ОБИКНОВЕН ЖИВОТ

къщичка с градинка
под залез след буря -
обикновен живот

БЛЯН ЗА АФРИКА

тишината пред буря,
мараня над степта -
блян за Африка

НОЩЕН СНЯГ

цяла нощ капе капчукът -

на сутринта само гарванът

на перваза е черен

ПЪТЕКИТЕ ОТ СТЪПКИТЕ МИ

къде ще те гоня?

къде ще те стигна?

тази вселена няма да стигне...

***

самота -

пътеките от стъпките ми

пусти

АГОНИЯТА НА НОЩТА

Агонията на нощта -

светлините се разливат по асфалта,

оранжевоискрящи,

уморени пламъци

попиват в мрака

и тежки облаци от черни сажди

изяждат

дъха на живите заклещени тела.

Пътят назад е променливотруден,

криволичещозаблудени,

уморени,

забуленооблачни,

променени...

Пътеките се разпадат 

под нас,

разплитат,

разпридат

всеки

знак -

съпричастност,

съвършена

разграбеност,

зейнала

паст...

Тихо пада снегът,

закичва с венци

главите на храстите,

буковете се оглеждат

в огледалото на мъглата,

боровете вдигат мигли нагоре

и плачат,

стволовете им се изплезват като езици,

замръзват

и звънят

замръзнали камбани 

бият,

урагани

вият -

снежинката

се превръша в лавина...

Тук съм,

под купчините мокър сняг.

Вървя назад,

назад,

назад...

Стяг след стяг -

задъхана умора

спира

ритъма на сърцето ми,

замира

кръвта ми,

бавно попивам студа...

Бавно умирам

и някъде там,

където битието

пробива тъкънта

на съзнанието ми виждам

дъблокото око на вселената,

която тръгва обратно...

Знам, невъзможно е да се случи Днес.

Знам, днес науката сочи,

че е невъзможно да се случи,

защото Тя се разбягва все по-бързо,

защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...

Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях

завръщането на Вселената...

Една дълбока въздишка

един последен акорд

изсвистя от тромпетовидното й тяло...

И започна Сривът.

Тромпетът се превърна в ръкав,

а после във сфера...

И времето хукна назад...

Започна да става 

топло,

и светло

и хубаво...

И Сътворението - все по-близко,

И Апокалипсиса - все по-сигурен...

Колкото повече остаряваш,

толкова повече искаш да догониш бъдещето;

колкото си по-млад,

толкова повече търсиш опората

и романтиката на миналото,

на историята,

истината на произхода...

Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?

в шепата ми 

оризово зърно -

началото и краят

ОТВОРИ ВРАТАТА!

Залезът, 

като отсечен лъч,

падна зад стената на Витоша.

Мракът идва отведнъж,

дебне зад прозорците,

промъква се през щорите,

обсебва паралелепипеда на стаята -

стяга примката си през врата ми.

Отвори вратата!

Спаси ме от обесване.

Белите стени светят

с енергията на избягалите си електрони

и изяждат бялото на вратата.

Запечатват ме вътре.

В кутията съм.

Чакам - 

невероятната вероятност

макротялото ми

да пробие стената,

да ме изхвърли там,

където Вселената не ме чака.

Отвори вратата!

Пробий стената.

Нека пребродя всички пътеки,

нека стигна до теб.

ШУМЪТ НЕ ШУМИ

пусто е

климатикът ритмично шуми

няма ме

празна е стаята

вече не виждам дори

декора на живота

вече шумът не шуми

няма ме

и няма значение

дали няма е тишината

дали няма да заспя

и в сънища да отнеса

спомена за нещото, което

можеше да е живот

тихо е

и пръстите 

не търсят клавишите 

буквите цъфтят върху монитора -

черни драскотини върху сняг -

как искам да приличат

на птичешки стъпки,

на разхвърляни съчки,

на следи от смях -

бръчки

върху бялата кожа

на нечие лице

на моето лице

лишено от смях

и от израз

има само очи

и мечта

светлина

затварям клепачи

пак пари гръдта

пак дупката празна

ликува

в ребрата ми

нищо не плува,

в ребрата ми

само трепти 

сгушената ти душа,

тялото, което изгуби,

тайното място за среща,

убежището, 

което

ти обещах

тук съм -

твой пристан,

утеха,

подслон

мен ме няма,

но кеят стои

и те чака

аз съм някъде там,

не се търся,

не ще се догоня -

само ти ще ме стигнеш,

ако можеш,

ако поискаш.

вселената все по-бързо се разбягва

инфлацията изяжда

възможността 

да постигнем

едновременност

затварям очи

и знам, че светът ще изчезне

само гнездото

между ребрата ми чака

да дойдеш

ПЪТИЩАТА НА ЗАЛЕЗА

„По пътя на залязващото слънце“ Александър Александров Дъбнишки върви в тишина и самота и в тази тиха самота отекват стъпките на думите.

Едно лепкаво усещане за обреченост, но и едно очакване за избавление измъчват и едновременно дават надежда на читателя, докато броди по пътеките на залеза… Залезът, който е баща на всички идващи изгреви – това е прякото послание на автора, заявено в импресивното въведение към лиричните изповеди, които следват…

Но има ли в тях изход от кръговрата? Къде свършва Пътят на залязващото слънце?

Или – откъде започва…

Нагнетено до болезненост е началото – всеки стих, всеки щрих рисува отчаянието от пясъка, в който се превръща всеки наш жест – знаците за живот и свободна воля, за радост и стремеж към разбиране на онова, което е било, което е останало от билото, което ще бъде, ако някога е било… Но ако не е?

Години.

Смазани от тежестта си

една над друга,

те се смаляваха в дни…

…

Това е първият прочит. Това е авторовото слово и съхраненото в него.

Светла тъга – странно съчетание, но така го усетих. Още със заглавие – залезът е една светла тъга.

Включените в изданието картини на художничката Юлия Станкова много добре допълват текста, като дават графичен израз на житейското разслоение, закодирано в думите на Александър Алекс. Дъбнишки.

Един различен ракурс  към предмета на нашето изследване, а именно – думите, като основно изразно средство, е възможността те да се прочетат-възприемат и чрез друг език /английски/, при това в авторов превод. Този нов поглед към смисъла и посланието е и още едно докосване до философските прозрения за смисъла на живота и значението на Пътят, като образ и еманация на търсенето; като категория на познанието. Тук важно място заемат и цитатите от Еклесиаста. Те са не просто знаци за авторовата ерудиция и светоусещане. Те са отправни точки за размисъл върху основната тема на произведението, а именно – смисъла на човешкия живот в опозиция на смъртта, но те са и отговори на още непоставени въпроси. Безсмислието на битието, което неизбежно завършва със смърт и стремежът към надвременно осмисляне на житейските дейности – едно болезнено противопоставяне, на което читателят трябва да даде свое собствено разбиране:

Създава погледът света ти,

а с думи свои време го реди.

Така,

до себе си дошъл се питаш

кого в слова да приютиш,

защото

страхлива дреха е плътта,

а пътят – пясък.

Отчуждеността, разбирането за относителност на реалността, която се диктува от личния избор идват на преден план, за да дадат едно лице на избраната самота.

Но книгата казва и друго – звуезичното издание (на български и английски език) на изд. „Фараго“, С., 2021 е осъществено с творческата енергия и усет за красота на думите на Анна Елчинова, редактор на английския текст, на художничката Юлия Станкова и фотографското око на автора Александър Дъбнишки, чиято снимка е използвана в дизайна на корицата – един забележителен екипен труд.

Няма да сгреша ако кажа, че Александър Дъбнишки е един самотен пътешественик във Вселената на духа, който не се бои да погледне в бездната, може би защото във Вселената, която обитава, не е сам.