МИСЛИТЕ УМИРАТ, ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯТ

Мислите умират, преди да се родят.

Изгубих смисъла,

необходимостта –

да говоря,

да творя,

да вря –

като гейзер,

като вулкан,

като нова звезда,

като сътворение...

Сива кал е мозъкът –

свърталище на сенки

и безпътие;

без пътеки, по които

да вървя.

Просто - мрежа, в която мога да се уловя...

Като предпазна мярка срещу падане?

Или като средство за хващане

на собствената душа...

Средство за самоудушаване,

за автоцензура,

за автосмърт.

Вървя с подгънати колена -

омекнала кал съм –

от недовършено сътворение.

И мълча...

Невроните светят –

лампички върху елха.

Думите пулсират –

като намигване в мрака,

или като звезда.

Нещо се случва с главата ми, 

когато мисля за Днес.

Бягам, логиката се разпада.

Причината и следствието,

съждението,

което ги свързва –

превръщат се в ритъм и образи,

обличат се в рими, оцветени с картини...

И това, което искам да кажа, умира

върху листа.

Оставам няма и гола –

като зимно дърво.

Дори вятър няма –

да свисти в клоните ми.

Тишина –

насечена от

часовник.

Тишина –

скривалище на

старите същности.

***

Удуши ни миг,

разсечен от часовник.

Залък в гърлото.

ИРИСИТЕ ТИ

Ирисите ти -

син простор над мен. Светят

въгленчета в пепелта.

Докосват ме и

галят като дъжд, като

роса. Тежка тишина.

***

Изпосталяло време –

безцветно,

беззаветно,

безвкусно –

сух залък в гърлото,

преглъщам

беззвучно.

ЗАДАВИХ СЕ

Задавих се

с трохите, изпаднали

от торбата на душата ми.

Остана ли нещо, за което да живеем, да се борим, да градим?

Градини и огради,

разграбени.

Вече не питам, за да получа отговор, а за да задам въпроса.

Вече не търся отговори...

Нямат смисъл отговорите, когато никой не пита...

И остават разхвърляните-

нахвърляни

мисли-

безсмислици

асоциации-

пръснати птици...

Цели,

предели,

къде ли?

Къдели... Топли дрехи, овце, тълпа, тъпа... без душа...

Удушавам...

душ,

канал,

отпадък,

упадък

дъно.

Пак стигнахме дъното.

Вече няма надежда за „после”.

Вече няма кой да търси „още”.

Задавих се с трохите, изпаднали от торбата на душата ми.

***

И виждам цветни

слънца, прожектирани

върху клепачите ми.

Думите стържат –

изтриват изтлелите

мигове – като роса.

МЪГЛА

Мъгла.

Някъде много далеч стъклата на прозорците се изпотяват –

бликнали ручейчета върху челата им,

а дърветата – други Вселени,

са облекли мокри премени –

прилепнали по телата им,

лъщят празнично, текат им сълзи,

искрят...

Отронени капки искреност -

попиват в мъглата.

Нечии стъпки отекват в пустата улица.

Ехото глъхне в сивата плът на асфалта,

попива в мъглата –

като парчета истина...

Изстива...

Някъде много далеч слънцето грее, пламтят клепачите му -

палачи на мъглата,

пламтят капките върху клоните, 

празнично – като пайети на карнавал...

***

Чувствам се клонинг на себе си.

Мъглата пълзи от прозореца,

впива се в стаята, впива се в мен.

После си отива – като прилив,

отмива ме, оставя ме – оглозган бряг;

бягам от себе си, навътре във себе си,

Търся даровете на прилива...

Мъгла.

***

Вслушвам се в отминаващите мигове.

Годината се отрони – като ден.

Ранени оставаме да чакаме –

нов залп от закъснели фойерверки?

Ново бъдеще?

Изхаби се бъдещето.

И фойерверките се изхабиха –

биха,

убиха

бъдещето.

Фойерверки - думи,

фойерверки – обещания;

фойерверки с царски,

с генералски

блясък –

пясък...

Бледни,

уморени,

бедни,

безнадеждни –

ракети и светлинки

мигат в нощта...

Вървим през мъглата унили,

увили тела и глави

в дрипи от мечти...

Само дърветата са облечени празнично –

като фарове светят –

мокри в мъглата.

***

В мъгла намирам

думи-скелети. Плътта

къде остана???

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН НА ГОДИНАТА

Отново е

последният

ден

на годината.

Отново е –

ден

за наказание. 

Отново –

ден

за забравени желания

и равносметка. 

Ден

за отчаяние;

за нова сметка;

за обещания;

за забранени начинания;

за… 

Отново е –

ден

за начало

и край.

За криви надежди;

за вопли по нежни очи;

за наранени души;

за възторг

и за вой;

за бой

и отбой;

за строени

в редици

мечти. 

Отново е –

последният ден

на годината.

"Реши се и ще си свободен", изд. "Весела Люцканова", С., 2001 г.
"Врабче върху антената", изд. "е-Книги", С., 2010 г.

Отново се питаме – какво остана след нас, какво направихме, за да оставим нещо след себе си?

Тази година, както никоя друга в последното десетилетие, бе решаваща, водоразделна за обществото ни. Тази година отново постави въпроса за бъдещето на България, за развитието, за приоритетите и ориентацията, за избора и морала...

След десетилетно мълчание, кома, хипноза, обществото се пробуди. Или – поне се опита да се събуди.

Протести през февруари – високи сметки за живот, бедност, самозапалване...

Властта дезертира.

Опита се да дърпа конците, да замита следите, скрита зад полата на президента си и служебното му правителство.

Последваха избори.

Последва девалвация на демокрацията...

През последните 24 години, нито една партия, нито един партиен водж, загубил изборите, не си позволи да се скрие. Тази година след изборите се скри партията, спечелила най-много гласове, но все пак – недостатъчно, за да вземе властта.

Тази година т. нар. десница в България показа, че не е способна да бъде в опозиция, че може да съществува само когато е на власт, т.е. показа, че й е нужен член 1 от Конституцията на Живков, онзи член 1, който преди 24 години свали Петър Младенов и постави началото на тъй много ненавижданите промени.

Ненавиждани от всички днес – от онези, които трябваше да се лишат от част от властта си... и от тези, които все пак успяха да тласнат страната по пътя на демокрацията.

Днес демокрацията девалвира. Под натиска на протести, на медии, на пропаднали политици.

Днес искаме оставка, но не знаем какво да поискаме след това.

Днес искаме смяна на системата – на коя? На парламентарната демокрация?

Днес искаме нова Конституция... Но не сме чели старата.

Днес искаме нов морал в политиката... Но моралът е един и е морално да го искаме от всеки.

Днес протестиращите мълчат за морала на президента.

Днес протестиращите искат оставката на правителството, но не са пред Министерския съвет, нито пред което и да било министерство. Те са пред Парламента – символът на демокрацията и развяват знамена с юмруци. С юмруци ли ще защитаваме ценностите си?

Годината си отива – с много въпроси, без отговори.

Тишина.

Зад всички тъпани и крясъци, зад всички свирки и освиркване, зад всички медийни блясъци, се чува само МЪЛЧАНИЕТО на едно поколение, което няма идея за утре, няма идея за днес...

Годината си отива. Какво направихме, за да потърсим отговорите? 

Какво направих?!

ПУСТИНЯ СЪМ

Аз съм пустиня,

нищо няма в мен -

нито влага, нито песен,

нито стрък трева, синева,

няма огън, няма пепел.

Аз съм пустиня –

мираж,

страж

на тишината.

Нямам глава –

само очи –

като факли, като главни...

Светят в тъмното.

Палят пожари,

нищо не жалят –

миражи.

Тичам по плажа с боси крака,

тичам по пясък... пустиня?

Или газя в снега?

Горят ходилата, бял пламък глухо гърми...

Тихо е.

Няма въпроси –

нито „накъде”,

нито „а после”.

Боси сме.

Носим се някъде... Без посока.

Тишината изяде всички въпроси.

Зеят пробойни – като пропасти

в опропастените ни представи за щастие,

за бъдеще,

за още...

Потъваме дълбоко в делника,

потъваме дълбоко в хляба.

Тестото им е лепкаво и меко,

завиваме се, топло ни е...

и тишина поглъща „трябва”.

Загърбваме това, което имаме –

което искахме,

бленувахме,

сънувахме.

И само трънища остават в дните ни,

а нощите са тихи, душни, сити сме.

Все по-дълбоко потъвам

в утробата на дните,

все по-навътре... попивам

тъмнина и дишам черно

огорчение...

Горчи, изгаря гърлото ми,

пресъхнало от дългото

мълчание...

Стих?

Стон...

Едничък звук,

във който да се вкопча.

Часовникът проблесна и изплю

секунда от бягащата вечност.

Дисплеят му се плези във нощта

нечут

Капчукът ближе

замръзналата стряха

и думите хвърчат,

избягали от тишината...

Асоциации - корпорации,

олигарси, монарси,

народни герои на бял кон...

любимци, вождове, диктатори...

диктовки -

промиване на мозъци,

без мозъци...

думи, които се блъскат в стени,

глухи уши,

писано слово, без слово, без очи

безсловесност, безчовечност...

тълпи...

Пустинята настъпва с бързи стъпки.

Бяло.

Замръзване, връзване...

одеяло, одежда,

надежда...

Спри!

Не се оглеждай, продължи...

Живо, жило,

живот, ужилване,

пчели, плача, печал, печат,

тайна...

Тайфун, фуния –

водовъртеж, брътвеж

потъване, умиране,

рана, рамене, топлина...

Слънце,

простирам ръце...

протестирам

Отчаяние, бдение...

Одобрение?

Отново, новост, новина,

вина, опиянение,

вино (с мезета),

омерзение...

Пустинята настъпва с бързи стъпки.

И няма място за нас.

Сблъсък между две олигархични структури. Сблъсък на капитали, на интереси. Сблъсък на пари. Няма идеали, няма мечти. Нищо не е чисто, нищо че блести.

МЯСТО ЗА ДУШИТЕ НЕ ОСТАВА

“Бог се роди, той е с нас” –
ще пеят утре и ще се надяват…
А днес предъвкваме молитвата
сред вкусни залъци.
Стомасите се пълнят,
големеят,
тъпчат се.
Наместват се в средата
на телата ни.
Обсебват ни.
Изяждат ни.
И място за душите
не остава.

НОЩ

Нощ.

Тихо и топло.

Тишината попива в плътта

като дъжд в захвърлена дреха

и забрава размива калта

звън вали, разплисква утеха...

Днес мълча.

Тишината затваря вратата

към спомени и към въпроси.

Днес не споря,

днес не прося.

Днес не моля

обещания за после.

Днес не искам прошка,

не искам посока...

Само звук –

като знак,

че магията пада,

сънят бяга,

разпада се,

разтапя се...

и като локва попива

върху захвърлена дреха в снега...

Тишината е мека -

като завивка.

Завива ни – бяло и топло е.

Заспиваме – като семена.

И чакаме дъжда -

да поникнем,

да изкласим,

да нахраним,

да посеем...

есен.

Тишина.

Безвремие, безделие, безмислие, безсмислие.

Сред толкова думкане и крясъци – тишина.

Не, глуха съм.

Глухо, някъде в мен, думка сърцето ми. В гърдите ми въздухът свири, вие. Клетките ми дрънчат – от свобода.

Ще се освободим ли от себе си?

Ще захвърлим ли старите кожи?

Парят ръцете ми, изгарят в пустото,

в пустошта, в пустинята...