Към тази изложба ме насочи покана във фейсбук от Ертан
Алев – прекрасен акварелист, с образование в областта на туризма, но художник
по призвание, когото открихме наскоро в интернет. Изяществото на неговите
творби е съчетано с погледа на човек, влюбен в детайла на ежедневието и природата,
но и в индивидуалното чувство и възприятие на света.
След това прочетох представянето на проекта в сайта на галерията на СХБ на ул. „Шипка“ №6, откъси от което предлагам и на вниманието на читателя по-долу. Много информативно и емоционално, то ме подготви донякъде за срещата с картини и скулптурите, включени в експозицията, но всъщност, истинското докосване до изкуството не може да бъде заменено от думи. Творби с истории на българо-турски художници – това е мотото, което присъства като послание, но и като действително преживяване в залата.
Откриването бе на 4 декември от 18:00 ч., а творбите могат да се видят в престиж-ната просторна зала 2А, а при желание и да се закупят до началото на м. януари 2026 г.
Изложбата е осъществена със съвместните усилия на аукционна къща „Енакор“ и Съюза на българските художници и с подкрепата на столичните райони „Оборище“ и „Средец“ и Българо-турски дамски бизнес клуб и представлява първа стъпка от мащабния културен проект „София – Ис-танбул: мост на изкуството. Творби с истории на българо-турски художници“.
Куратори на проекта са Юлия Върбанова, управител на АК „Енакор“ и д-р Росица Гичева-Меймари, преподавател в Нов български университет.
Общата концепция за организиране на експозиционното пространство произлиза от общата етно-културна история на България и Турция в контекста на взаимо-действията между Балканите и Мала Азия през времето. София и Истанбул са примери за големи градски центрове, събрали културите на народи и култури, живели и движили се в региона от поне повече от осем хилядолетия.
С много вкус и усет за въздействието на всяка отделна творба са подредени платна-та и пластиките на Айнур Каплан, Айхан Четин, Бехчет Данаджъ, Бурчин Башар, Валентин Асенов – Хъкъла, Гюлерджан Еминова, Джошкун Сами, Ертан Алев, Зиятин Нуриев, Исмет Чавушоглу, Камбер Камбер, Кеазим Исинов, Месрур Сабит, Неджми Мурат, Нуркан Нуф, Павлина Копано, Сейфетин Шекеров, Танер Мерт, Фахрие Камбер, Ферит Язъджъ, Шабан Окан, Шевкет Сюнмез, Шенол Подайва, Ямур Станкулов
Проектът е артистична инициатива, която обединява София и Истанбул чрез серия от изложби, представящи съвременното изкуство и личните истории на творци от българо-турски произход. Част от тях – художници, скулптори, графици и дизай-нери, днес творят в България, други – в Турция, или между двете държави.
„За мен „София – Истанбул: мост на изкуството“ е повече от културен проект, той е сбъдната лична мечта. Израснала съм, заобиколена от изкуство и истории, които преминават отвъд граници и езици. Тази изложба е продължение на убежде-нието ми, че изкуството има силата да свързва хора и култури по начин, по който нито една друга форма на комуникация не може. В днешния свят на войни и сблъсък между религии единственото спасение е изкуството, което няма граници и полити-чески или религиозни рамки“, споделя Юлия Върбанова, основател и управител на Аукционна къща „Енакор“.
„Убедена съм, че това богатство на хи-лядолетни традиции, смесването и препли-тането им в съвременната глобална култура е една от най-големите ценности, с които разполагаме днес ние, живеещите в общото културно пространство на Балканите и Мала Азия. Художниците с българо-турски произход са въплъщение на тези преплетени културни традиции, което ще наблюдаваме и в произведенията им“, допълва д-р Росица Гичева-Меймари.
„СБХ винаги е подкрепял инициативи, които представят многообразието на бъл-гарската художествена сцена и създават възможности за международен културен обмен. „София – Истанбул: мост на изкуството“ е именно такъв проект, който дава платформа на творци с различен житейски път и общо академично наследство, и ги свързва с публика, готова да открива нови гледни точки“, коментира Любен Генов, председател на СБХ.“
„Целта ни е всяко произведение да има собствено пространство за дишане, но и да усеща присъствието на останалите като в истински град, където архитектурата и хората съжителстват. Така зрителят не просто гледа, а преминава през визуален мост между София и Истанбул“, разказва Петър Митев, дизайнер на експозицията.
През 2026 изложбата ще бъде представена в Истанбул, в галерия в артистичния район Бейоглу – пространство, което олицетворява космополитния дух и живия културен обмен на мегаполиса.
И в двете издания на експозицията зрителят ще може да закупи триезичен каталог (български, турски, английски), в който са представени историите и произведенията на участниците.
*
Но, нека върнем вниманието на читателя към истинските главни действащи лица на всяка изложба – художниците. Защото именно те разказват в цвят и форма онова, което е вътре в душите, вътре в същността на личността на твореца.
Особено внимание привлича участието на Зиятин Нуриев – скулптор с междуна-родно признание, удостоен през май 2025 със звание доктор хонорис кауза на Националната художествена академия.
Пластиките му от бяла глина въплъщават философски прозрения във фрагменти с изящна минималистична форма, превръщайки се в своеобразен мост между тра-дицията и съвременния художествен изказ.
Много изящество ще видим и в други скулптури, при които е използван мекия тон на белия материал – глина, камък, метал…
Не мога да се освободя от усещането за протяжност и обреченост, за свобода и свързаност, което струи от тази уникална като композиция фигура:
Изключително впечатляващи са и монументалните скулптури от бронз:
Извайващи сюрреалистични форми, или почти напълно реалистични статуи на митични персонажи или герои от миналото – при всички случаи те съдържат зародиша и затвора на движението – полет, бунт, защита…
Много умело тук виждаме намесата на кураторите и дизайнера на експозиционно-то пространство – съчетанието на въздействието между двумерното и тримерното, между формата и багрите:
*
И ще започна с акварелите на Ертан Алев, макар те да не бяха първите картини, които ме привлякоха.
Акварелната техника е „мокро в мокро“, меки вертикални измивания в пастелни тонове – оранжево, жълто, лавандула, нанесени с лекота и финес върху грапавата повърхност на медията. Нежните червени цветя с тънки стъбла са добавени с по-суха четка или мастило, което създава контраст между фона и предния план.
Пространствената организация помага на възприятията; тук цветята не са центрирани в композицията, те „изникват“ от абстрактния фон като спомени, които пробиват мъглата на ежедневното.
Тихо, интимно, почти медитативно усещане, в което цветята присъстват като шепот в пространството, като мост към вътрешното ни „аз“ – думи без глас, пое-зия, която просто съществува.
На тези сборни снимки ще видите акварели и на Месрур Сабит, като своеобразния дует между двамата акварелисти продължава и в следващи общи пространства:
В този пейзаж на Месур Сабит зимата не е студ, а покой. Композицията е изградена около реката – тя не е центрирана, но е живата ос, която загатва движение в иначе застиналата сцена. Водата е частично замръзнала, но все още тече, като времето, което не спира, дори в миг на съзерцание.
Цветовата гама е приглушена, но по-скоро е топла, отколкото зимна; снежното е омекотено от златисто-розовото сияние на небето, а нюансите на синьото потъват в сенките на оголените клони. Изгрев или залез? Не това е въпросът; тук на преден план излиза надеждата за пролет – мигът, в който дърветата ще имат листа и цвят, а природата, след зимната пауза, ще поеме по неспирния кръговрат на живота. Камъните в реката, ледените фрагменти – те са опорните точки на пейзажа, но и на вътрешния часовник на Аз-а, който винаги е в движение, който винаги има нужда от стабилност и вглеждане.
Кураторите деликатно представят акварелната живопис в нейното многообразие –от архитектурна памет през природна интимност до емоционален пейзаж, като внимателно вграждат картините на Ертан Алев и Месрур Сабит, за да изградят общо визуално пространство.
Това запазва прозирността на техниката, като общи усещане за светлина и лекота. Форматът (30 х 40 см.) на повечето творби е еднакъв, което ритъма и визуалното равновесие в експозицията.
Тънките размки и пастелните тонове на паспартуто подчертават светлината в сами-те картини – така всяка от тях се превръща в прозорец към друг свят.
*
Но, преди да стигна до този акварелен оазис, изложбата буквално натрапи на погледа ми своите собствени акценти – платна, които „грабват“ вниманието на зрителя и не го оставят безразличен. Не мога да не посоча, поставена почти до входа, една от картините на Валентин Асенов – Хъкъла.
Наситените, остри форми увличат с неравномерния си пулс.
Усеща се динамиката на движението – шпакла или плоска четка буквално разряз-ват пространството на платното и цвета, като оставят своя отпечатък в една вече не двумерна среда. Точно тук, на границата на измеренията, можем да търсим границата между съзнанието и подсъзнанието; границата между чувството и разума; границата между предначертаното и случващото се. Тук можем да открием и собствената си вътрешна архитектура, можем да видим и силуетите на действителен град – със своите улици, къщи и куполи, потънали в синия полумрак на нощно небе, освенети от луната, приглушени неонови отблясъци и лилави фантазии.
*
В самото начало на експозицията не можем да отминем деликатния цветови отпечатък на платната на Джошкун Сами.
Този пейзаж, в който клоните на сухите дървета кореспондират с тъгата на руините и с разкъсаната гръд на небето завладява със своя вътрешен ритъм. Светлината струи отгоре, но слънцето е някъде в дъното, то трябва да е там, зад залезните облаци и тяхното охрено излъчване, което хвърля отблясъците си в охрено-кафявата основа на пръстта – убежище на разрушението. Някъде между тях, подзказана от наименовието на творбата („Навигационен маяк“), трябва да намерим реката. Огледало на небето, вена на земята – тя дава убежище и прехрана на онези, които са „между“… Тук, на две трети отгоре, можем да търсим и собственото си убежище; а може би и извора на отговорите, които още не сме намерили.
Много различна като съдържание и форма, но не и като натюрел и послание е другата картина на авотра:
Цветовата гама е сходна, рисувалната техника също. Както и в предходния пей-заж, и в този силует на портрет виждаме едно отчаяно присъствие, което търси своята възможност за докосване, диалог и разбиране.
*
Много атрактивни, със запомнящ се почерк са двете платна на Исмет Чавушоглу:
На пръв поглед, както техниката, така и темата и посланията са сходни, почти идентични. Но, ако се вгледаме, ще видим, че не е така.
Макар и в двете да откриваме нагнетеното присъствие на препълнена градска среда, макар и в двете това усещане да е притъпено от съзерцателния заряд на сти-хиите „небе“ и „земя“, между които градът съществува, можем да намерим и много разлики.
В първото платно вертикалните линии напомнят за техника с течна акрилна боя, нанесена чрез изливане и последващо плъзгане – линиите на тубата, или на шпак-ла ясно личат – като белези, разкъсващи душевния мир. Усещането за контролира-на спонтанност е ярко – почти виждаме как художникът позволява на гравитацията да участва в композицията.
Цветовата гама в горната част е ефирна – като небе, като мъгла, които търсят брод в джунглата на градската твърд. Долната част е наситена с тъмни и студени тонове, които оформят и дават основа на силуетите на градския пейзаж. Съчетаването на прозрачни и плътни линии създава дълбочина и движение, като визуален еквивалент на дъжд, спомени или емоционално пречистване. Не е трудно да усетим меланхолия на интроспекция, но и чуем в себе си пулса на града – нашият вътрешен пейзаж, носещ надеждата за съприкосновение, общност и разбиране.
Второто платно излъчва много повече „мекота“, една овладяна стихия, внушена както с техниката, така и чрез използваната по-пастелна, земна цветова гама с топли, понякога ярки акценти.
Тук енергията е наситена и това насищане идва както от цветовете, така и от тяхното напластяване чрез обилното „изстискване“ на боята и умелото използване на съчетание от плоска четка и шпакла. Усеща се пулсът на движението – верти-кално, като свободно падане. Във второто платно в още по-голяма степен енергията е събрана в централната част на композицията. Но, за разлика от първото платно, където има „горе“ – ефирност, небе и „долу“ – плътност, основа, тук те липсват. Тук всичко „виси“ в еднородната плът на средата, в която се разпространява посланието – като звукова вълна… като сърдечен ритъм…
*
Не може да остане незабелязана, нито просто спомената и „отмината“ още една композиция, която привлича погледа на посетителя още с първия поглед към зала-та. Макар да е експонирана далеч от входа, картината е точно срещу погледа на влизащия:
Ще се огранича само с едно сравнение – за мен, това е съвършената художествена интерпретация на най-загадъчния и мощен космически обект – черна дупка – с нейния поглъщащ завинаги светлината „хоризонт на събитията“, с нейния ореол от нагорещена почти до първичната температура на раждащата се вселена ускореда почти до скоростта на светлината материя – падаща завинаги в бездната на гравитационната сингулярност, от която няма завръщане. Не поисках да видя заглавието на творбата, за да не убия представата си за нея.
*
Почти точно срещу този космически обект, кураторите са избрали да ни покажат съвсем различна реалност – уюта на дома, събран в няколко платна в обща композиция. Тази красива палитра от чувства и послания, от образи и импровизации, отново е дело на Исмет Чавушоглу.
Тук, за разлика от предходните две платна, които разгледахме, декоративният елемент преобладава. Но, както и в тях, централната тема е „Градът“ – като емоци-онален и визуален код. Всяко платно е „фрагмент“ от урбанистичен език. И това е постигнато отново с вертикално нанасяне на боята и повторение на техниката във всички платна. Създава се усещане за движение нагоре, за растеж, за път към светлината, но и за търсене на изход.
Този фрагмент от изложбата е добър пример за кураторския замисъл – да се синтезира, да се нагнети, но и да се отпели темата „грда“ – като се даде възможност на художника да я разгърне в различни стилове – от декоративно до експресивно, от графично до текстурно. Темата достига своята пълнота и наситеност през погледа на Исмет Чавушоглу, но другаде ще има своите продължения в погледа на други автори.
*
Сред ярките имена в експозицията е и Камбер Камбер, художник с дългогодишна кариера и разпознаваем почерк. Роден в Родопа, той е известен с платната си, които улавят красотата на родопския дух, красотата на родопчанката, на природата, на музиката и обичаите, съхранили културната идентичност на хората, свързали съдбата си с планината.
Нашите читатели познават щрихи от творчеството на Камбер Камбер, чиито картини и графики са включени като илюстрации в трите книги на прекрасната поетеса Христина Въчева, която възпява с думи красотата на Родопа в своето творчество, издадени от изд. gabriell-e-lit – „Светлина от миналото“, „Гласът на сърцето“ и „Планина със звезден дъх“ (вижте изображенията от едноименната публикация в раздел „Гранично изкуство“ с автори Христина Въчева и Камбер Камбер в настоящия брой – бел. ред.)
Всеки поглед е прикован от цветове и форми, които не могат да останат ням образ на неясно послание – всяка творба вплита лична история, културна памет и артистичен израз, разбираем отвъд езиковите и национални граници, отвъд нуждата на посредник.
И – все пак… Ето няколко думи, които допълват непосредственото възприятие.
Верен на своя почерк и пиетет към красотата на жената, Камбер Камбер рисува абстрактен портрет на две музикантки – цигуларка и виолончеелистка.
Геометричната накъсаност на формите правят композицията двумерна, почти без дълбочина. Защото дълбочината трябва да търсим другаде. В тази симбиоза между живопис и музика откриваме визуален портрет на концерт. Фигурите на музикант-ките са дотолкова стилизирани, че губят личностните си характеристики, за да се превърнат в архетипи на музикалното преживяване. Цветовите петна, вместо да създават обемност, създават движение – зрителят се превръща в слушател, който очаква импровизация в класическо произведение.
Можем ли да кажем, че това е музика, преведена в цвят? Ако се съмняваме, че това е така в първата картина, то във втората съмнението изчезва.
Тук имаме една фигура, централна, почти монолитна, но около нея всичко вибрира, пулсира, избухва. Момент на импровизация, в който тромпетът раздвижва пространството, за да създаде визуалния ефект на раждането на музиката. Фонът е насечен с ярки петна - жълто, червено, синьо, оранжево – вихрушки от експресия, сред които едва загатнатата фигура на музикантката се разпада и изгражда едновременно.
Реални изглеждат само тромпетът и лицето – опорните точки, около които се гради мелодията… и картината.
В заключение ще кажа само – посетете изложбата. Ще намерите повече, отколкото сте очаквали и това ще ви изпълни с енергия, свобода.
