИЛОВ – СЛОНА

(13.06.1935 – 30.05.2001)

Той не е име от легендите на изкуството, а наш съвременник.

Днес щеше да навърши 90 години, но си отиде преди четвърт век. А картините му градят епоха! Ярко присъствие в новата българска и европейска живопис – като творец и личност. Много хора го помнят. И, макар да го познавах бегло, неговото творчество винаги ми е било близко – определящо до голяма степен естетическите ми критерии и предпочитания.

Георги Божилов – Слона. Роден е на 13.06.1935 г. в Пловдив.

През 1959 г. завършва ВИИИ „Н. Павлович“ специалност декоративно-мону-ментална живопис в класа на проф. Г. Богданов. През същата година участва в Пър-вото международно биенале на младите художници, проведено в Париж. От 1960 г. участва в общи художествени изложби на СБХ. Приживе прави над 25 самостоятелни изложби в България и чужбина. Заедно с Енчо Пиронков, Димитър Киров, Йоан Левиев, Колю Витковски, Христо Стефанов и Бояджана, Слона е един от художниците от така наречената „Пловдивска школа от 1960-те“.

Основните му работи са в областта на кавалетната живопис, жанровете портрет, пейзаж и фигурална композиция. Създава и някои монументални приложни творби за институции в родния си град – стенопис в Народната библиотека „Иван Вазов“ (архитект Мария Милева), мозайка в Цен-тралната поща, сграфито при Художествената галерия в Стария Пловдив, калкани на обществени сгради и др… Това е, което може да се прочете за него в интернет.

За щастие, могат да се намерят в мрежата и много снимки на негови картини.

Тук ще представя някои от тях – като обща илюстрация на неговото творческо амплоа и натюрел.

Допада ми несиметричната композиция и цветовото решение. Критичната липса на равновесие доминира – едно махало, замръзнало във времето; едно махало, което се опитва да спре мига. То виси, някак встрани, от „колелото на живота“ – малък кръг в по-голямата мозайка на битието… И една напомняща стрелка – толкова на пръв поглед ненамясто в композицията.

Показвам още една –

„Композиция“ от 1991 г., ХГ „Д. Добрович“:

В нея също присъстват символно-графични знаци. Фрагментарно решение за основното изображение, решено в землисто-охрената гама, предпочината от автора. Но колко различно, колко хладно е общото послание! Макар спрялото време да говори за замръзнала статичност в първото платно, животът в него тупти – той още съществува в своята капсула – махалото още може да излезе от неравновесното си състояние.

Във втората картина, обаче, сивосинкавият фон създава усещане за замръзналост. И тази замръзналост е рамка; тя е затвор – за онова, което е „вътре“; за нас, които сме „вътре“.

Една различна представа за „Ноктюрно“ създава художникът със следното платно, за което е избрал именно това наименование:

Ноктюрно – худ. Георги Божилов – Слона

Тук само тъмната гама насочва към „Ноктюрно“ – нощ. Липсва романтиката, която подсказват „Ноктюрните“ на Шопен, липвсва спокойствието и тишината, които търсим в тъмата. Нощта на Георги Божилов е различна – тя е бунт, тя е търсене в хаоса от насложени от дните условности; тя е разрушаване на сградата на наложените ценности.  

Също толкова неочаквани са фрагментите, изграждащи композицията и света на „Карнавал“ – тук можем да открием персонажи, които повече свързваме с панаира и цирка, със зоологическата градина и менажерията… Декор от сцена на забравена пиеса – кон със сбруя без ездач, захвърлени маски и някой, изгубил лицето си. Една моментна снимка на общество без ценности.

Карнавал – худ. Георги Божилов – Слона

За да достигнем до трагичния и очакван край на бездуховността – Апокалипсиса.

Верен на натюрела си и избора на цветове и форми, художникът представя Краят – една мозайка от изгубена безформеност, в която доминира риба в небето и силует на човек, уловен от паяжината на умиращи дървета… Някъде високо на хълма, пред него – остатък от сграда в най-простия си и функционален вид – открит навес за подслон. Какво е нужно – за подслон на мислите ни?

Апокалипсис, 1981 – худ. Георги Божилов – Слона, ХГ „Д. Добрович„

И след Апокалипсиса – Икар, стремежът към полет, към висина, към Слънцето – като божество и недостижимост…

Икар, 1978  – худ. Георги  Божилов – Слона

Не, това не е хронологията на художника, а моето решение да предствая с моите думи и неговите багри образа му на творец…

Колко горчива ирония в осакатеното метално тяло на въображението и стремежа към непостигнатото, към забранения плод, към онова, което е „табу“ за обществото, недораслото до визията на гения! Колко хилядолетия вече загива Икар! Колко хилядолетия – полетът му е вечен.

Колко горчива ирония в осакатеното метално тяло на въображението и стремежа към непостигнатото, към забранения плод, към онова, което е „табу“ за обществото, недораслото до визията на гения! Колко хилядолетия вече загива Икар! Колко хилядолетия – полетът му е вечен.

Този полет – прекършеният устрем към свобода, съвършенсво, чистота и простор, е закодиран и в други знакови картини на художника:

И след моя словесен портрет на художника, нека видим един портрет, нарисуван от него на личност, позната на много поколения любители на киното у нас и не само – незабравимата Катя Паскалева, оставила дълбока и трайна следа в творческия и житейски път на художника:

Портрет на Катя Паскалева, худ. Георги Божилов – Слона

Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025

КАРТИНИТЕ НА ЙОАНА НИКОЛОВА

В началото на април получихме в редакционната поща на сп. "Картини с думи и багри" кратък анонс от Първолета Маджарска за предстоящата изложба на Йоана Николова в галерия „Кракра“, Перник (от 10.04.2025 до 07.05.2025), заедно с около петдесет фотографии на Андон Тацев на картини на художничката!

Какво изобилие на цветове и образи, какво разточителство на теми и форми…

Бях пленена от световете на Йоана Николова, която с овладян стил представя сюжети от съвремието, античността, народния бит и фолклор. Но – коя е тя?

Родена е на 9 юни 1952 г. в град Перник. Завършва висшето си образование във ВХТИ – София, специалност „Неорганични вещества“.

В детските и юношеските си години е изучавала графика и живопис под ръководството на известни български художници като Любен Гайдаров и Иван Лазаров.

Досега е осъществила 40 самостоятелни изложби в страната и две в Испания и Украйна. Участвала е в международни изложения на миниатюрното изкуство в Канада – Торонто, в Сърбия, Полша и Черна гора.

Член е на Представителството на СБХ Перник. Има национални участия в изложби на рисунката в художествената галерия на СБХ на ул. „Шипка“ 6 в София.

Работи също в областта на карикатурата и илюстрацията. Илюстрирала е три книги и е участвала е Международното биенале на хумора и сатирата в град Габрово, в изложби на хумористичната рисунка и художествената миниатюра. Интересите й са преди всичко в областта на акрилната и маслена живопис, но работи и с приложни техники като традиционен батик и рисувана коприна.

Нейни картини са притежание на колекционери от САЩ, Италия, Франция, Украйна и Гърция.

Впечатляваща творческа биография на художник, но мен ме привлече и това, че по образование е инженер-химик.

Много трудно ми бе да подбера само няколко от картините й – цветно вълшебство, за да ги предложа на читателското внимание.

И, тъй като иде лято, ще започна с един разговор край брега:

 Цветовете са ярки – дори чайките носят в крилете си отблясъка на слънцето във вълните – оня сребристо-розов оттенък, който можем да видим само там, край брега. Изчистени линии, фронтална композиция, при която всичко изглежда толкова просто – точно както да изпиеш чаша бира с приятел, до вълните. Като в детска рисунка, като в сън и или спомен – лилавите отражения върху платната на платноходките, златните сенки върху шапката и фанелката… Откъде идва светлината? Тя идва отвсякъде. Лирично отклонение от делника – твърде много, събрано в миг за наслада и отмора… Ах, лято, лято…

Темата е любима на автора, а и на публиката и е вплетена в не едно платно – понякога доминираща, друг път едва доловима – като присъствие на вода, на слънце, на цвете, на гола плът, на рокля без ръкав.

Сюжетът е почти същия, дори персонажите са идентични – две фигури, чайки, платноходки, вълни и бряг… Но колко различна е композицията. Изцяло е подчинена на фантазията – декорът на ежедневното липсва – останал е само вятърът.

Както споменах по-горе и както ще видите, художничката остава вярна докрай на своите предпочитания към цветове и стил на изобразяване.

Ето едно платно, в което абстрактните форми изцяло са заместили разказа:

Но цветовете на основното изображение, както и предпочитанието към нюан-сите на сивото за подчертаване на детайла, остават.

Йоана Николова сякаш разказва как създава фантастичните си светове!

Ето тук, от абстракцията се ражда приказка. Юнакът е яхнал коня-вихрогон и гони своите мечти. Но животът се променя – конят получава колела, а юнакът се оказва… май мома? Някъде изпод руините на миналото и сегашното се ражда бъдното. И там, сред бъдното – ни чака кучето! Или пък е котарак?

Художничката умее да намигва към любителя на живописта! 

Многопластова композиция – предния, средния и задния план изглеждат размесе-ни, някак – едновременновидими, важни.

Типажите са почти комиксови, Градът изглежда по-далеч от Слънцето, небето е като стена… Защото – Човекът и неговото Куче безмълвно разговарят на езика на всеотдайността.

Така, от една улична сцена стигаме до култовата маска кукер – може би най-характерната и ярка фолклорна тема, бих я нарекла дори „ендемична“ за рождения регион на авторката.

Ако присвиете очи, образите ще изчезнат! Сюжетът, персонажите, светлините и сенките, полусенките, мазките и линиите.

Всичко – освен цветните петна, които дават своя траен отпечатък върху всяко платно – палитрата, без съмнение, остава константната величина на нейното творческо Аз.

Ще добавя още две картини – апотеоз на женската красота, за да дам хоризонт на тематичния диапазон на изложбата и като щрих на казаното по-горе.

Почти иконографски подход към изграждане на лицето – издължен овал, тясно чело, големи очи, тънък нос, малки устни, дълга шия… Това грацилно, крехко изваяние на главата носи тежкия товар на пъстра забрадка или буйна коса – все атрибути на светското, на плътското – в противовес на аскетичното изражение на отчужденост и примирение, което струи от лицата. Огърлица и пищна премяна допълват портрета на българското момиче; чистата линия на голата плът и водата са одеянията на античната девойка с амфора.

Накрая ще завърша с общ поглед към изложбената зала, който ни предлага Андон Тацев:

 

И с усмивката на Йоана Николова:

 

 

Габриела Цанева, коментар

Йоана Николова, картини

Андон Тацев, снимки

Първолета Маджарска, източник

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025