ЗА "СОФИЯ - ИСТАНБУЛ: МОСТ НА ИЗКУСТВАТА"

Към тази изложба ме насочи покана във фейсбук от Ертан Алев – прекрасен акварелист, с образование в областта на туризма, но художник по призвание, когото открихме наскоро в интернет. Изяществото на неговите творби е съчетано с погледа на човек, влюбен в детайла на ежедневието и природата, но и в индивидуалното чувство и възприятие на света.

След това прочетох представянето на проекта в сайта на галерията на СХБ на ул. „Шипка“ №6, откъси от което предлагам и на вниманието на читателя по-долу. Много информативно и емоционално, то ме подготви донякъде за срещата с картини и скулптурите, включени в експозицията, но всъщност, истинското докосване до изкуството не може да бъде заменено от думи. Творби с истории на българо-турски художници – това е мотото, което присъства като послание, но и като действително преживяване в залата.

Откриването бе на 4 декември от 18:00 ч., а творбите могат да се видят в престиж-ната просторна зала 2А, а при желание и да се закупят до началото на м. януари 2026 г.

Изложбата е осъществена със съвместните усилия на аукционна къща „Енакор“ и Съюза на българските художници и с подкрепата на столичните райони „Оборище“ и „Средец“ и Българо-турски дамски бизнес клуб и представлява първа стъпка от мащабния културен проект „София – Ис-танбул: мост на изкуството. Творби с истории на българо-турски художници“. 

Куратори на проекта са Юлия Върбанова, управител на АК „Енакор“ и д-р Росица Гичева-Меймари, преподавател в Нов български университет. 

Общата концепция за организиране на експозиционното пространство произлиза от общата етно-културна история на България и Турция в контекста на взаимо-действията между Балканите и Мала Азия през времето. София и Истанбул са примери за големи градски центрове, събрали културите на народи и култури, живели и движили се в региона от поне повече от осем хилядолетия. 

С много вкус и усет за въздействието на всяка отделна творба са подредени платна-та и пластиките на Айнур Каплан, Айхан Четин, Бехчет Данаджъ, Бурчин Башар, Валентин Асенов – Хъкъла, Гюлерджан Еминова, Джошкун Сами, Ертан Алев, Зиятин Нуриев, Исмет Чавушоглу, Камбер Камбер, Кеазим Исинов, Месрур Сабит, Неджми Мурат, Нуркан Нуф, Павлина Копано, Сейфетин Шекеров, Танер Мерт, Фахрие Камбер, Ферит Язъджъ, Шабан Окан, Шевкет Сюнмез, Шенол Подайва, Ямур Станкулов

Проектът е артистична инициатива, която обединява София и Истанбул чрез серия от изложби, представящи съвременното изкуство и личните истории на творци от българо-турски произход. Част от тях – художници, скулптори, графици и дизай-нери, днес творят в България, други – в Турция, или между двете държави.

„За мен „София – Истанбул: мост на изкуството“ е повече от културен проект, той е сбъдната лична мечта. Израснала съм, заобиколена от изкуство и истории, които преминават отвъд граници и езици. Тази изложба е продължение на убежде-нието ми, че изкуството има силата да свързва хора и култури по начин, по който нито една друга форма на комуникация не може. В днешния свят на войни и сблъсък между религии единственото спасение е изкуството, което няма граници и полити-чески или религиозни рамки“, споделя Юлия Върбанова, основател и управител на Аукционна къща „Енакор“.

„Убедена съм, че това богатство на хи-лядолетни традиции, смесването и препли-тането им в съвременната глобална култура е една от най-големите ценности, с които разполагаме днес ние, живеещите в общото културно пространство на Балканите и Мала Азия. Художниците с българо-турски произход са въплъщение на тези преплетени културни традиции, което ще наблюдаваме и в произведенията им“, допълва д-р Росица Гичева-Меймари.

„СБХ винаги е подкрепял инициативи, които представят многообразието на бъл-гарската художествена сцена и създават възможности за международен културен обмен. „София – Истанбул: мост на изкуството“ е именно такъв проект, който дава платформа на творци с различен житейски път и общо академично наследство, и ги свързва с публика, готова да открива нови гледни точки“, коментира Любен Генов, председател на СБХ.“

„Целта ни е всяко произведение да има собствено пространство за дишане, но и да усеща присъствието на останалите като в истински град, където архитектурата и хората съжителстват. Така зрителят не просто гледа, а преминава през визуален мост между София и Истанбул“, разказва Петър Митев, дизайнер на експозицията.

През 2026 изложбата ще бъде представена в Истанбул, в галерия в артистичния район Бейоглу – пространство, което олицетворява космополитния дух и живия културен обмен на мегаполиса. 

И в двете издания на експозицията зрителят ще може да закупи триезичен каталог (български, турски, английски), в който са представени историите и произведенията на участниците.

*

Но, нека върнем вниманието на читателя към истинските главни действащи лица на всяка изложба – художниците. Защото именно те разказват в цвят и форма онова, което е вътре в душите, вътре в същността на личността на твореца.

Особено внимание привлича участието на Зиятин Нуриев – скулптор с междуна-родно признание, удостоен през май 2025 със звание доктор хонорис кауза на Националната художествена академия.

Пластиките му от бяла глина въплъщават философски прозрения във фрагменти с изящна минималистична форма, превръщайки се в своеобразен мост между тра-дицията и съвременния художествен изказ.

Много изящество ще видим и в други скулптури, при които е използван мекия тон на белия материал – глина, камък, метал…

 

 

Не мога да се освободя от усещането за протяжност и обреченост, за свобода и свързаност, което струи от тази уникална като композиция фигура:

 
Изключително впечатляващи са и монументалните скулптури от бронз:

   
Извайващи сюрреалистични форми, или почти напълно реалистични статуи на митични персонажи или герои от миналото – при всички случаи те съдържат зародиша и затвора на движението – полет, бунт, защита…

 
Много умело тук виждаме намесата на кураторите и дизайнера на експозиционно-то пространство – съчетанието на въздействието между двумерното и тримерното, между формата и багрите:

 

*
И ще започна с акварелите на Ертан Алев, макар те да не бяха първите картини, които ме привлякоха.

 
Акварелната техника е „мокро в мокро“, меки вертикални измивания в пастелни тонове – оранжево, жълто, лавандула, нанесени с лекота и финес върху грапавата повърхност на медията. Нежните червени цветя с тънки стъбла са добавени с по-суха четка или мастило, което създава контраст между фона и предния план. 

Пространствената организация помага на възприятията; тук цветята не са центрирани в композицията, те „изникват“ от абстрактния фон като спомени, които пробиват мъглата на ежедневното.

Тихо, интимно, почти медитативно усещане, в което цветята присъстват като шепот в пространството, като мост към вътрешното ни „аз“ – думи без глас, пое-зия, която просто съществува.

 
На тези сборни снимки ще видите акварели и на Месрур Сабит, като своеобразния дует между двамата акварелисти продължава и в следващи общи пространства:

 
В този пейзаж на Месур Сабит зимата не е студ, а покой. Композицията е изградена около реката – тя не е центрирана, но е живата ос, която загатва движение в иначе застиналата сцена. Водата е частично замръзнала, но все още тече, като времето, което не спира, дори в миг на съзерцание.

Цветовата гама е приглушена, но по-скоро е топла, отколкото зимна; снежното е омекотено от златисто-розовото сияние на небето, а нюансите на синьото потъват в сенките на оголените клони. Изгрев или залез? Не това е въпросът; тук на преден план излиза надеждата за пролет – мигът, в който дърветата ще имат листа и цвят, а природата, след зимната пауза, ще поеме по неспирния кръговрат на живота.  Камъните в реката, ледените фрагменти – те са опорните точки на пейзажа, но и на вътрешния часовник на Аз-а, който винаги е в движение, който винаги има нужда от стабилност и вглеждане.
 
Кураторите деликатно представят акварелната живопис в нейното многообразие –от архитектурна памет през природна интимност до емоционален пейзаж, като внимателно вграждат картините на Ертан Алев и Месрур Сабит, за да изградят общо визуално пространство. 

Това запазва прозирността на техниката, като общи усещане за светлина и лекота. Форматът (30 х 40 см.) на повечето творби е еднакъв, което ритъма и визуалното равновесие в експозицията.

Тънките размки и пастелните тонове на паспартуто подчертават светлината в сами-те картини – така всяка от тях се превръща в прозорец към друг свят.

*

Но, преди да стигна до този акварелен оазис, изложбата буквално натрапи на погледа ми своите собствени акценти – платна, които „грабват“ вниманието на зрителя и не го оставят безразличен. Не мога да не посоча, поставена почти до входа, една от картините на Валентин Асенов – Хъкъла.

Наситените, остри форми увличат с неравномерния си пулс. 
 
Усеща се динамиката на движението – шпакла или плоска четка буквално разряз-ват пространството на платното и цвета, като оставят своя отпечатък в една вече не двумерна среда. Точно тук, на границата на измеренията, можем да търсим границата между съзнанието и подсъзнанието; границата между чувството и разума; границата между предначертаното и случващото се. Тук можем да открием и собствената си вътрешна архитектура, можем да видим и силуетите на действителен град – със своите улици, къщи и куполи, потънали в синия полумрак на нощно небе, освенети от луната, приглушени неонови отблясъци и лилави фантазии.

*

В самото начало на експозицията не можем да отминем деликатния цветови отпечатък на платната на Джошкун Сами.

 
Този пейзаж, в който клоните на сухите дървета кореспондират с тъгата на руините и с разкъсаната гръд на небето завладява със своя вътрешен ритъм. Светлината струи отгоре, но слънцето е някъде в дъното, то трябва да е там, зад залезните облаци и тяхното охрено излъчване, което хвърля отблясъците си в охрено-кафявата основа на пръстта – убежище на разрушението. Някъде между тях, подзказана от наименовието на творбата („Навигационен маяк“), трябва да намерим реката. Огледало на небето, вена на земята – тя дава убежище и прехрана на онези, които са „между“… Тук, на две трети отгоре, можем да търсим и собственото си убежище; а може би и извора на отговорите, които още не сме намерили.

Много различна като съдържание и форма, но не и като натюрел и послание е другата картина на авотра: 

 
Цветовата гама е сходна, рисувалната техника също. Както и в предходния пей-заж, и в този силует на портрет виждаме едно отчаяно присъствие, което търси своята възможност за докосване, диалог и разбиране.

*

Много атрактивни, със запомнящ се почерк са двете платна на Исмет Чавушоглу:
 
На пръв поглед, както техниката, така и темата и посланията са сходни, почти идентични. Но, ако се вгледаме, ще видим, че не е така.
 
Макар и в двете да откриваме нагнетеното присъствие на препълнена градска среда, макар и в двете това усещане да е притъпено от съзерцателния заряд на сти-хиите „небе“ и „земя“, между които градът съществува, можем да намерим и много разлики.

В първото платно вертикалните линии напомнят за техника с течна акрилна боя, нанесена чрез изливане и последващо плъзгане – линиите на тубата, или на шпак-ла ясно личат – като белези, разкъсващи душевния мир. Усещането за контролира-на спонтанност е ярко – почти виждаме как художникът позволява на гравитацията да участва в композицията. 

Цветовата гама в горната част е ефирна – като небе, като мъгла, които търсят брод в джунглата на градската твърд. Долната част е наситена с тъмни и студени тонове, които оформят и дават основа на силуетите на градския пейзаж. Съчетаването на прозрачни и плътни линии създава дълбочина и движение, като визуален еквивалент на дъжд, спомени или емоционално пречистване. Не е трудно да усетим меланхолия на интроспекция, но и чуем в себе си пулса на града – нашият вътрешен пейзаж, носещ надеждата за съприкосновение, общност и разбиране.

Второто платно излъчва много повече „мекота“, една овладяна стихия, внушена както с техниката, така и чрез използваната по-пастелна, земна цветова гама с топли, понякога ярки акценти. 

Тук енергията е наситена и това насищане идва както от цветовете, така и от тяхното напластяване чрез обилното „изстискване“ на боята и умелото използване на съчетание от плоска четка и шпакла. Усеща се пулсът на движението – верти-кално, като свободно падане. Във второто платно в още по-голяма степен енергията е събрана в централната част на композицията. Но, за разлика от първото платно, където има „горе“ – ефирност, небе и „долу“ – плътност, основа, тук те липсват. Тук всичко „виси“ в еднородната плът на средата, в която се разпространява посланието – като звукова вълна… като сърдечен ритъм…

*

Не може да остане незабелязана, нито просто спомената и „отмината“ още една композиция, която привлича погледа на посетителя още с първия поглед към зала-та. Макар да е експонирана далеч от входа, картината е точно срещу погледа на влизащия:

 
Ще се огранича само с едно сравнение – за мен, това е съвършената художествена интерпретация на най-загадъчния и мощен космически обект – черна дупка – с нейния поглъщащ завинаги светлината „хоризонт на събитията“, с нейния ореол от нагорещена почти до първичната температура на раждащата се вселена ускореда почти до скоростта на светлината материя – падаща завинаги в бездната на гравитационната сингулярност, от която няма завръщане. Не поисках да видя заглавието на творбата, за да не убия представата си за нея.

*

Почти точно срещу този космически обект, кураторите са избрали да ни покажат съвсем различна реалност – уюта на дома, събран в няколко платна в обща композиция. Тази красива палитра от чувства и послания, от образи и импровизации, отново е дело на Исмет Чавушоглу.

 
Тук, за разлика от предходните две платна, които разгледахме, декоративният елемент преобладава. Но, както и в тях, централната тема е „Градът“ – като емоци-онален и визуален код. Всяко платно е „фрагмент“ от урбанистичен език. И това е постигнато отново с вертикално нанасяне на боята и повторение на техниката във всички платна. Създава се усещане за движение нагоре, за растеж, за път към светлината, но и за търсене на изход.

Този фрагмент от изложбата е добър пример за кураторския замисъл – да се синтезира, да се нагнети, но и да се отпели темата „грда“ – като се даде възможност на художника да я разгърне в различни стилове – от декоративно до експресивно, от графично до текстурно. Темата достига своята пълнота и наситеност през погледа на Исмет Чавушоглу, но другаде ще има своите продължения в погледа на други автори.

*

Сред ярките имена в експозицията е и Камбер Камбер, художник с дългогодишна кариера и разпознаваем почерк. Роден в Родопа, той е известен с платната си, които улавят красотата на родопския дух, красотата на родопчанката, на природата, на музиката и обичаите, съхранили културната идентичност на хората, свързали съдбата си с планината. 

Нашите читатели познават щрихи от творчеството на Камбер Камбер, чиито картини и графики са включени като илюстрации в трите книги на прекрасната поетеса Христина Въчева, която възпява с думи красотата на Родопа в своето творчество, издадени от изд. gabriell-e-lit – „Светлина от миналото“, „Гласът на сърцето“ и „Планина със звезден дъх“ (вижте изображенията от едноименната публикация в раздел „Гранично изкуство“ с автори Христина Въчева и Камбер Камбер в настоящия брой – бел. ред.)
 
Всеки поглед е прикован от цветове и форми, които не могат да останат ням образ на неясно послание – всяка творба вплита лична история, културна памет и артистичен израз, разбираем отвъд езиковите и национални граници, отвъд нуждата на посредник.

И – все пак… Ето няколко думи, които допълват непосредственото възприятие.

 
Верен на своя почерк и пиетет към красотата на жената, Камбер Камбер рисува абстрактен портрет на две музикантки – цигуларка и виолончеелистка. 
Геометричната накъсаност на формите правят композицията двумерна, почти без дълбочина. Защото дълбочината трябва да търсим другаде. В тази симбиоза между живопис и музика откриваме визуален портрет на концерт. Фигурите на музикант-ките са дотолкова стилизирани, че губят личностните си характеристики, за да се превърнат в архетипи на музикалното преживяване. Цветовите петна, вместо да създават обемност, създават движение – зрителят се превръща в слушател, който очаква импровизация в класическо произведение.

Можем ли да кажем, че това е музика, преведена в цвят? Ако се съмняваме, че това е така в първата картина, то във втората съмнението изчезва. 

Тук имаме една фигура, централна, почти монолитна, но около нея всичко вибрира, пулсира, избухва. Момент на импровизация, в който тромпетът раздвижва пространството, за да създаде визуалния ефект на раждането на музиката. Фонът е насечен с ярки петна - жълто, червено, синьо, оранжево – вихрушки от експресия, сред които едва загатнатата фигура на музикантката се разпада и изгражда едновременно. 

Реални изглеждат само тромпетът и лицето – опорните точки, около които се гради мелодията… и картината. 

В заключение ще кажа само – посетете изложбата. Ще намерите повече, отколкото сте очаквали и това ще ви изпълни с енергия, свобода.

Габриела Цанева

ЗА "ИЗКУПЛЕНИЕ" НА ИВАЙЛО КАМЕНОВ

В началото на октомври СБХ и Галерия-книжарница София Прес представиха изложбата с живопис и пластика „Изкупление“ на Ивайло Каменов. Впечатли ме на първо място нейната фрагментарност и контрастът между голямоформатните живописни платна и кавалетната, почти миниатюрна пластика, но – още повече – постигнатото единство в стила и разказа, на който възприемащия става свидетел.

ЗА ИЗЛОЖБАТА

В неголямото, начупено пространство на галерията, експозицията дава уют и непосредственост, които провокират сетивата и менталното възприятие към спокойно съзерцание. Но онова, което докосва, е страданието, изведено в най-чист вид – триумфиращо като централна тема както в живописните платна, така и в пластиката.

Ето какво споделя Васил Урумов за изложбата: „Грубите форми, тежките мазки и силно въздействащите земни тонове, използвани в произведенията на Ивайло, имат за цел да привлекат окото на публиката, но темата, заложена в самата творба, е това, което го задържа. Тема, която би следвало да е обект на разсъждение в живота на всеки от нас. Смирение пред неизбежността на отминаващия земен път.

В суровите форми откриваме стоическото спокойствие и нестихващата на-дежда на автора. Липсата на конкретика в изграждането на образите в произведенията на Ивайло ни дава възможност да се припознаем в платното и да се концентрираме във вложената в него емоция.“

Вертикалните акценти на дясната стена създават ритъм, уравновесен от четвъртото платно, поставено като основа, върху която изложбата изглежда изградена.

Те водят окото нагоре, във въздушен стремеж към недостижимото, но запазват и стабилността  на земното, в което сякаш сме вкопани. Едно усещане за телесност и недовършена трансформация.

По-спокойна е задната (лява) стена – там хоризонталния строй на визуалните експонати успокоява и дава възможност за размисъл и „тишина“ в ума.

Това разположение създава напрежение и баланс в емоционалната ос на възприятията. Тази тенденция е развита и в друга част на експозиционното пространство.

Малките скулптури, поставени на хоризонтални рафтове и барелефите действат като паузи между визуалните послания на стените.

Те канят зрителя да се приближи, да влезе в интимен контакт с материята… Да спре часовника – за миг! За да стигне, да усети и осъзнае материалния контраст на бронзовите форми, които със своята тежест и патина се противопоставят на живописната текстура, като това допълнително обогатява пространството, прави го многопластово, почти като сценография. За това усещане съдейства и галерийното осветление – то дискретно подчертава релефите, създава сенки, които удължават формите и добавят драматизъм.

ЗА КАРТИНИТЕ

Но нека се вгледаме по-детайлно в живописните и в обемните компоненти на изложбата!

Първото впечатление от централната динамика на композицията е вихър от спираловидно движение – разперени криле и щипци – пеперуда, вкопчена в рак…

Разбира се, не това темата на изображението. Композицията е изградена около вплетени човешки фигури, които създават усещане за вътрешна буря и трансформация – откъсване, или сливане?! Яростно напрежение между индивидуалност и колективност. Тук не е търсена анатомична точност; напротив, изкривените силуети, преувеличените форми и нарушени пропорции говорят за стремеж към вътрешно просветление, към емоционални отговори и препратки към въображаемо-митологичното начало, вместо към обективната реалност.

Цветова палитра и тежката текстура на мазките, обаче, говорят за връщане към първичносъществуващото, към произхода и корена, към инстинкта и началото. Физическото усещане за плът и пълнота на жизненото начало е ярко и всепоглъщащо.

*

В следващото платно драматизмът допълнително е подсилен от наситено червения фон.

Охрата и тъмните контури създават усещане за сътворение и разпад, за кал, която поражда и поглъща.

Включването на костни силуети и остри елементи подсилва усещането за разруха и страдание, като очертава границата между живот и смърт, материя и дух. Контрастът между земните тела и червения фон създава визуално напрежение и е препратка към неовладяна енергия преди момента на катарзис.

*

Оригинално вплетени в експозицията са платната с маслена живопис и бронзовите пластики.

В барелефите цветовата гама остава почти същата – земноохренокафява, плътнонаситена, с неуловимия отблясък на нискоизпъкнала, но не гладка повърхност.

Въпреки тежестта на метала, композицията е динамична, почти хаотична – сякаш материята се бори със себе си – едно движение, което не може да бъде фиксирано.

*

И идва ред на най-малките елементи от експозиционната палитра – скулптурни фигури с размер на миниатюри, които присъстват с мощно послание в цялостната картина и разказ на изложбата.

Може би именно в тях е въплътена идеята за „изкупление“?! Страдание и трансформация.

В тази скулптурна група най-ярко присъства мотивът за разпад и стремеж към обновление. Тялото, като основен носител на смисъл, не като анатомия, а като философска метафора, има особено плътно присъствие.

Контрастът между вертикално стоящата фигура, цялостна и мощна в своето присъствие, властна, почти ритуално доминираща над пълзящото, разпадащо се в своето движение по хоризонтала тяло прелива в диалог и докосване между стабилност и уязвимост, между търсене и отговор.

Патинираната повърхност на скулптурите придава усещане за време, устойчивост и кръговрат. И завръщане!

ЗА ХУДОЖНИКА

И преди да завършим нашия коментар, ето няколко думи за автора:

Ивайло Каменов е роден на 11.01.1967 г. в София. През 1986 г. завършва Художествена гимназия “Илия Петров”, а след това продължава образованието си в Националната художествена академия. Там учи в специалност монументална живопис при проф. Димо Заимов, която се отразява и на цялостното му творчество.

Има реализирани редица стенни пана в интериор, както в обществени сгради, така и в частни домове. Сред тях се подрежда и поръчка с благотворителна цел – Стенопис в Централен Софийски затвор от „Сдружението за обществена подкрепа“, където членува.

Размахът на творчеството му не се ограничава само в живописта, било то кавалетна или монументална. Каменов създава произведения и в скулптурата, както в кръглата пластика, така и в релефа.

В края на 80-те години реализира скулптурната композиция „Полето на умиращите воини“, а през ’89-та и ’90-та година участва в изложбите на Клуба на младите художници в България. През този период създава и първата си по-голяма серия от живописни произведения, в които обединяваща тема е духовната и физическата борба, която съвременният човек е длъжен да приеме. Тази тема остава важна за автора и се превръща в неизменна част от неговото творчество.

*

След 20-годишно отсъствие от публични изяви, през 2020 г. прави първите си самостоятелни изложби под мотото „Пробуждане“ в Градската галерия „Форум“- Хасково, а през 2021 г. под мотото „Пробуждане 2“ и в Софийската галерия „Икар“. През 2022 г. участва с маслена живопис и бронзови релефи в съвместна изложба с племенницата на Димитър Казаков – Нерон, Росица Халачева, а по-късно представя изложба от свои творби и произведения на баща си Сашо Каменов под мотото „Бащи и синове“ в галерия „Форум“ – Хасково.

източници: СБХ и Галерия-книжарница София Прес

ЗА УСЕЩАНИЯТА - „МЕЖДУ ДВА СВЯТА“

УСЕЩАНИЯТА „МЕЖДУ ДВА СВЯТА“ – коментарна статия на Габриела Цанева

ЗА КАРТИНИТЕ И ИЗЛОЖБАТА

Лятото налага своите закони – освободеност, отдалечаване, избледняване на усещането за правила и свързаност… И изостряне на сетивата, на светлината и цветовете, за звуците, аромата, вибрацията на земята… Жегата стопява и последните остатъци от задръжки и утъпкани пътеки…

„Между два свята“… в Галерия-книжарница София Прес! Закачка, намигване към изгубващия представа за съотнасяне към делника зрител… Или случайност?!

Все едно, изгубена между света на думите и багрите, аз се усмихвам и си обещавам да отида в галерията-книжарница и да се отдам на съзерцание на картини отвъд книжния щанд. Интересът ми е изгарящ, изяждащ – желанието да видя, да докосна/усетя света между двата свята.

Картината е точно това, което лятото предлага отвъд полузатвореното пространство на залата… защото светлината от улицата струи – ярка и палеща – отразява се в плътта на платното и в ретината на зрителя. Влагата по кожата се стича, точно както разсичащите жълто-червеното петно на фона жълти линии…

Следват хаотичното движение на водни капки по стъкло, обдухвано от вятър…

Цветовете са наситени, драматични – синьото, като копнеж за прохлада пресича огненото сърце на композицията, за да създаде усещане за неравновесие и търсене.

И в тази феерия от цветове, като отрезвяващ лъч – врязано острието на мрака.

Един емоционален лабиринт, който провокира, въвлича зрителя в размисъл за същност, личностна идентичност, бягство или поставяне в рамка.

Така започва диалогът между твореца и любителя/консуматор на изкуство. Но този диалог прераства в нещо повече – общо търсене, заедност, в бездната между световете. Но кои са те – двата свята?!

Очевидният отговор е – двата свята на авторите на общата изложба – Мая Мечева и Елиза Ковачева-Цокова. Изложбата, без съмнение, е визуално пътешествие, което изследва хаоса и паралелността като притегателни сили. Двете художнички създават диалог между стилове – от почти монохромната съзерцателност на Елиза до експресивния цветен взрив на Мая. Темата „два свята“, се разглежда не само като противоположности, като противопоставяне на вътрешни същности, но и като възможност за сливане, трансформация и личност-но осъзнаване.

Но „двата свята“ могат да намерят и своето друго тълкуване – светът „вътре“ и светът „вън“ и това няма общо с двузначността на стил, емоция и творчески концептуализъм, присъщ на две личности, а е съотнасяне същностно, характеризиращо осъзнаването и разпада на реал-ността.

И, преди да продължим пътуването към същностните реалии за изкуството, нека видим и се насладим на неговата естетическа природа. Защото изкуството, вън от интелектуалната си същност, е преди всичко съзидание на красота и хармония!

А дали и това не е аспект на симбиозата, родена от съприкосновението между два свята – на философската екзистенция и на продукта с чиста естетическа стойност?!

Този общ изглед на изложените платна сочи, че авторовият замисъл е осъществен. Постигнат е не само ефектът на общност; изграден е мостът, симбионтът „между“.

Но, както често се случва в света на биологичните, на отворените системи, взаи-модействието на отделностите постига синергичен ефект.

Нека разгледаме по-обстойно „Хоризонт“ на Елиза Ковачева-Цокова. Платно, което говори не чрез напрежение, а чрез вътрешен ритъм. Хоризонталните ленти приличат на слоевете на съзнанието или спомените – всяка със своя тоналност и жизненост.

Този композиционен избор внушава стабилност и времева дълбочина, но не и застой. Цветовата градация – от интензивни червено-оранжеви в горния слой към по-топли жълто-охрени в средната зона, до дълбоки земно-кафяви в долната, изгражда усещане за преход, завръщане, цикъл. Текстурата на мазките е вибрираща, сякаш енергията на платното не идва от формата, а от движението. Това подсказва не статичен хоризонт, а жив, променящ се, дишащ. Няма конкретна централна фигура или предмет, но картината не е празна – тя говори чрез вътрешната архитектура на цвета.

Тази уравновесеност и външна безструктурност на композицията остава конс-тантна за творческото решение на художника при избора на изразни средства и подбор на конкретни платна, втъкани в общата плът на експозицията.

Изграждане на единен хоризонт – като рамка, предел и безпределност, в които е разположена и развита идеята за общност и взаимодействие:

Яркият индивидуален акцент, който приковава погледа към платната на Мая Мечева е компенсиран от съзерцателната самовглъбеност, струяща от картините на Елица Ковачева-Цокова.

Това ли е разковничето, което посетителят трябва да търси между двата свята? Равновесие, компенсация…

Или е общото, свързващото, което създава единство.

И ако трябва да кажем какво е това „свързващо“, то е цветът.

Цветовата гама е онази видимо-невидима нишка, която създава цялостното внушение на експозицията, тя е, която ни държи не между две отделности съществуващи в опозиция, а в онова ново, различно, развиващо се, което се гради в граничната повърхност между тях.

Харесвам картините на Мая Мечева; вероятно, защото знам, че не мога да ги нарисувам и остават на границата на онова, което мога да съпреживея; провокират ме и ме карат отново и отново да се вглеждам в тях, да търся недоловеното, неуловимото:

„Нереални мисли“ – истинска експлозия от цветове и форми! Изхвърля зрителя в съзнание, което гради образи, едновременно сънувани и преживени. Това платно е дръзко, смело, почти игриво в хаоса си – но този хаос е структуриран, изчистен, изчислен. Цветовата палитра е искряща – оранжево, зелено, пурпурно, синьо, розово – като мозайка от мисли, които се блъскат една в друга. Това внушава ментален поток, в който няма ред, но има ритъм.

Геометричните елементи са разпръснати, но не безразборно – те изграждат организирана абстракция. Всяка форма изглежда като символ на идея, спомен или емоционален оттенък. И сред тях – овалът на човешко лице – деструктурирано, почти невидимо… Или онова, което тепърва ще бъде създадено от частиците на хаоса?

Ако разгледаме текстурата в дълбочина, ще видим, че мазките създават триизмерност, сякаш част от мислите „излизат“ от платното. Това носи усещане за жив ум – неспокоен, съзидателен.

Няма линейност, има наложени пластове на мисли, въображения, възприятия. Провокира погледа на зрителя да търси спирали, кръгове, и в зигзагообразното да направи опит да проследи логиката на нелогичното. Картината не предлага център, защото в мислите на художника няма център – само преходи.

„Нереални мисли“, бих казала, е в най-голямо съзвучие с един от аспектите на заглавието на изложбата „Между два свята“ – тук реалното и сънуваното се припокриват, границите между тях изчезват. Това платно може да бъде интерпретирано като вътрешна карта на съзнанието – не фиксирано, а флуидно. Противопоставя се на нуждата за логика – вместо това предлага емоционална и интуитивна логика.

ЗА ИЗЛОЖБАТА ОТ АВТОРИТЕ

Темата „Между два свята“ предлага едно пътуване – съзерцание с възможности за дълбок размисъл и интерпретация.

Идеята за изложбата се роди в края на 2023 г. по време на разговор за хаоса и паралелността – притегателни сили, изграждащи пространствен ритъм.

Ние, Мая Мечева и Елиза Ковачева-Цокова, приехме предизвикателството да се потопим в многообразния прочит на тази концепция, създавайки визуално хармонични, понякога и противоположни разка-зи в нашите картини, където в динамичен диалог и взаимодействие се разгръщат измерения и нюанси.

Нашата цел е сливането на тези светове като начин за изразяване; метод за проучване на видове различни съществувания; наблюдение на реципиента за възприятието му отвъд реалността, личностното му самоопознаване и духовна трансформация.

Хоризонтът като свързващо звено и същевременно „граница“ между двата паралела, който може да бъде възприет като отчетлив, разтопен в абстракция или да липсва такъв изобщо.

Стремим се да покажем с леко намигване неблагоприличието на хаоса и същевременно балансираното равновесие.

Тръгваме от монохромните платна на Елиза с характерни пастелни и преливащи нюанси и се пренасяме в композициите на Мая, които се преплитат в контраст с яркия си цветен взрив и перспектива.

Съчетанието между нашите стилове подчертава взаимодействието между двата свята, между нас двете, и разширява илюзорното понятие за реалност.

Сюрреалистичният подход с абстрактен почерк в нашите творби изгражда усещане за сънища и дълбочина, където съзнанието се движи свободно.

Опитът ни да илюстрираме темата чрез експериментиране с форма, цвят, техники и композиция, е да създадем визуални наративи на въздействие с индивидуални възприятия за света.

Провокираме публиките да се откъснат от зоната си на комфорт и да си зададат някои екзистенциални въпроси:

– за собственото си място в света;

– за ограниченията, които позволява да му се поставят или сам си поставя.

Изложбата „Между два свята“ е нашето виждане да представим това сложно и многопластово паралелно съчетание като преминаване от единия в другия свят без поставяне на лимити за ума – подход, който ние, Мая Мечева и Елиза Ковачева – Цокова, изследваме и съпреживяваме в платната си, потопени в уникален творчески процес.

ЗА АВТОРИТЕ

Мая Мечева

Родена през 1976 г. в гр. Габрово. През 1995 г. завършва училище по изящни изкуства „Владимир Димитров – Майстора“, гр. Кърджали, откогато става и член на Дружеството на кърджалийските художници. Завършва магистратура по теология в ПУ „Паисий Хилендарски“ през 2011 г., както и „Библиотекознание и библиография“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 2017 г. В творбите си се стреми към сакралното познание и послания, смесва различни техники и текстури, древни символи, фрагменти от човешкото тяло, лица, птици, риби и др. Работи с маслени бои, акварел, туш, създава колажи и дигитално изкуство. Има зад гърба си четири самостоятелни изложби, автор е на театрални миниатюри и е участвала в множество общи и колективни изложби в страната и чужбина. Живее и твори в гр. Кърджали.

Член е на Съюза на българските художници.

Елиза Ковачева – Цокова

Родена през 1979 г. в гр. Габрово. Завършила е училището за приложни изкуства в гр. Трявна със специалност дърворезба. През 2016 г. завършва магистратура по педагогика на обучението по изобразително изкуство със специалност живопис във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През 2016 г. създава и оттогава ръководи детска школа по изобразително изкуство „Елиза Арт“. Школата участва в пленери, международни конкурси и се радва на множество отличия и успехи. Елиза Ковачева – Цокова има участия в общи, окръжни и национални изложби в страната и чужбина, като много от картините й са собственост на колекционери и държавни и частни галерии.

Член на Съюза на българските художници.

Габриела Цанева, 

сп. "Картини с думи и багри", бр. 3/2025