Мислите умират, преди да се родят.
Изгубих смисъла,
необходимостта –
да говоря,
да творя,
да вря –
като гейзер,
като вулкан,
като нова звезда,
като сътворение...
Сива кал е мозъкът –
свърталище на сенки
и безпътие;
без пътеки, по които
да вървя.
Просто - мрежа, в която мога да се уловя...
Като предпазна мярка срещу падане?
Или като средство за хващане
на собствената душа...
Средство за самоудушаване,
за автоцензура,
за автосмърт.
Вървя с подгънати колена -
омекнала кал съм –
от недовършено сътворение.
И мълча...
Невроните светят –
лампички върху елха.
Думите пулсират –
като намигване в мрака,
или като звезда.
Нещо се случва с главата ми,
когато мисля за Днес.
Бягам, логиката се разпада.
Причината и следствието,
съждението,
което ги свързва –
превръщат се в ритъм и образи,
обличат се в рими, оцветени с картини...
И това, което искам да кажа, умира
върху листа.
Оставам няма и гола –
като зимно дърво.
Дори вятър няма –
да свисти в клоните ми.
Тишина –
насечена от
часовник.
Тишина –
скривалище на
старите същности.
***
Удуши ни миг,
разсечен от часовник.
Залък в гърлото.
