Той не е име от легендите на изкуството, а наш съвременник.
Днес щеше да навърши 90 години, но си отиде преди четвърт век. А картините му градят епоха! Ярко присъствие в новата българска и европейска живопис – като творец и личност. Много хора го помнят. И, макар да го познавах бегло, неговото творчество винаги ми е било близко – определящо до голяма степен естетическите ми критерии и предпочитания.
Георги Божилов – Слона. Роден е на 13.06.1935 г. в Пловдив.
През 1959 г. завършва ВИИИ „Н. Павлович“ специалност декоративно-мону-ментална живопис в класа на проф. Г. Богданов. През същата година участва в Пър-вото международно биенале на младите художници, проведено в Париж. От 1960 г. участва в общи художествени изложби на СБХ. Приживе прави над 25 самостоятелни изложби в България и чужбина. Заедно с Енчо Пиронков, Димитър Киров, Йоан Левиев, Колю Витковски, Христо Стефанов и Бояджана, Слона е един от художниците от така наречената „Пловдивска школа от 1960-те“.
Основните му работи са в областта на кавалетната живопис, жанровете портрет, пейзаж и фигурална композиция. Създава и някои монументални приложни творби за институции в родния си град – стенопис в Народната библиотека „Иван Вазов“ (архитект Мария Милева), мозайка в Цен-тралната поща, сграфито при Художествената галерия в Стария Пловдив, калкани на обществени сгради и др… Това е, което може да се прочете за него в интернет.
За щастие, могат да се намерят в мрежата и много снимки на негови картини.
Тук ще представя някои от тях – като обща илюстрация на неговото творческо амплоа и натюрел.
Допада ми несиметричната композиция и цветовото решение. Критичната липса на равновесие доминира – едно махало, замръзнало във времето; едно махало, което се опитва да спре мига. То виси, някак встрани, от „колелото на живота“ – малък кръг в по-голямата мозайка на битието… И една напомняща стрелка – толкова на пръв поглед ненамясто в композицията.
Показвам още една –
„Композиция“ от 1991 г., ХГ „Д. Добрович“:
В нея също присъстват символно-графични знаци. Фрагментарно решение за основното изображение, решено в землисто-охрената гама, предпочината от автора. Но колко различно, колко хладно е общото послание! Макар спрялото време да говори за замръзнала статичност в първото платно, животът в него тупти – той още съществува в своята капсула – махалото още може да излезе от неравновесното си състояние.
Във втората картина, обаче, сивосинкавият фон създава усещане за замръзналост. И тази замръзналост е рамка; тя е затвор – за онова, което е „вътре“; за нас, които сме „вътре“.
Една различна представа за „Ноктюрно“ създава художникът със следното платно, за което е избрал именно това наименование:
Ноктюрно – худ. Георги Божилов – Слона
Тук само тъмната гама насочва към „Ноктюрно“ – нощ. Липсва романтиката, която подсказват „Ноктюрните“ на Шопен, липвсва спокойствието и тишината, които търсим в тъмата. Нощта на Георги Божилов е различна – тя е бунт, тя е търсене в хаоса от насложени от дните условности; тя е разрушаване на сградата на наложените ценности.
Също толкова неочаквани са фрагментите, изграждащи композицията и света на „Карнавал“ – тук можем да открием персонажи, които повече свързваме с панаира и цирка, със зоологическата градина и менажерията… Декор от сцена на забравена пиеса – кон със сбруя без ездач, захвърлени маски и някой, изгубил лицето си. Една моментна снимка на общество без ценности.
Карнавал – худ. Георги Божилов – Слона
За да достигнем до трагичния и очакван край на бездуховността – Апокалипсиса.
Верен на натюрела си и избора на цветове и форми, художникът представя Краят – една мозайка от изгубена безформеност, в която доминира риба в небето и силует на човек, уловен от паяжината на умиращи дървета… Някъде високо на хълма, пред него – остатък от сграда в най-простия си и функционален вид – открит навес за подслон. Какво е нужно – за подслон на мислите ни?
И след Апокалипсиса – Икар, стремежът към полет, към висина, към Слънцето – като божество и недостижимост…
Икар, 1978 – худ. Георги Божилов – Слона
Не, това не е хронологията на художника, а моето решение да предствая с моите думи и неговите багри образа му на творец…
Колко горчива ирония в осакатеното метално тяло на въображението и стремежа към непостигнатото, към забранения плод, към онова, което е „табу“ за обществото, недораслото до визията на гения! Колко хилядолетия вече загива Икар! Колко хилядолетия – полетът му е вечен.
Колко горчива ирония в осакатеното метално тяло на въображението и стремежа към непостигнатото, към забранения плод, към онова, което е „табу“ за обществото, недораслото до визията на гения! Колко хилядолетия вече загива Икар! Колко хилядолетия – полетът му е вечен.
Този полет – прекършеният устрем към свобода, съвършенсво, чистота и простор, е закодиран и в други знакови картини на художника:
И след моя словесен портрет на художника, нека видим един портрет, нарисуван от него на личност, позната на много поколения любители на киното у нас и не само – незабравимата Катя Паскалева, оставила дълбока и трайна следа в творческия и житейски път на художника:
Портрет на Катя Паскалева, худ. Георги Божилов – Слона
Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025
„ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА“ НА ЧЕТВЪРТ ВЕК – предисловие на автора
Врабче е кацнало върху антената – надпява се с Вселената.
Издува гръд до пукване – напук на всички космически лъчения; напук на слънчевия вятър; напук на всички звездни населения.
Врабче оспорва си с Вселената правото на вечност.
*
Тази стихосбирка има дълга история.
„Врабче върху антената“ трябваше да бъде втората ми поетична книга.
Стиховете, включени между кориците й следват без прекъсване онези, които изградиха първата – „Догонвам бягащия ден“. Някои от тях са непосредствен отзвук на усещанията, родени след публикацията и премиерата й – осъзнатата отговорност на публичността; други следват горещите политически събития от края на ХХ век у нас и в Европа – в тях отеква викът на изненада, ужас, отчаяние и безнадеждност; и резонансът – от съпричастност, устойчивост и тиха решимост – битката за утрешния, по-добър ден на човечеството да продължи.
По онова време, лятото преди четвърт век, за мен бе по-важно сборникът ми с есета и публицистика, с вече избрано заглавие „Реши се и ще си свободен“ да бъде публикуван. Тогава, преди четвърт век, излезе от печат дебютният ми роман „Треви под снега“ /изд. „Весела Люцканова“, С., 2000/, а рецензентът му Георги Цанков и издателката Весела Люцканова, също разбираха нуждата от представянето пред обществото на статиите, събрали най-горещите моменти от началото на промените у нас… Портрет на тихата, революция – първите митинги, площадни бдения, шествия, стачки… първите разцъфнали надежди за демокрация, първите разочарования, предателства, паднали маски – от първо лице и без маска…
Така, стиховете, които можеха да станат втората ми стихосбирка, но носеха общи послания с публицистиката ми, бяха инкорпорирани като част ХІ на сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – книга, която излезе през късната есен на 2001 г. отново със знака на изд. „Весела Люцканова“ и с рецензенти Георги Цанков и Недялко Йорданов.
*
През 2010 г. събрах поетичната колекция отново и след незначителна авторедакция я предложих на изд. еКниги. Тази електронно издание беше много важно за мен, защото даде самостоятелен живот на стихове, които много обичам и ценя и които, почти десетилетие, оставаха встрани, невидими в моето творчество. И защото считах, че електронната книга е по-близка и по-достъпна за читателя.
Наскоро забелязах, обаче, че сайтът на изд. еКниги вече не съществува, а с него – и електронното издание на стихосбирката ми. Това е причината да я представя отново на вниманието на читателя – отново като електронна книга в двата формата pdf и epub, но освен това и за първи път като самостоятелна печатна книга.
Настоящото издание на „Врабче върху антената“ е второ, но за отделните произведения, които го съставят, изданието е трето.
*
„Реши и ще си свободен“ е дневник; включените в него есета и статии следват хронологичния ред на събитията, които описват и от които са породени. Идеята на книгата е да бъде „документ на епохата“. Дали е изпълнила тази своя роля – не аз трябва да преценявам и обявявам. Да следвам събитията, или – да водя читателя през пътечката, издълбана от тях – бе цел и смисъл на изданието, но „Врабче върху антената“ следваше друга логика – логиката на поета. Стиховете носеха своята дата, но подреждането им, както в общото есеистично-публицистично издание, така и във второто, самостоятелно издание бе подчинено на „поетичната истина“ – онова, което като автор считах, че е важно да споделя и представя.
Когато започнах работа върху настоящия текст, някак неусетно, започнах да следвам друга нишка – на събитията и преживяванията, които са били в основата на създаването на стиховете. И представям пред вас плътта и духа на лирическия „Аз“, не на авторедактора. Може би, гледната точка след четвърт век се променя, може би – приоритетите се губят, за да остане носталгията по онази останала във времето личност, която е създала словесната тъкан – онези „късчета време“, които носят не само отделно, но и общо послание – посланието на мига, от който са кристализирали; на поредицата от мигове – стъпки по гърба на стрелата на времето…
Безвременни оставих само първото и последното стихотворение…
*
Боли – това, което в мен роди желание за Друго…
И хвърли каската на черепа ми в младата трева.
Какъв е коренът на онова, което тласка ни към Още?
Себеоткриване? Себеизвайване? Себедоказване?
Осъществяване… Овеществяване?!
Себеизяждане?! Себеразграждане? Себераздаване…
24 май 2025 г., София
Габриела Цанева
Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне в платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:
„Мурзилки“ е поредният сборник с художествени и теоретични текстове на Димитър Анакиев, който излиза със знака на издателство gabriell-e-lit – първо като електронна, а по-късно и като печатна книга. Българският читател, изкушен от теорията и практиката на източните поетични форми вече добре познава името на автора и знае, че всеки негов труд е още един щрих към портрета на японската култура, естетика, философия и разбира се – поезия!
Настоящият том е своеобразна сплав от публицистика и лирика, която съдържа „душата на поета“ – онова, което е най-ценното качество на всеки, който с думи е решил да променя света.
Да кажа, че текстовете на Димитър Анакиев са интересни, изненадващи, вълнуващи, заредени с емоция и граждански патос – е вярно; но те са и нещо повече – те са важни. Важни за литературата и нейното развитие, разбиране и обогатяване. Това са текстове, които градят ново теоретично и естетическо пространство, но те са и текстове, които освобождават, които показват пределите на възможното; показват и онова, което е отвъд!
В този смисъл, лично за мен цялата му литературна дейност е като откровение – това ме прави, без съмнение, пристрастна. Пристрастна ме прави и личният ми философско-политически поглед върху света и случващото се в съвременното общество – твърде близък до онова, което Димитър Анакиев прокарва като водеща авторска теза и позиция чрез творчеството си. Но - изкуството е пристрастно. То не се възприема и, следователно, не може да се преценява обективно. И все пак - когато съществува, когато го има - не може да остане незабелязано. А в "Мурзилки" има изкуство.
*
Сборникът съдържа 83 хайку, които авторът определя като „работнически“, 17 танки, 5 хайбуна, писмо и 3 статии. Текстовете са структурирани по-скоро тематично, отколкото жанрово, като художествените послания и изразената чрез тях гражданска позиция са ярки, силни и донякъде балансирани, донякъде усилени от теоретичните статии, които имат не само познавателно значение, а са и своеобразен мост между поколения и континенти. Чрез немалкото цитати на японски поети – класици и съвременни автори, статиите се превръщат и в мерило за онова, което правим и което наричаме българска национална литература – включваща все повече оригинални авторски хайку, танка и хайбуни.
Някои от творбите и статиите, включени в изданието, вече са достояние на читателя чрез публикации в сп. „Картини с думи и багри“, а други – чрез публикации в авторския профил на Димитър Анакиев във фейсбук. Събрани заедно, те имат различно, мощно послание.
Няма да анализирам всеки стих и всяка мисъл – общото усещане, което остава у читателя след последната страница е за една книга, изпълнена с човеколюбие. Един ерудит говори просто за нещата от живота – за бедността, умората, войната, отчуждението и донякъде – за отчаянието. Онова, което е нужно, за да променим обществото и себе си е да една крачка от нас, но не го достигаме, защото нещо/някой ни пречи да го видим. И това е трагично. Изборът на посредствеността, на осакатените духовно самопродадени личности, който властва и измества, размива, обезличава и компрометира либерално-демократичните ценности – онези, достигнати в днешния век, тъй много стрували на човечеството.
Ще завърша със самооценката на автора, споделена в предисловието към сборника: „Книгата „Мурзилки“ е първата книга в жанра „работническо хайку“, която се появява в корпуса на българската литература, както наскоро излезе книгата „Годината на дъждовника“ на Ана Стоянова, първата книга в жанра „народно хайку”.
Сборникът „Мурзилки“ съдържа повече от сто стихотворения и кратки прозаични текстове, които хвърлят нова светлина върху работническата поезия и насочват читателя към личностна и национална еманципация със стремеж към свобода и човешко достойнство.
Това е „стил“, който никога не може да бъде старомоден.“
Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне от платформата за електронни книги на издателството.
Наскоро получих от Огнян Стамболиев електронното издание на най-новата му книга – „Запленени от сцената“ с подзаглавие „Портрети на оперни артисти по повод 75 годишнината на Русенската опера“, заедно с кратка анотация, от която, както и от заглавието, става ясно, че тя е посветена на творците, работили за операта в Русе, един от водещите български музикални театри, по повод нейната 75-годишнина.
Да кажа, че обичам Русенската опера, е малко! От ранното си детство съм пленена от оперното изкуство.
*
Музиката на оркестъра, живият глас на солистите – буквално резонираха в детската ми душа и я правеха огромна и безгранична! Може би точно в салона на този оперен театър се влюбих в човешкия глас, защото именно там усетих неговата сила и способност да се отделя от своя материален носител, и – превърнат във въздушно трептене и емоция да променя и възвисява. Тук усетих силата на мига и неговата единственост – в противовес на изкуството, уловено и замразено в записа, направен преди години – онова „завинаги“, което струеше от плочите със записи на Енрико Карузо…
Може би затова тази книга е толкова ценна, лично за мен, и – без съмнение, за много любители на музикалното и изпълнителско изкуство. Между кориците й са събрани десетки статии и студии на Огнян Стамболиев, писани през години и десетилетия за дейци и творци, изградили и вградили себе си и таланта си в Русенската опера.
*
Композицията на сборника е разчупена и многопластова. Изградена от четиринайсет неравни като обем части, тя преплита времевите и професионалните рамки, в които са поставени героите на своеобразното повествование, или – късчетата от мозайката, която рисува портрета на театъра – единен в своята неповторимост и протяжност през десетилетия, епохи и поколения.
Поколения… Това е разковничето – поне за „времевата“ рамка.
*
Огнян Стамболиев поставя портретите на оперните изпълнители – певци в пет раздела – „Основателите“ – с три обширни статии-портрети на Кирил Кръстев, Пенка Маринова и Николай Здравков – едни от най-ярките таланти, но и първи, дошли с изгрева на музикалния театър в Русе.
Следват творците от „Първото поколение“, „Второто поколение“, „Третото поколение“ и „Четвърто поколение“…
Ще бъда изчерпателна, като спомена имената им. Много от тях – от трето и четвърто поколение съм слушала и обичам като изпълнители… за други съм слушала… истории, като приказки.
*
И така – книгата ни запознава с първото поколение – Косьо Лунгов, Величка Кирова, Никола Абаджимаринов, Стефан Георгиев-Хернани, Тодор Маринчевски, Христо Крондрев, Алексей Милковски, Николай Гаубич, Никола Николов и Кирил Захариев, Брилянта Кеворкян, Елисавета Йовович…
А след това и с второто, по-младо, но за мен все още „легендарно“ поколение – Евгения Бабачева, Иван Димов, Неделчо Павлов, Ана Георгиева, Йорго Стефатов, Елевина Стоицева, Борис Цветков, Атанас Ананасов, Ана Ангелова, Тодор Бонев, Маргарита Праматарова-Радулова, Спас Венков, Мария Бохачек, Снежина Якимова, Михаил Мартинов, Надя Харитонова, Неделчо Деянов, Асен Селимски, Цветана Тодорова, Добрин Маников, Мими Николова, Михаил Петров, Милко Касабов, Маргарита Начева, Косена Кирова, Люба Вълкова…
*
Огнян Стамболиев не пропуска вокалните педагози, като отделя специална статия за заслугите им за формиране и издигане на таланта на певците и хористите.
Тази глътка въздух може би е необходима за читателя, за непредубедения любител на музиката и операта – защото понякога сме склонни да забравим, че зад прожекторите на сцената, зад аплодисментите и цветята, зад ласкателствата на пресата – стоят труд, дисциплина и отдаденост да изкуството – понякога до крайно изтощение, напълно.
Следва „парадът“ на третото поколение – Евдокия Здравкова, Мария Венциславова, Златан Маринов, Роза Митова, Стефан Димитров, Пенка Дилова, Марин Илиев, Иван Добрев, Кунка Кузманова…
*
И тук, в средата на сборника, авторът поставя режисьорите. В петата част, „Режисьорите“, той представя с шест обемни, тематично обединени статии Драган Кърджиев, Петър Райчев, Стефан Трифонов, Евгени Немиров, Димитър Узунов и Михаил Хаджимишев.
За да продължи с най-„видимите“ представители на оперното изкуство – изпълнителите от четвърто поколение – Виолета Шаханова, Иван Стоев, Иван Консулов, Стефка Евстатиева, Евгени Ганев, Стоян Стоянджов, Анамари Папазян, Йоланта Николаева, Константин Янков, Галя Горчева, Александър Динков, Димитър Кюркчиев, Емилия Ботева, Валентин Пейчинов, Красимир Куртаков, Любомир Дяковски, Аделаида Якимова-Фурнаджиева и Венцислав Атанасов.
*
Отново авторът прекъсва триумфът на артистите, за да представи пред читателите онези, които синхронизират и водят музикантите в лабиринта на музикалното произведение – диригентите. Самото заглавие на седмата част въплъщава авторовата оценка за онези, чиито творчески портрети рисува – „Диригенти от световна класа твориха в Русе“.
Не, не всички те са вложили целия си творчески и жизнен път в темелите на Русенския музикален театър, но тяхната палка е давала живот на едни от най-ярките постановки, дарили поколения русенци с щастието да съпреживяват музиката с част от елита на световното изпълнителско изкуство. Тук виждаме имената на Константин Илиев, Добрин Петков, Любен Пинтев, Михаил Ангелов, Руслан Райчев, Борис Хинчев, Димитър Манолов, Ромео Райчев, Веселин Байчев, Иван Филев, Георги Димитров, Милен Начев, Георги Чапразов и др.
*
Интересно и някак съвсем „безсистемно“ е прекъсването с осма част – „Моцарт на русенската оперна сцена“, в която са включени само две статии – за дейността и творческия път на Пламен Карталов и Иван Кюркчиев,
Следва още една „оскъдна“ откъм брой на статиите част, но богата със съдържанието си и нагнетената емоция от докосването на читателя до личностите двама изключителни творци – в деветата част на сборника Огнян Стамболиев представя два разговора – интервюта с композиторите Парашкев Хаджиев и Константин Илиев.
И отново се връщаме към онези, не са в центъра на музикалната постановка. Този път те градят нейния фон, и това са представените в десета част творци – „Оперният хор и хормайсторите“ – Илия Илиев, Томина Сидова и Стелияна Димитрова.
*
И от тези, които са в „периферията“, авторът ни връща към „двигателите“. Те, отново са невидими за зрителя, но без тях не би имало опера. И Огнян Стамболиев ги събира в единайсетата част на сборника –„Трима градители на музикален Русе“ – това се директорите Георги Чендов и Михаил Кътев и маестро Христо Дюлгеров, както и младите диригенти Евгени Димитров и Арто Чифчиян.
Следващата част е посветена и носи надслов „Второ поколение режисьори“.
В нея са се запознаваме с творческите биографии на Константин Димчев, Цветана Андреева-Прохазка, Веселина Манолова, Ваня Бъчварова и най-младият, Теодор Стамболиев
Няма театър без сцена, няма сцена без художник. И в предпоследната част виждаме словесните портрети и отдаденото внимание на „Художниците“. В две статии са представени щатните творци на четката Иван Попов и Петър Попов
Последната част е озаглавена „Малко история“ и съдържа две кратки статии – едната разказва предисторията на двата стълба на музикалната сцена в Русе – операта и филхармонията, а другата е биографичен портрет Александър Йорганджиев, когото авторът нарича „Бащата на музикален Русе“.
*
Това изчерпва описанието на формалното съдържание на книгата.
Отвъд него е собствената емоция на спомена от конкретна постановка или преживяване, свързано с нея, на любовта към музикално произведение, на онова звучене на ариите на любими персонажи и изпълнители, което носим в съзнанието си… Отвъд него е и емоцията на автора, който ни въвежда в един отминал свят, но и в онова, което този свят ни е оставил – жив театър, жива сцена, на която изявяват таланта си нови поколения музиканти, художници, режисьори и певци.
Огнян Стамболиев не е просто „зрител“, нито само „хроникьор“ на тази история. Неговият жизнен и творчески път е дълбоко свързан с по-новата съдба на Русенската опера. И – като пиша „съдба“ – това не е пресилено. Най-близките му хора са част от плътта и духа на Русенската опера – сопраното Виолета Шаханова и диригентът Теодор Стамболиев. Той пише за операта и оперното изкуство, за сцената и нейните герои със страст и разбиране. Не, той не е „зрител“. Не е и „участник“ в събитията. И тази негова позиция е уникална и дава на читателя своята неповторима същност – едновременно обективна, но и много съпричастна… Защото за Изкуството може да се говори само по този начин; защото Изкуството може да се преценява само така.
*
Да спомена в своя обзор всички имена, събрани от Огнян Стамболиев в новата му книга „Запленени от сцената“, посветена на 75-годишнината на Русенската опера е моят начина на изразя уважението, възхищението и преклонението си пред хората, дали своя принос към развитието на великото изкуство на операта и за просперитета на музикалната сцена в родния ми град.
В заключение – пред читателя е един много сериозен труд, който не се изчерпва със селективната дейност при подбора на включените произведения, писани през годините – сама по себе си „оценка от перспективата на времето“ за статиите и приносите на творците, споменати в тях, за изграждането на яркия портрет, който авторът представя.
*
Освен живот като електронно издание, книгата излиза и като печатно издание на изд. „Авангардпринт“ – Русе, с финансовата подкрепа на Община Русе, Програма „Култура“ – 2024. Използвани са снимки от Фото Ставрев, Иван Цонев, архив на Русенската опера, на д-р Веселина Антонова и личен архив на автора. За корицата е използвана снимка на Владимир Петков.
И, преди да завърша тази статия, с която искам да сближа читателя с новата книга на Огнян Стамболиев, ще цитирам няколко изречения на рецензентите на изданието проф. д-р Боянка Арнаудова и проф. д-р Румяна Каракостова:
„Запленени от сцената“ представя мащабна панорама на десетилетията, в които Русенската опера, принципно на високо художествено ниво представя и класически шедьоври, и образци на съвременното оперно и балетно, включително и българското, творчество.
И наред с документалността и обективността, особено ценно качество на книгата е и включването на лични спомени и впечатления, благодарение на което авторът постига емоционални описания на събитията. Опитен и компетентен наблюдател на случващото се в Русенската опера, Огнян Стамболиев цели на базата на богата документация, посредством концептуални фрагменти от историята й, включително на собствените спомени, разговори и контакти, да очертае магистралните линии в развитието на театъра.
Което придава специфична оригиналност на текста и предизвиква още по-голям интерес към многоцветното описание на събитията и атмосферата в града, на важните фигури, които с любов, талант и всеотдайност са градили Русенската опера в продължение на 75 години.“
Проф. д-р Боянка Арнаудова
*
„Замислена като своеобразна антология от творчески портрети на забележителни артистични фигури, основно: солисти, диригенти, режисьори, сценографи, хормайстори и „директори – градители“ (според сполучливото авторско определение), възприемани през годините и като разпознаваема емблема на Русенската опера, книгата на Огнян Стамболиев несъмнено респектира, както с многопрофилния си обем, така и с достойната за днешното му посвещение сериозна изследователска рефлексия.“
Галерия „Кракра“ Перник представя изложбата „Сътворение“ на Елена Темелкова от 6 март до 8 април 2025 г.
Чрез
Първолета Маджарска, която насочи погледа ни към събитието и професионалните фотографии на картините,
направени от Андон Тацев, които дават ясен образ и точно усещане не само за
изображението, но и за текстурата на медията и мазките върху нея можем да надникнем в творчески свят на художника.
Изложбата е открита от председателя на пернишката секция на Съюза на българските художници Валентин Топалов. В експозето си той подчертава, че представените творби дават точна характеристика на комплексността на авторката.
„От една страна тя е приложник, текстилът има други плавила – това е друг материал. Живописта е съвсем различна от друга страна. Нейната емоционалност обединява всичко това, любовта ѝ към цвета, също е много изявен“.
Но – нека сами се убедим.
Тук показваме осем
платна и композиции, които са добърориентир за
цялостната изложба „Сътворения“.
Но нека
преди това представим автора.
Елена Темелкова завършва
Националната художествена академия в София, в класа на професор Марин Върбанов
– специалност „Текстил и мода“.
Работи в
областта на живописта, монументалната текстилна пластика, живопис върху
коприна, интериорен текстил, иконопис, рисувани облекла и аксесоари.
Нейни
произведения са притежание на галерии и частни сбирки както у нас, така и във
Франция, Германия, Гърция, Сърбия, Македония, Турция, Румъния, Италия, Испания,
Кипър и др.
Член е
на Съюза на българските художници.
Преподавала е рисуване и
художествен текстил в Училището с разширено изучаване на изобразително изкуство
„Христо Ботев“ – с. Дрен (1992-2009), а сега ръководи школа по рисуване в
Обединения детски комплекс в гр. Радомир.
Нейни творби присъстват в
общи национални и международни експозиции и е осъществила над 30 самостоятелни
изложби – текстилна пластика, акрилна живопис и живопис върху коприна. Като
дизайнер е представила уникални облекла (нейно авторско изпълнение) в няколко
авторски ревюта, както и по време на много други модни спектакли. Участва в
редица международни пленери по изобразително изкуство в Гърция, Сърбия,
Македония, Турция, Румъния, България.
Организатор е на Международен
живописен пленер „Рударци“, с първо издание през 1998 г. Член е на жури в
Международния фестивал на маскарадните игри в Перник – „Сурва“.
Елена Темелкова е отличена с
I и II награда за приложно изкуство „Струма“, награда за декоративно изкуство
от СБХ, както и Диплом за високи постижения в обучението по изобразително
изкуство. Получава и Почетна грамота от кмета на гр. Перник, като признание за
нейния принос в изграждането на съвременния духовен облик на града. От 2011 г.
тя е директор на Художествена галерия – Перник.
В представените маслено-акрилни платна виждаме динамиката
на мазката, която определя структурната цялост на творбата, но дава и онази
специфичност, която очертава както неуловимата ефирност на облака, пречупването
на свет-лината при залез и диханието на вятъра, така и изящните очертания на
тревите. Тук виждаме и дълговечната цялост на хълмовете и низините и
необичайното преливане и превръщане на
дъгата в река, на реката в поле. Движение и покой. Равновесие на стихиите.
Следващото изображение е различно – то дава представа за
едно съвсем различно изкуство – рисуването върху текстил с характерните му
особености – а именно, доминацията на декоративния елемент, на своеобразния
стремеж към симетрия и повторяемост, на отделяне на онова единично, което
трябва да предаде своята уникалност на общото в една бъдеща щампа, като елемент
на десена.
Съвсем произволно, тук е загатнат флорален елемент, но
цветовата гама на художника не е променена – тя следва земно-въздушната палитра
на пейзажа.
Представяме две характерни за експозицията структури –
триделни пана, в които отделните платна изграждат обща структура.
В първия случай, макар всяка от трите картини да
представлява отделен пейзаж, те имат свой задължителен общ живот – те са незаменими
части от едно цяло, което не би съществувало без своите елементи, подредени в
един определен ред. Заедно, те изграждат ново изображение – цялостен образ.
Втората композиция е различна – тя не е органично
зависима от своите части. Тук всеки елемент е напълно самостоятелен и не е
нужен за възприемането на цялото.
Подреждането им в ансамбъл дава ново естетическо усещане
на зрителя, едно подсещане и препращане към единния стил и модел, който
изгражда отделните образи.
Впечатлиха ме тези платна – с динамика на обективираното,
с вътрешния строеж на изразяваното от субекта и с образа, който кореспондира с
възприемащия.
В тези картини границата между абстрактното и детайлът е
почти невидима.
Зад произволната форма на мазката, зад техниката на
поантизма, можем да видим както съвършената форма на житен клас или облак, така
и фантазията на художника.
Без съмнение, декоративното начало е водещо при
изграждането на композицията. Но Елена Темелкова използва това внимателно и
пестеливо.
Различни художествени техники създават богати
художествени ефекти.
Авторът търси своята естетика в тях.
Прави впечатление размахът и широтата на визуализациите на
въображението, както и тяхното осъществяване с всички изразни средства,
овладени от артиста.
Едно красиво пътешествие в нейния необятен свят!
Габриела Цанева
снимки на картините: Андон Тацев
информация за изложбата и автора: Първолета Маджарска
