ЗА "ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДУМИТЕ" НА АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВ ДЪБНИШКИ

 Още когато взех в ръце най-новата поетична книга на Александър Александров Дъбдишки „Завръщане на думите“ с подзаглавие „Лирика“ за запитах – „Защо?“

Защо „завръщане“, щом думите никога не са липсвали, не са били недостатъчни, неясни, неточни, бягащи – в богатото словесно творчество на автора? Няма нужда да убеждавам читателите на сп. „Картини с думи и багри“ в това – неговите творби присъстват във всеки брой – многообразни и красиви. Експериментатор в търсенето на междужанрови изразни средства, той не се страхува да прескача граници, за да намери онова, съкровено и точно определяне на чувствата и вътрешната нагласа, което е нужно, за да изпрати посланието си.

Но, макар добре познат, ще започна това изложение с портрет на поета, а най-добрият портрет е оня, който авторът дава за себе си:

*

автопортрет –
пергел и
есенни листа

Това хайку е втъкано във внимателно аранжирана фотохайга, която включва червени кленови листа, пергел и отражението на поета в кръгло огледало; някъде в дъното на композицията можем да видим долната рамка на прозорец, през който надничат цветя и – отново, есенни листа… Едно затворено пространство, в което изходите са два.

Загатнатият прозорец, който остава затворен, и авторефлескията на огледалния образ, затворен в кръга, очертан от пергела.

Но това е и подсказка за онова, което можем да намерим между кориците на книгата.

Една книга за момента, в който езикът започва да диша и пише истории по различен начин.

Сюрреализъм – може би в това е разковничето за разгадаване на заглавието, подсказано от автора. Той оставя свободния поток на мисълта да върне спомена за едно отминало пътешествие към географията, поезията и духа на Португалия.

*

Още в краткия предговор, Александър Алекс. Дъбнишки споделя своята носталгия към тази далечна и близка едно-временно страна, към нейната поезия и приказност.

И към неумолимото завръщане към думите на португалските поети, които се превръщат в думи на автора. Преливане на култури и настроения – един океан, който извършва своя кръговрат, като носи послания, които остават непреводими, ако не станат същностнонаши.

И така, ставаме свидетели на едно завръщане чрез чуждия глас, защото понякога думите се връщат като отзвук от нечии други, които отекват дълбоко в същността ни. Така португалските поети се превръщат в мост и основа – те дават тон, ритъм, дъх – като камбаните на Лисабон: думи на другия, но разпознаваеми като свои.

Завръщането е и чрез пътуване – не географско, а вътрешно пътешествие към нещо открито вън, но станало дълбоко вътрешно, интимно, лично – едно разместване на пластовете, които изграждат Аз-а. Така вербалните знаци на мисълта се връщат, когато човек е изваден от обичайното, от навика, от тишината на ежедневието и придобиват нов цвят, нюанс, значение и битност. Защото това не е обикновено проникване на спомени в днешната ни същност. Португалия се превръща в мястото на пробуждане; но тя е и мястото на поезията.

*

И точно тук се случва специфичното, конкретно завръщане към личната словестост чрез чуждата поезия.

Поезията на Педрейра – изграждаща интимна, ранима, прецизна лирика, Фрейташ – ироничен, урбанистичен, директен, Мешия – философският глас на наблюдение и размисъл, тих, самовглъбен, медитативен.

Но гласът на Александър Алкекс. Дъбнишки не се обезцветява, не получава блясъка и цвета на чуждите гласове – той остава негов, разпознаваем и силен, търсещ новите пътища за изразяване на идеи, концепции и вплитане, които приобщават и разширяват нашето разбиране за нещата.

Защото фрагментите от чужди думи не са цитати за престиж, а част от тъканта – те са като нишките в стенен гоблен – видими, но вплетени, градящи образи, разказващи истории.

Много фрагментарна, много синергична, неговата поезия се превръща в мост на изкуствата, но и в разпадане на съществуващите образи.

И чрез това разпадане на сътвореното и изживяното, отново намерено, отново вградено в завърнатите думи, авторът иска да създаде нов поетичен подход – да даде живот на онази взаимна свързаност между изкуствата, която го вдъхновява, като използва в поезията си не просто фрагменти от чужди поетични творби, препратка към картини и музикални произведения, но да ги вгради в жив диалог, който не е преминаване през граници, а цялост.

*

Поезията на Александър Алекс. Дъбнишки признава, че думите не са само наши, а са отражение и на чуждо присъствие, че езикът е общо пространство, а поетът е продължение на много гласове, както и поезията е част от сградата на всички изкуства; част от онова, което не съществува в природата, а е създадено от мислещия индивид, от мозайката на човечеството. Азът се разпада, за да се роди в многообразието на света, в който съществува в сибмиоза с всичко около него, за да създаде онова, което не съществува.

Така, можем да кажем, че авторовата естетическа парадигма, стояща на границата между интертекстуалност, есеистика и мултимодално изкуство, само загатната в началото на текста, вече е завършена във втората част.

*

Макар композиционна стихосбирката да е монолитна, нейнията вътрешен ритъм отчита този фазов преход, тази граница между идеята и нейното осъществяване.

А това е напълно естествено да се роди у човек, който тръгва от математиката, преминава през двупластовия смисъл на чуждоезичната филология, за да стигне до поезията: той мисли в структури, но усеща в образи.

И така, симбиозата между изкуствата е осъществена като диалог през времена и пространсвтва, за да достигне своята пълнота и завършеност.

Тук ще цитирам автора – неговия програмен текст, който дава лице не само на следващите го фрагменти, но е заявка и за новото в развитието на собствената словесна реализация в бъдеще:

*

„Права линия
Дори и на себе си
вече омръзна.
Нека я превърнем
във Хипербола, в парабола.

Ренсаку е диалог, воден с източни поетични форми. Диалог на човек със себе си. Или между няколко души. Поети. А ако някой от тях е художник или композитор? Или творец на друг жанр слова? А и ако той обитава вече други светове? Тогава защо ренсаку да не допусне картина, нотен фрагмент, сцена от драма, филм?

Ето на следващите страници един опит за това. Ще го следваме и по-нататък, вън от тази книга.

Представените по-долу ренсаку използват източната поетична форма гогьо-ши.

„образите на реката никога
не се повтарят в прозорците…“

„След всичко“, Мария до Розарио Педрейра…“

*

Както в абстрактната живопис, авторът постига в поезията си вертикалност чрез наслагване на образи – в случая, чрез наслагване на поетичен фрагмент, прозаичен информативен текст, есеистичен анализ и манифест, които завършват с цитат.

В следващите текстове, като използва подхода на модернизма в живописта, получава разпадане на първообраза – в случая, като заменя хайку или танка с гогьоши /една малка стъпка встрани от класическото ренсаку/, той подготвя новия образ – оня, в който изкуствата ще бъдат размесени, за да постигнат цялостното звучене на новата форма. Или – просто нейния щрих, както е в настоящия том.

Но Александър Алекс. Дъбнишки не се лишава и от светлините и сенките, които търси в мекото завръщане към акварела, или към интимността на ескиза и шаржа. Така художествената тъкан на словото се преплита с живописта – не чрез визуално препращане към определена творба, а чрез начина, по който тази конкретна словесна структура е изградена.

*

Поезията прелива в музика.

Не за първи път Александър Алекс. Дъбнишки експериментира по този начин.

Можем да си спомним негова публикация „Ренсаку Джаз“ от бр. 4/2024 на сп. „Картини с думи и багри“, в което препраща към песента „Брой до пет“ на Дейвид Брубек и филма на Боб Фоси „Ах, този джаз“.

И в „Завръщането на думите“ музикалните препратки не са просто „цитати“, а ритмични модели. Те говорят за повторението на думите – като рефрен, като пауза и мълчание, като тишина между две вдишвания, като цезура между отделните строфи или тонове, ритъм, темпо. Всяко ренсаку от тази стихосбирка е поема, която се разпада в хармония и дисонанс, за да се превърне в композиция.

*

За мен, липсата на визуалните и музикалните образи на цитираните картини и композиции е едновременно смело авторово решение и недостатък на книгата.

Лишавайки читателя от непосредственото възприятие и въздействие на двете кореспондиращи творби – стихове и картина (музикален фрагмент) – вербален и образно-сетивен (аудио )факт, авторът оставя новия, симбиотичен обект незащитен, недоказан, незавършен.

При всички случаи, читателят трябва да гради своята представа върху спомен, върху липса, върху архетипна представа, а не върху образ (звук) – както именно е работило авторовото въображение.

И все пак, постигнатата интертекстуалност е удивителна.

Това прекрасно кореспондира със заглавието „Завръщането на думите“.

Авторът изгражда поезия, която е пресечна точка на изкуствата – текст, който диша като музика, вижда като картина и мисли като диалог между много гласове.

Тази стихосбирка събира авторски текстове, породени от чужди гласове – образи, картини, звуци, но тя е нещо повече от сбирка на думи. Малка по обем, тя има заряда на новото, компактно и дишащо изкуство на съвременния свят, което генерира нови форми и жанрове, нови пътища за себеизразяване, за да даде дом на ново светоусещане, общуване и взаимодействие.

Габриела Цанева,

сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2025