ДЪЖДЪТ - СПАСИТЕЛ

дъждът - спасител
и палач; днес само плач
по рамото на планината

градът се свива - здрач...
и ближе кръв и рани

ПОЛУМЕСЕЦЪТ

полумесецът,
тънък като нокът, дращи
небето над Витоша -

градът сънува
кошмара на комата си

КЛЬОЩАВА КОТКА

пред вратата на баща ми
кльщава котка извива гръб -
брани децата

атаката на слабия
колко могъща е

ЗА "ЖАСМИНОВ ДЪЖД" НА ПАВЛИНА ПЕТКОВА

 

ЖАСМИН И ЗВЕЗДИ

или за стихосбирката на Павлина Петкова "Жасминов дъжд", изд. "Астарта", Пл., 2023

Не за първи път пиша за книгите на Павлина Петкова и не за първи път изразявам искреното си вълнение на читател и възхищението си на поет от нейното поетично майсторство, което най-ярко се проявява в кратките форми – апева и хайку. За разлика от хайку, класически японски жанр с дълга история и световно влияние, апева е нова и непозната поетична форма, създадена през 2016 г. в Унгария от българина Тодор Симеонов.

Едва от три години е позната у нас, но вече немалко поети са приели предизвикателството да създават цялостни творби само от 15 срички, както и да експериментират с различни разновидности, като свързани апеви, обратни апеви, поеми и песни апеви и др.

Павлина Петкова е не само пионер в жанра, не само автор, който го развива и популяризира, но и творец, който умее да постави формата в услуга на съдържанието, на посланието, което отправя и вдъхновението си. Пише пълнокръвна, яр-ка, жизнена и красива поезия, която не е окована в строгата структура (изискваща стихотворението да е от пет реда, като първият ред съдържа една сричка, а всеки следващ с по една повече, без пренасяне на думи), а е изваяна от нея.

След „Слънчеви камбани“ и „Ледени висулки“, това лято тя издаде и трета стихосбирка в този жанр – „Жасминов дъжд“ /изд. „Астарта“, Пловдив, 2023/.

Павлина Петкова запазва своя свеж поглед към живота в цялото му разнообразие – от дълбоко личните преживявания, през отношенията с най-близките до общочовешките проблеми, през природните картини и феномени до философските обобщения за битието.

С лекота и непринуденост авторката ни води по своя път и ние я следваме – картина след картина. Всяко петстишие, толкова кратко, колкото е едно вдишване, разказва история, която замисля.

Природата, с нейните сезонни промени, които се отразяват в човешките чув-ства и възприятия, човешките отношения – любов, стремежи, мечти, които намират своя образ в природните явления – този огледален свят извежда пред читателя поетесата. „И /всяка /сянка е / от живота /отражение“ – заключва тя.

Но, за да стигне до този извод е нужно да понесе „На / плещи / мисли все / непосилни – / оловна тежест“…

Философските обобщения следват житейските прозрения:

Жал.
Капка
роса под
стъпките на
сънното утро.

Олицетворението и пиетата към природната прелест преливат:

До
нея
на страж бор
расте влюбен –
омайна бреза.

За да се върне обратно към любовта – онова най-интимно и най-възвисяващо чувство, което ни кара да полетим:

Без
повод
цветята
разцъфват на
твоите устни.

В края на стихосбирката намираме и нетрадиционни апеви – озаглавени поеми от свързани апеви („Спомени свидни“, „Левски“, „Мамо“, „Бащин дом“), апеви от десет реда и накрая, огледална апева от 21 реда. Въпреки експериментирането с тези по-дълги форми, стихосбирката остава в съзнанието ни като единна мозайка, създадена от ярки скъпоценни камъчета – 15-сричкови прозрения.

Всеки, който дори бегло познава естетиката на хайку, ще я усети и в апевите на Павлина Петкова, и може би точно това преливане на жанровете прави „Жасминов дъжд“ толкова успешна книга.

Дали съзнателно или не, авторката е постигнала онова междукултурно вплитане, което е най-ценното за развитието на изкуството и на човешкото общество.

„Жасминов дъжд“ – една великолепна поезия, която дълбоко вълнение препоръчвам на читателя!

 

СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ

Никога не съм притежавала нещо толкова красиво! Но – красотата може ли да се притежава?!

Следващите импресии дойдоха спонтанно, нетърсено.

Те са викът на сетивата ми.

А сетивата пулсира, извират, болят. От красота. От неочакваност.

 

 

худ. керамика –  Надя Борисова

 

Ненаситните пръсти,

ненаситните очи...

Само това ли?

Цялата симфония на плътта, която се свива?

Гърлото, стомахът, гръдният кош – колабирал...

Спреният дъх и невъзможността да бъде погълнат.

Спотаеният дъх. И жаждата – за въздух.

Жаждата...

Вода...

Гладкостта на глазурата, по която погледът се плъзга – като по лед…

разтопеният ад,

сивкавата мекост на кишата,

лепкавата плътност на глината,

грапавата плът на керамиката...

и усещането за огън и студ,

за пещ и изстиване,

за август и зима...

Изтръпването на пръстите –

докосващи, галещи, търсещи, искащи...

Пръстите, намиращи пътеките на извайването,

пътеките на сътворението,

на съ-творението –

на съ-твореното…

защото пръстите ми,

изтръпнали следват линията на твореца,

създават моята линия, моето търсене,

искане

и намиране...

И пръстите на краката –

вкопчени в подметките,

вкопчени в каменната плът на мозайката,

на пътеката,

на пръстта...

Потънали някъде там, в центъра на земята,

където твърдата и́ същност се върти,

вплита магнитните си мрежи

и лови космическите лъчи,

прави възел от измерения,

впримчва ни в тях…

Но – не,

нещо друго тупти

в средата на стъпалата,

в средата на дланите…

Тази мрежеста структурност под глазурата,

тази разкъсана обемност

на разпадащата се форма,

на изграждащата се форма...

на раждащата се другост...

Тази разсечена повърхност –

плоскост с цвят на пустиня

и напип на пясък –

зъбите скърцат,

хруска някакъв забравен прах между тях

и прахът е с вкус

на безвъздушност...

*

формите цъфтят

в пустинята на живота ми –

слънчогледите

на живота ми

пеят

разцъфват слънчогледите

на моята пустия –

зелените им пръсти

пият кал,

повръщат слънце

*

някъде в центъра

търся

завръщане

 

с грапави езици

листите

на слънчоглед ме ближат

омрежени спомени

паяче плете

жаждата

на сухите ми цветя

утолена –

вплетени

калинови клонки

*

пясъчната плът

на битието...

мъждука светлинката

на липсващата

свещ

 

маргаритки

светят в пръстта –

по скъсаното

венче

бодли поникнаха

 

защо

не са от рози венците

трънени…

 

кръв

по пръстите

*

слой след слой –

кожата се бели...

слой след слой -

колко бели

листи ще разлистя?

капят слънчогледи

 

Текст и стихове: Габриела Цанева

Керамика: Надя Борисова

УМОРЕНИТЕ МИСЛИ

Уморените мисли са като дъжда

Падат тежко, уморените капки

целуват прахта

и изригват – дъга

Къде отиват уморените капки?

Ръцете тежат върху клавиатурата,

мислите ближат брега на черепа,

някъде се търкалят гръмотевици,

някъде, много далеч, тичаш към мен.

Там, петите ти, копринени, разкъсват пръстта.

Разранената пръст плаче – като роса,

и целува пръстите ти, и целува коленете ти,

падаш – росата мокри лицето ти…

Ще се изправиш ли? Ще продължиш ли –

да щурмуваш живота ми,

да късаш цветята и детелините,

да връзваш дъга след дъжда

и да ми подаряваш облаци,

с които да стигна Луната…

Там, на Луната си,

викаш ме –

очертанията на тялото ти 

са лунни пътеки…

Уморените мисли падат –

като дъжда,

уморените мисли са тежки –

как с тях да преда

прежда 

за облаци,

как с тях да бродирам

лунни пътеки?

*** 

Тихо заспивам –

уморен атом 

от дъждовна капка съм.

Някъде в паметта на протона

ми дреме споменът за дъжд и сълза…

ОЩЕ ЗА "КНИГА ЗА МЕЧТИТЕ" НА ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ

 Запознах се с белетристичните текстове на Венелин Терзиев чрез редактора им Силва Василева – човек и професионалист, когото ценя и уважавам. В един горещ юлски ден на 2022 г. получих от нея писмо с шест есета. Направи ми впечатление експресивната сила на езика и ерудицията на автора, Венелин Терзиев – име, което не познавах, но вече знаех, че ще запомня. А причината за това бе както безспорното качество на текстовете му, така и мигновената духовна близост, която почувствах.

Каква беше изненадата ми, когато научих, че Венелин Терзиев е инженер химик, също като мен, и също като мен има интереси в много и различни сфери на техническите и обществени науки, но не на последно място и към изкуството на думите. Богатата му академична биография задълбочи интереса ми към есеистичното му творчество, защото то, само за себе си, е една необятна планета, която тепърва предстои да бъде изследвана.

Ще започна с необичайната архитектура на неговите импресии, включващи лични авторови разсъждения върху определени, а често и твърде аморфни, разливащи се към друго теми, подкрепяни с цитати от стихотворения – известни стихотворения на класици на българската литература, или пък съвсем непознати творби на неутвърдени автори.

Преднамерено или не, в едно есе можем да намерим имена от различни поколения, стихове с различна ритмика и стил, но – обединени от общо послание; често съзвучно, но понякога несъвместимо с настроението на лирическия „Аз“. И накрая, като препратка или като основен аргумент, следва биографична справка за личността, провокирала авторовите търсения. Понякога тази част е отделена като точен цитат/препратка към уикипедия, или официален сайт, но понякога е най-съществената, макар и имплицитна част от тъканта на есето. Дали поезията дава отправната точка, от която Венелин Терзиев развива своите оригинални авторови разсъждения, или поезията идва като доказателство на авторовата идея?  Трудно е да се отговори еднозначно, а и едва ли е нужно.

 

Като главен редактор на списанието за литература и визуални изкуства "Картини с думи и багри" съм щастлива, че имах възможността да дам публичност на тези оригинални текстове, които се превърнаха в ярки и красиви щрихи към малкия отрязък от пейзажа на изкуството, който се опитваме да покажем.

В периода от юли 2022 до януари 2023 г., който обхваща три броя на списанието /брой 3/2022, брой 4/2022 и брой 1/2023/ публикувахме 27 есета в онлайн изданието, като 10 от тях намериха място и в печатното ни издание.

И това е така, защото есетата на Венелин Терзиев са силни като въздействие и внушения, като литература и философско послание, но и като литературен анализ на текстовете, които са цитирани. Преди всичко, обаче, като начин на мислене и експресия както на богатата ерудиция на своя автор, така и на неговите оригинални прозрения.

Решението на автора да ги събере в книга бе навременно и добро и се радвам, че той предложи ръкописа на издателство gabriell-e-lit.

Заглавието ме порази – „Книга за мечтите“! Нещо толкова простичко, но и така всеобхватно.

„Книга за мечтите“ не е само книга за мечтите.

Това е книга за живота. За разочарованията и надеждите, за моментите на радост и тъга, за връщанията към детството, за днешния миг и пътеките към бъдното.

Тя е и една своеобразна поетична антология, и един философски диалог на автора с творци от различни поколения, носители на множество послания.

Трудно е да се определи жанра на „Книга за мечтите“, защото всяко есе е различно по своята структура и естество, макар всички те да имат и общи елементи

Ще си позволя да направя обобщението, че включените текстове могат да се обединят в три основни категории – есета-анализи на творчеството на даден поет /или конкретна негова книга/, литературно-философски разсъждения, концентрирани около определена тема, които са подкрепени или изведени от цитати на няколко поета и есета в тесния смисъл на жанра – есета/опити за търсене и намиране на смисъла на нещата от живота.

Всяка от тези три категории белетристично-философски статии на проф. Венелин Терзиев заслужава вниманието и адмирациите както на четящата публика, така и на литературната критика. Да се аргументирам с това, че са написани с дълбоко разбиране на горещите проблеми на днешния ден, едновременно с ярка емоционалност и с култивирана академична рационалност от мислещ, чувстващ и четящ човек, е недостатъчно.

„Книга за мечтите“ е една болезнена диагноза на своя автор и на обществото, в което живеем. Всяко есе е породено от конкретно събитие, има своята вътрешна история и следва пътеките, по които тя се развива, но всяко от тях води към авторовата позиция, която може да се изрази най-просто като „стремеж към човечност“. И този стремеж се простира във всички посоки на плоскостта личност-общество.

В допълнение ще обърна внимание на оригиналния дизайн на корицата, дело на арх. Десислава Димитрова и яркото присъствие на графичния елемент в текстовото тяло, а именно – фотографиите на Божидар Генков и Венелин Терзиев, вплетени органично в плътта на словото, като още един извор за размисъл. Те имат както илюстративен характер, така и силно въздействие като самостоятелни творби. За добрата комуникация с читателя съществено допринасят предговора на Силва Василева, авторовият послеслов, както и тези на Тони Теллалов и Минка Минчева, вкл. моето редакторско заключение.

Интересна е и „пътната карта“, очертана от местата, на които са писани есетата, посочвани от автора в края на всяко… Защото те не са родени в сумрака на някаква стая, дълбоко скътана в пещерата „у дома“ или извисяваща се над облаците. Тези есета са писани „на път“. Като разхвърляни камъчета светят в плътта на земята градовете, дали временен подслон на автора, но чертаят не пътеката на неговите стъпки, а един широк хоризонт – оня, от който той гледа света и неговите, на света, и своите си, човешки проблеми. Но това е друга тема – може би – следващо пътешествие на духа…

В заключение ще кажа, че есетата на Венелин Терзиев са силни като въздействие и внушения, като литература и философско послание, но и като литературен анализ на текстовете, които са цитирани. Преди всичко - като начин на мислене и експресия както на богатата ерудиция на своя автор, така и на неговите оригинални прозрения.

Мисля, че за читателя е важно това, че в ръцете си държи една цялостна творба, която ще го докосне до един ярък и самобитен, едновременно рационален и емоционален творец, ще му даде информация за житейските и творчески пътеки на много български и не само български личности, предимно поети, но и хора, оставили диря в други области на литературата, обществените или природните науки, повече или по-малко известни.

И ще стане повод за размисъл.

 

д-р Габриела Цанева

 

ЗА "МУЗИКА НА ТИШИНАТА"

ФОТОГАЙГА И ИКЕБАНА - ИЗЛОЖБА

Не за първи път съчетанието между различни изкуства очарова и изкушава по един особен начин, който разтваря сетивата и отключва въображението ни.

На 14 юни галерията към столичния културен дом „Средец“ отвори врати за изложбата „Музика на тишината“, която свърза по неповторим начин фотохайга на Александра Ивойлова с композициите от икебана на Валентина Герова, Мария-Марчела Колева и Богдана Нейкова.

В първите горещи дни на лятото изяществото на неуловимите форми, изградени от живи и мъртви цветя, керамика, стъкло и запечатани мигове върху фотохартията на пейзажи, светлосенки, парчета от предмети и слово създават усещане за спокойна надвременност в забързания ден.

---

Една капсула от тишина, в която звучи музиката на непреходното тленно.

И чуваме капките, удавили времето:

дъждовен април –
времето
удавено

И се оглеждаме в локвите, събрани в керамичен съд и приютили отраженията на водните лилии, и търсим следите на облаците, които залязват в преследване на птичи ята, за да усетим носталгията и напрежението от бягството на сезоните:

есен
огнен тигър
преследва ятата

Порази ме тази композиция, където, под изящните клонки на брезата потрепват от полъха на преминаващия зрител почти невидимите листенца и стъбълца на тревичките в икебатана под хайга. Тук много добре е използвано и стъклото, като елемент на композицията, през което прозира чистият цвят на удавена маргарита – едно бяло слънце с туптящо жълто сърце, чиято сянка следва заоблените стени на вазата, за да се отрази на свой ред в белия плот.

---

И една безпомощност, един ням зов на кривите, изсъхнали клонки, от които очакваме пасивност… Но те се протягаат към нас – едни ръце, които търсят съпричастност! Розовите листенца на живия лилиум нежно допълват нюансите на бордо, слонова кост и охра на керамичния съд…

---

Тук общото присъствие на хайга и икебана гради пространство на контрастите – един много деликатен, фин пейзаж, в който слънцето прозира през мъгла, един чуплив миг, уловен от обектива на художника – поет… И една устойчивост, изградена върху крехката конструкция на няколко сухи елемента – клони, корени, дънер, листа…

*

Тук представям две хайги, които много обичам, но и една необичайна икебана, направена от зеленчуци, вместо от цветя!

---

Но този експеримент – закачка към посетителя, не променя общото настроение на изложбата, което води в две посоки, като едната от тях е съзерцание, най-добре видимо в тази хайга, изградена от снимката на сянка на ръка с роза върху фон на небе, отразено от водна повърхност, и хайку, което разказва не за рожден ден, а за следата, останала след него:

рожден ден
на прага на къщата
листенце от роза

Другата е пулсиращата, провираща се между светлина и сенки радост от живота: