НОЩ

Нощ.

Тихо и топло.

Тишината попива в плътта

като дъжд в захвърлена дреха

и забрава размива калта

звън вали, разплисква утеха...

Днес мълча.

Тишината затваря вратата

към спомени и към въпроси.

Днес не споря,

днес не прося.

Днес не моля

обещания за после.

Днес не искам прошка,

не искам посока...

Само звук –

като знак,

че магията пада,

сънят бяга,

разпада се,

разтапя се...

и като локва попива

върху захвърлена дреха в снега...

Тишината е мека -

като завивка.

Завива ни – бяло и топло е.

Заспиваме – като семена.

И чакаме дъжда -

да поникнем,

да изкласим,

да нахраним,

да посеем...

есен.

Тишина.

Безвремие, безделие, безмислие, безсмислие.

Сред толкова думкане и крясъци – тишина.

Не, глуха съм.

Глухо, някъде в мен, думка сърцето ми. В гърдите ми въздухът свири, вие. Клетките ми дрънчат – от свобода.

Ще се освободим ли от себе си?

Ще захвърлим ли старите кожи?

Парят ръцете ми, изгарят в пустото,

в пустошта, в пустинята...