ЗА „МУРЗИЛКИ“ НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

„Мурзилки“ е поредният сборник с художествени и теоретични текстове на Димитър Анакиев, който излиза със знака на издателство gabriell-e-lit – първо като електронна, а по-късно и като печатна книга. Българският читател, изкушен от теорията и практиката на източните поетични форми вече добре познава името на автора и знае, че всеки негов труд е още един щрих към портрета на японската култура, естетика, философия и разбира се – поезия!

---

Настоящият том е своеобразна сплав от публицистика и лирика, която съдържа „душата на поета“ – онова, което е най-ценното качество на всеки, който с думи е решил да променя света.

Да кажа, че текстовете на Димитър Анакиев са интересни, изненадващи, вълнуващи, заредени с емоция и граждански патос – е вярно; но те са и нещо повече – те са важни. Важни за литературата и нейното развитие, разбиране и обогатяване. Това са текстове, които градят ново теоретично и естетическо пространство, но те са и текстове, които освобождават, които показват пределите на възможното; показват и онова, което е отвъд!

В този смисъл, лично за мен цялата му литературна дейност е като откровение – това ме прави, без съмнение, пристрастна. Пристрастна ме прави и личният ми философско-политически поглед върху света и случващото се в съвременното общество – твърде близък до онова, което Димитър Анакиев прокарва като водеща авторска теза и позиция чрез творчеството си. Но - изкуството е пристрастно. То не се възприема и, следователно, не може да се преценява обективно. И все пак - когато съществува, когато го има - не може да остане незабелязано. А в "Мурзилки" има изкуство.

*

Сборникът съдържа 83 хайку, които авторът определя като „работнически“, 17 танки, 5 хайбуна, писмо и 3 статии. Текстовете са структурирани по-скоро тематично, отколкото жанрово, като художествените послания и изразената чрез тях гражданска позиция са ярки, силни и донякъде балансирани, донякъде усилени от теоретичните статии, които имат не само познавателно значение, а са и своеобразен мост между поколения и континенти. Чрез немалкото цитати на японски поети – класици и съвременни автори, статиите се превръщат и в мерило за онова, което правим и което наричаме българска национална литература – включваща все повече оригинални авторски хайку, танка и хайбуни.

Някои от творбите и статиите, включени в изданието, вече са достояние на читателя чрез публикации в сп. „Картини с думи и багри“, а други – чрез публикации в авторския профил на Димитър Анакиев във фейсбук. Събрани заедно, те имат различно, мощно послание.

Няма да анализирам всеки стих и всяка мисъл – общото усещане, което остава у читателя след последната страница е за една книга, изпълнена с човеколюбие. Един ерудит говори просто за нещата от живота – за бедността, умората, войната, отчуждението и донякъде – за отчаянието. Онова, което е нужно, за да променим обществото и себе си е да една крачка от нас, но не го достигаме, защото нещо/някой ни пречи да го видим. И това е трагично. Изборът на посредствеността, на осакатените духовно самопродадени личности, който властва и измества, размива, обезличава и компрометира либерално-демократичните ценности – онези, достигнати в днешния век, тъй много стрували на човечеството.

Ще завърша със самооценката на автора, споделена в предисловието към сборника: „Книгата „Мурзилки“ е първата книга в жанра „работническо хайку“, която се появява в корпуса на българската литература, както наскоро излезе книгата „Годината на дъждовника“ на Ана Стоянова, първата книга в жанра „народно хайку”.

Сборникът „Мурзилки“ съдържа повече от сто стихотворения и кратки прозаични текстове, които хвърлят нова светлина върху работническата поезия и насочват читателя към личностна и национална еманципация със стремеж към свобода и човешко достойнство.

Това е „стил“, който никога не може да бъде старомоден.“

Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне от платформата за електронни книги на издателството.

Приятно четене!

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025

ЗА "ЗАПЛЕНЕНИ ОТ СЦЕНАТА" НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Наскоро получих от Огнян Стамболиев електронното издание на най-новата му книга – „Запленени от сцената“ с подзаглавие „Портрети на оперни артисти по повод 75 годишнината на Русенската опера“, заедно с кратка анотация, от която, както и от заглавието, става ясно, че тя е посветена на творците, работили за операта в Русе, един от водещите български музикални театри, по повод нейната 75-годишнина.

---

Да кажа, че обичам Русенската опера, е малко! От ранното си детство съм пленена от оперното изкуство.

*

Музиката на оркестъра, живият глас на солистите – буквално резонираха в детската ми душа и я правеха огромна и безгранична! Може би точно в салона на този оперен театър се влюбих в човешкия глас, защото именно там усетих неговата сила и способност да се отделя от своя материален носител, и – превърнат във въздушно трептене и емоция да променя и възвисява. Тук усетих силата на мига и неговата единственост – в противовес на изкуството, уловено и замразено в записа, направен преди години – онова „завинаги“, което струеше от плочите със записи на Енрико Карузо…

Може би затова тази книга е толкова ценна, лично за мен, и – без съмнение, за много любители на музикалното и изпълнителско изкуство. Между кориците й са събрани десетки статии и студии на Огнян Стамболиев, писани през години и десетилетия за дейци и творци, изградили и вградили себе си и таланта си в Русенската опера.

*

Композицията на сборника е разчупена и многопластова. Изградена от четиринайсет неравни като обем части, тя преплита времевите и професионалните рамки, в които са поставени героите на своеобразното повествование, или – късчетата от мозайката, която рисува портрета на театъра – единен в своята неповторимост и протяжност през десетилетия, епохи и поколения.

Поколения… Това е разковничето – поне за „времевата“ рамка.

*

Огнян Стамболиев поставя портретите на оперните изпълнители – певци в пет раздела – „Основателите“ – с три обширни статии-портрети на Кирил Кръстев, Пенка Маринова и Николай Здравков – едни от най-ярките таланти, но и първи, дошли с изгрева на музикалния театър в Русе.

Следват творците от „Първото поколение“, „Второто поколение“, „Третото поколение“ и „Четвърто поколение“…

Ще бъда изчерпателна, като спомена имената им. Много от тях – от трето и четвърто поколение съм слушала и обичам като изпълнители… за други съм слушала… истории, като приказки.

*

И така – книгата ни запознава с първото поколение – Косьо Лунгов, Величка Кирова, Никола Абаджимаринов, Стефан Георгиев-Хернани, Тодор Маринчевски, Христо Крондрев, Алексей Милковски, Николай Гаубич, Никола Николов и Кирил Захариев, Брилянта Кеворкян, Елисавета Йовович…

А след това и с второто, по-младо, но за мен все още „легендарно“ поколение – Евгения Бабачева, Иван Димов, Неделчо Павлов, Ана Георгиева, Йорго Стефатов, Елевина Стоицева, Борис Цветков, Атанас Ананасов, Ана Ангелова, Тодор Бонев, Маргарита Праматарова-Радулова, Спас Венков, Мария Бохачек, Снежина Якимова, Михаил Мартинов, Надя Харитонова, Неделчо Деянов, Асен Селимски, Цветана Тодорова, Добрин Маников, Мими Николова, Михаил Петров, Милко Касабов, Маргарита Начева, Косена Кирова, Люба Вълкова…

*

Огнян Стамболиев не пропуска вокалните педагози, като отделя специална статия за заслугите им за формиране и издигане на таланта на певците и хористите.

Тази глътка въздух може би е необходима за читателя, за непредубедения любител на музиката и операта – защото понякога сме склонни да забравим, че зад прожекторите на сцената, зад аплодисментите и цветята, зад ласкателствата на пресата – стоят труд, дисциплина и отдаденост да изкуството – понякога до крайно изтощение, напълно.

Следва „парадът“ на третото поколение – Евдокия Здравкова, Мария Венциславова, Златан Маринов, Роза Митова, Стефан Димитров, Пенка Дилова, Марин Илиев, Иван Добрев, Кунка Кузманова…

*

И тук, в средата на сборника, авторът поставя режисьорите. В петата част, „Режисьорите“, той представя с шест обемни, тематично обединени  статии Драган Кърджиев, Петър Райчев, Стефан Трифонов, Евгени Немиров, Димитър Узунов и Михаил Хаджимишев.

За да продължи с най-„видимите“ представители на оперното изкуство – изпълнителите от четвърто поколение – Виолета Шаханова, Иван Стоев, Иван Консулов, Стефка Евстатиева, Евгени Ганев, Стоян Стоянджов, Анамари Папазян, Йоланта Николаева, Константин Янков, Галя Горчева, Александър Динков, Димитър Кюркчиев, Емилия Ботева, Валентин Пейчинов, Красимир Куртаков, Любомир Дяковски, Аделаида Якимова-Фурнаджиева и Венцислав Атанасов.

*

Отново авторът прекъсва триумфът на артистите, за да представи пред читателите онези, които синхронизират и водят музикантите в лабиринта на музикалното произведение – диригентите. Самото заглавие на седмата част въплъщава авторовата оценка за онези, чиито творчески портрети рисува – „Диригенти от световна класа твориха в Русе“.

Не, не всички те са вложили целия си творчески и жизнен път в темелите на Русенския музикален театър, но тяхната палка е давала живот на едни от най-ярките постановки, дарили поколения русенци с щастието да съпреживяват музиката с част от елита на световното изпълнителско изкуство. Тук виждаме имената на Константин Илиев, Добрин Петков, Любен Пинтев, Михаил Ангелов, Руслан Райчев, Борис Хинчев, Димитър Манолов, Ромео Райчев, Веселин Байчев, Иван Филев, Георги Димитров, Милен Начев, Георги Чапразов и др.

*

Интересно и някак съвсем „безсистемно“ е прекъсването с осма част – „Моцарт на русенската оперна сцена“, в която са включени само две статии – за дейността и творческия път на Пламен Карталов и Иван Кюркчиев,

Следва още една „оскъдна“ откъм брой на статиите част, но богата със съдържанието си и нагнетената емоция от докосването на читателя до личностите двама изключителни творци – в деветата част на сборника Огнян Стамболиев представя два разговора – интервюта с композиторите Парашкев Хаджиев и Константин Илиев.

И отново се връщаме към онези, не са в центъра на музикалната постановка. Този път те градят нейния фон, и това са представените в десета част творци – „Оперният хор и хормайсторите“ – Илия Илиев, Томина Сидова и Стелияна Димитрова.

*

И от тези, които са в „периферията“, авторът ни връща към „двигателите“. Те, отново са невидими за зрителя, но без тях не би имало опера. И Огнян Стамболиев ги събира в единайсетата част на сборника –„Трима градители на музикален Русе“ – това се директорите Георги Чендов и Михаил Кътев и маестро Христо Дюлгеров, както и младите диригенти Евгени Димитров и Арто Чифчиян.

Следващата част е посветена и носи надслов „Второ поколение режисьори“.

В нея са се запознаваме с творческите биографии на Константин Димчев, Цветана Андреева-Прохазка, Веселина Манолова, Ваня Бъчварова и най-младият, Теодор Стамболиев

Няма театър без сцена, няма сцена без художник. И в предпоследната част виждаме словесните портрети и отдаденото внимание на „Художниците“. В две статии са представени щатните творци на четката Иван Попов и Петър Попов

Последната част е озаглавена „Малко история“ и съдържа две кратки статии – едната разказва предисторията на двата стълба на музикалната сцена в Русе – операта и филхармонията, а другата е биографичен портрет Александър Йорганджиев, когото авторът нарича „Бащата на музикален Русе“.

*

Това изчерпва описанието на формалното съдържание на книгата.

Отвъд него е собствената емоция на спомена от конкретна постановка или преживяване, свързано с нея, на любовта към музикално произведение, на онова звучене на ариите на любими персонажи и изпълнители, което носим в съзнанието си… Отвъд него е и емоцията на автора, който ни въвежда в един отминал свят, но и в онова, което този свят ни е оставил – жив театър, жива сцена, на която изявяват таланта си нови поколения музиканти, художници, режисьори и певци.

Огнян Стамболиев не е просто „зрител“, нито само „хроникьор“ на тази история. Неговият жизнен и творчески път е дълбоко свързан с по-новата съдба на Русенската опера. И – като пиша „съдба“ – това не е пресилено. Най-близките му хора са част от плътта и духа на Русенската опера – сопраното Виолета Шаханова и диригентът Теодор Стамболиев. Той пише за операта и оперното изкуство, за сцената и нейните герои със страст и разбиране. Не, той не е „зрител“. Не е и „участник“ в събитията. И тази негова позиция е уникална и дава на читателя своята неповторима същност – едновременно обективна, но и много съпричастна… Защото за Изкуството може да се говори само по този начин; защото Изкуството може да се преценява само така.

*

Да спомена в своя обзор всички имена, събрани от Огнян Стамболиев в новата му книга „Запленени от сцената“, посветена на 75-годишнината на Русенската опера е моят начина на изразя уважението, възхищението и преклонението си пред хората, дали своя принос към развитието на великото изкуство на операта и за просперитета на музикалната сцена в родния ми град.

В заключение – пред читателя е един много сериозен труд, който не се изчерпва със селективната дейност при подбора на включените произведения, писани през годините – сама по себе си „оценка от перспективата на времето“ за статиите и приносите на творците, споменати в тях, за изграждането на яркия портрет, който авторът представя.

*

Освен живот като електронно издание, книгата излиза и като печатно издание на изд. „Авангардпринт“ – Русе, с финансовата подкрепа на Община Русе, Програма „Култура“ – 2024. Използвани са снимки от Фото Ставрев, Иван Цонев, архив на Русенската опера, на д-р Веселина Антонова и личен архив на автора. За корицата е използвана снимка на Владимир Петков.

И, преди да завърша тази статия, с която искам да сближа читателя с новата книга на Огнян Стамболиев, ще цитирам няколко изречения на рецензентите на изданието проф. д-р Боянка Арнаудова и проф. д-р Румяна Каракостова:

„Запленени от сцената“ представя мащабна панорама на десетилетията, в които Русенската опера, принципно на високо художествено  ниво представя и класически шедьоври, и образци на съвременното оперно и балетно, включително и българското, творчество.

И наред с документалността и обективността, особено ценно качество на книгата е и включването на лични спомени и впечатления, благодарение на което авторът постига емоционални описания на събитията. Опитен и компетентен наблюдател на случващото се в Русенската опера, Огнян Стамболиев цели на базата на богата документация, посредством концептуални фрагменти от историята й, включително на собствените спомени, разговори и контакти, да очертае магистралните линии в развитието на театъра.

Което придава специфична оригиналност на текста и предизвиква още по-голям интерес към многоцветното описание на събитията и атмосферата в града, на важните фигури, които с любов, талант и всеотдайност са градили Русенската опера в продължение на 75 години.“

Проф. д-р Боянка Арнаудова

*

„Замислена като своеобразна антология от творчески портрети на забележителни артистични фигури, основно: солисти, диригенти, режисьори, сценографи, хормайстори и „директори – градители“ (според сполучливото авторско определение), възприемани през годините и като разпознаваема емблема на Русенската опера, книгата на Огнян Стамболиев несъмнено респектира, както с многопрофилния си обем, така и с достойната за днешното му посвещение сериозна изследователска рефлексия.“

Проф. д-р Румяна Каракостова

Приятни мигове с историята на Русенската опера!

Габриела Цанева

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025

ЛИЦЕТО ТИ - БУРЯ В НЕБЕТО

толкова дълго ми липсваше,

толкова "винаги",

че те запълних с представата си за теб

сега не мога да си спомня

каква беше

истинската ти същност

сега не мога да те намеря - 

истинска

разпръснати камъчета

по пътеката 

към себе си

разпръснати трохи

към теб

разкъсани линии

е лицето ти -

буря в небето

*

късчета спомени,

мигове, в които стоим -

замръзнали, без премигване -

късчета спомени, 

мигове, които градим...

светят в тъмното

изстиващи въглени -

звезди в бъдното

изтлели мъглявини

неродени светове и поеми -

как да различим

случването

от искането ни

да се случим...

градим

градините 

на непослушанието

градят

оградите

на отрицанието

отричането

на бунта,

на отчуждението

и отчаянието

нищото

на забвението

и всичкото,

което е вън 

сградата

на незнанието 

е завършена...

съвършенство на затъмнението -

на онова, което не искаме;

на онова, което ни срутва...

падат 

ракети -

спагети

от тела...

и намерения

падат 

думи -

куплети

от неизмислени

сътворения -

взривени възмездия

и въжделения

на поети

ИЗЛОЖБА „СЪТВОРЕНИЯ“ НА ЕЛЕНА ТЕМЕЛКОВА В ГАЛЕРИЯ "КРАКРА"

 

Галерия „Кракра“ Перник представя изложбата „Сътворение“ на Елена Темелкова от 6 март до 8 април 2025 г.

Чрез Първолета Маджарска, която насочи погледа ни към събитието и професионалните фотографии на картините, направени от Андон Тацев, които дават ясен образ и точно усещане не само за изображението, но и за текстурата на медията и мазките върху нея можем да надникнем в творчески свят на художника.

Изложбата е открита от председателя на пернишката секция на Съюза на българските художници Валентин Топалов. В експозето си той подчертава, че представените творби дават точна характеристика на комплексността на авторката.

„От една страна тя е приложник, текстилът има други плавила – това е друг материал. Живописта е съвсем различна от друга страна. Нейната емоционалност обединява всичко това, любовта ѝ към цвета, също е много изявен“.

Но – нека сами се убедим.

Тук показваме осем платна и композиции, които са добър ориентир за цялостната изложба „Сътворения“.

Но нека преди това представим автора.

Елена Темелкова завършва Националната художествена академия в София, в класа на професор Марин Върбанов – специалност „Текстил и мода“.

Работи в областта на живописта, монументалната текстилна пластика, живопис върху коприна, интериорен текстил, иконопис, рисувани облекла и аксесоари.

Нейни произведения са притежание на галерии и частни сбирки както у нас, така и във Франция, Германия, Гърция, Сърбия, Македония, Турция, Румъния, Италия, Испания, Кипър и др.

Член е на Съюза на българските художници.

Преподавала е рисуване и художествен текстил в Училището с разширено изучаване на изобразително изкуство „Христо Ботев“ – с. Дрен (1992-2009), а сега ръководи школа по рисуване в Обединения детски комплекс в гр. Радомир.

 

Нейни творби присъстват в общи национални и международни експозиции и е осъществила над 30 самостоятелни изложби – текстилна пластика, акрилна живопис и живопис върху коприна. Като дизайнер е представила уникални облекла (нейно авторско изпълнение) в няколко авторски ревюта, както и по време на много други модни спектакли. Участва в редица международни пленери по изобразително изкуство в Гърция, Сърбия, Македония, Турция, Румъния, България.

Организатор е на Международен живописен пленер „Рударци“, с първо издание през 1998 г. Член е на жури в Международния фестивал на маскарадните игри в Перник – „Сурва“.

Елена Темелкова е отличена с I и II награда за приложно изкуство „Струма“, награда за декоративно изкуство от СБХ, както и Диплом за високи постижения в обучението по изобразително изкуство. Получава и Почетна грамота от кмета на гр. Перник, като признание за нейния принос в изграждането на съвременния духовен облик на града. От 2011 г. тя е директор на Художествена галерия – Перник.

В представените маслено-акрилни платна виждаме динамиката на мазката, която определя структурната цялост на творбата, но дава и онази специфичност, която очертава както неуловимата ефирност на облака, пречупването на свет-лината при залез и диханието на вятъра, така и изящните очертания на тревите. Тук виждаме и дълговечната цялост на хълмовете и низините и необичайното преливане  и превръщане на дъгата в река, на реката в поле. Движение и покой. Равновесие на стихиите.

 

 

Следващото изображение е различно – то дава представа за едно съвсем различно изкуство – рисуването върху текстил с характерните му особености – а именно, доминацията на декоративния елемент, на своеобразния стремеж към симетрия и повторяемост, на отделяне на онова единично, което трябва да предаде своята уникалност на общото в една бъдеща щампа, като елемент на десена.

Съвсем произволно, тук е загатнат флорален елемент, но цветовата гама на художника не е променена – тя следва земно-въздушната палитра на пейзажа.

Представяме две характерни за експозицията структури – триделни пана, в които отделните платна изграждат обща структура.

В първия случай, макар всяка от трите картини да представлява отделен пейзаж, те имат свой задължителен общ живот – те са незаменими части от едно цяло, което не би съществувало без своите елементи, подредени в един определен ред. Заедно, те изграждат ново изображение – цялостен образ.

 

 

Втората композиция е различна – тя не е органично зависима от своите части. Тук всеки елемент е напълно самостоятелен и не е нужен за възприемането на цялото.

Подреждането им в ансамбъл дава ново естетическо усещане на зрителя, едно подсещане и препращане към единния стил и модел, който изгражда отделните образи.

 

Впечатлиха ме тези платна – с динамика на обективираното, с вътрешния строеж на изразяваното от субекта и с образа, който кореспондира с възприемащия.

В тези картини границата между абстрактното и детайлът е почти невидима.

Зад произволната форма на мазката, зад техниката на поантизма, можем да видим както съвършената форма на житен клас или облак, така и фантазията на художника.

 

 

Без съмнение, декоративното начало е водещо при изграждането на композицията. Но Елена Темелкова използва това внимателно и пестеливо.

 

Различни художествени техники създават богати художествени ефекти.

Авторът търси своята естетика в тях.

Прави впечатление размахът и широтата на визуализациите на въображението, както и тяхното осъществяване с всички изразни средства, овладени от артиста.

 

 

 

Едно красиво пътешествие в нейния необятен свят!

Габриела Цанева

снимки на картините: Андон Тацев

информация за изложбата и автора: Първолета Маджарска

сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2025

ЗА "БЪЛГАРСКИ ХАЙКУ РЕЧНИК" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

Понятия и думи и поезия…

Едновременно чета и подреждам текста.

И в ума ми цъфтят думите-оценки – много, много, много хубава и стойностна книга!..

Не искам да прибързвам с това усещане, не искам да го превръщам в категория преди да съм стигнала до последната страница, но думите-оценки се трупат в ума ми… Много нужна книга – за всеки, който иска не просто да пише или да чете хайку, но и да обхване в дълбочина смисъла на литературата…

Да, казвам и пиша „литературата“, не само на хайку поезията… И това го правя след като съм прочела последната страница.

Но сега оценката ми се простира много отвъд тези страници – вече прочетени и осмислени.

*

И въпросите са повече от отговорите.

Тук ще се опитам да анализирам някои от тях.

Доколко тази книга се отнася специфично до българската литература и хайку поезия и доколко има универсално значение за разбирането на хайку и взаимодействието между култура, колективно несъзнавано и изкуство?!

Това е може би първият и най-съществен от тях. И на него мога да дам много бърз и категоричен отговор, който обаче, отваря много широка врата към размисъл и дава насока за нови търсения и тенденции в развитието на разбирането ни за литература и взаимовръзките й с обществото, както и с характеристиките на неговото моментно и минало състояние и за вероятния му бъдещ път.

Тази книга прави анализ на българската духовност! В този смисъл тя е специфично българска и нейната насоченост е именно към същността, към всеобхватността на тази духовност във всичките й измерения.

Но тя е и универсален ключ за разбирането на взаимодействието между литература и общество, между дълбокия корен на колективното съзнание на човечеството и неговия изблик, въплътен в битността и изкуството.

Неслучайно авторът прави паралели между българското, японското и западното/англоезично хайку. Неслучайно в много от темите той цитира световният „Речник на символите“ на Жан Шевалие.

Но същественото, дълбоколично, ценностно послание на Димитър Анакиев трябва да търсим в специфичното за българския национален характер тематично извеждане и в разнообразието на избраните ключови думи, които водят до настоящото структуриране на „Български хайку речник“.

*

Корените на тази книга не са от днес и от вчера. Идеята за съставяне на речник с ключови думи, които имат своето основание в българския национален характер и битийност има дълга предистория в творческите намерения и нагласи на Димитър Анакиев.

Като издател и редактор мога да кажа, че първите публични кълнове на речника се намират в авторската хайку сбирката „Кръстена вода“ /изд. gabriell-e-lit, С., 2023/. Тази малка книжка не е лесна за четене, именно заради символния заряд, който съдържа. Всяко хайку е заключило квинтесенцията на една голяма тема. А именно големите теми формират „ключовите думи“ – основа на хайку речника, от който има нужда хайку поезията на един народ.

Като поет ще кажа, че за мен голямото пътешествие в света на „ключовите думи“ започна с диалога между мен и Димитър Анакиев по повод създаването на нашето ренсаку от 100 хайку „Живея със седем котки“ /изд. gabriell-e-lit, С., 2023/ – една книга, която във втората си част показва и казва много за историята, „идеологията“ и композирането на хайку и ренсаку. Но и за избора и възможността за разнопосочно развитие на сюжета на ренсаку, както и за многовариантността в разбирането на хайку и на поезията изобщо.

Така, с щрих към тези две много различни поетични сбирки и тяхното значение за разбирането и развитието на идеята за съставяне на специфично български речник с ключови думи ще завърша разсъжденията по този първи съществен въпрос, който поражда настоящото издание.

*

Друг важен аспект и същностна характеристика на „Български хайку речник“ е неговата композиция – тема, засегната в дълбочина от автора във въведението към настоящото издание.

Аз искам да направя кратък преглед на подбора на темите, които са предложени.

Прави впечатление, че всички 64 теми и ключовите думи, с които са илюстрирани представляват обекти и характеристики – няма нито една, която може да се определи като действие/състояние. Този избор вероятно се корени в принципната стабилност на всяка народопсихология /като извор на ключови думи и теми, характеризиращи обществото в дълбочина/.

Действие/състоянието предполагат движение и посока, в противовес на установената вековна традиция и относителна устойчивост на колективното несъзнавано.

Като препратка към уводните разсъждения, ще спомена, че избраните теми характеризират и се коренят както в общочовешки ценности, практики и идеи, така и в специфичнонационални, български. Всеки читател може да види това.

Тогава – защо авторът нарича труда си „Български хайку речник“?

Това трябва да търсим във вътрешното взаимодействие, взаимопреливане и свързаност между общочовешките и националните теми – от една страна, а от друга – в специфичнонационалното представяне на общочовешките теми от българските поети – и тук именно е голямото богатство и разнообразие, яркост и пъстрота на тази книга. В този смисъл, прав е Димитър Анакиев, когато казва, че българското хайку, въпреки сравнително кратката си 50 годишна история, има широка база.

При създаването на този хайку речник, без съмнение, авторът е черпил идеите си, включително е определял структуриращите теми не умозрително, а черпейки от източника на българската национална хайку поезия.

*

И накрая, но не на последно място, ще разгледам разграничението между „киго“ и „ключова дума“, което авторът въвежда и утвърждава с настоящия труд.

Като поет и читател, любител на хайку, ще кажа, че идеята за разграничаване на „киго“ от „ключова дума“ не е нова в хайку културата, която Димитър Анакиев налага с присъствието си в литературния живот на България.

„Киго“ е термин, понятие, с което всеки, който чете и пише хайку е повече или по-малко запознат. Киго е лесно да бъде намерено и да бъде използвано. Речници с  „киго“ има в много сайтове, които „учат“ какво е хайку и как се пише хайку, намирала съм и речници на български „киго“ – онези специфични за нашия повече или по-малко традиционен бит думи, които подсказват и характеризират сезона.

Но хайку не е нито „сезонна“, нито „природна“ поезия; хайку е универсална поезия, която се простира отвъд видимото взаимодействие на човека и природата, отвъд съзерцателността и медитативността, които индивидът може да постигне, защото ролята и задачата на поезията излизат отвъд личността на поета.

Но не само в разширяване на идеята за същностните послания на хайку е скокът в разбирането за хайку и неговото съвременно измерение.

Именно въвеждането на понятието „ключова дума“ е онова, което прави хайку универсална литературна форма, чрез която може да се изрази всичко и с която поетът може да въздейства върху обществото.

*

Как да открием ключовата дума в едно хайку?

Защото това не е точно темата, нито идеята, нито онова, което поетът внушава.

Ключовата дума е лостът, с който поетът „обръща“ мисълта на читателя; инструментът, с който „показва“, с който създава идеята, върху която акцентира, която е съществена.

Възможно ли е да има разминаване между онова, което поетът иска да внуши и онова, което е обективния израз на желанието му за внушение; а възможно ли е да има разминаване между обективизираната визия на автора и онова, което читателят осъзнава като такава?

Отговорът, без съмнение, и на двата въпроса е „Да“.

Но това „Да“ има дълбока основа и основание – многозначността.

Често с едно хайку, както с всяко произведение на изкуството, включително изкуството на думите, авторът създава многозначност на внушенията, т. е. многозначност, определена от автора.

Но съществува и многозначност, определена от читателя. Онази поливалентност, която е способен да осъзнае/прозре, или да породи чрез собствената си система от социално-културни дадености читателят, включително естетика и отношение към света и изкуството.

А оттук идва и многозначността, определена от множеството на читателите.

В този контекст е трудно да говорим за „ключова дума“. Защото онова, което е ключ за автора, често може да не е ключ за всеки един от читателите му.

Трябва ли да има унификация, някакъв „шифър за посветени“, който да дава отговор и да прави възможна еднозначната комуникация между творец и възприемащ?

*

Мисля, че това е невъзможно и ненужно.

Именно в многовариантността на възприятието е ключът на въздействието на изкуството.

Ще дам пример с две хайку, включени в този сборник.

Първо ще се спра на моето тристишие:

бяла и гола
заспивам преди
да дойде нощта

         Габриела Цанева

Авторът разглежда това хайку в контекста на ключовата дума за цвят; в случая – бял/а, но и като съчетание на прилагателните „бял“ и „гол“ с техните допълващи се, нагнетяващи идеята за празнота значения – бял, като празнота/липса на цвят и гол, като липса на дрехи / „голтак“ – бедност, нищета/. Аз бих добавила – към това и „липса на всичко излишно“ – оголване до същност, както и „липса на всичко“ – празнота, излишност. Тук трябва да спомена още едно значение на „гол“, което води до понятието „оголеност“, провокиращо от своя страна представа за беззащитност и уязвимост. Това добавя нов нюанс на липсата, но не променя по същество избора на ключов смисъл, като комбинация на думи, чийто резултат е синергично уплътняване на усещането и значението, носени от всяка дума поотделно.

Този пример показва възможната свързаност на ключовите думи, което позволява да се развие по-широкото понятие – ключов смисъл.

Но тази територия е територия на теоретизирането на хайку, не територия на композирането и разбирането му като поезия в контекста на изразяване/възприемане на идеи и естетика.

*

Другият пример, който ще разгледам е с хайку на автора, включено в книгата:

Едно дете вътре в мен
се люлее през мъглата
над дълбоката вода

Димитър Анакиев

Ще върна читателя към „Бележка #3“ /потърсете в съдържанието на книгата/ и ключовите думи. Виждаме, че са възможни и двата прочита – чрез ключова дума „дете“ и чрез ключова дума „вода“. И двете предложени ключови думи са съществителни, които визират обект и субект на действието.

Но в това хайку, аз мисля, интерес представлява и действието/състоянието на субекта.

Как ще възприемем хайку, ако концентрираме вниманието си именно върху действието „се люлее“ /оттам към състоянието на люлеене, оттам – към неравновесие, несигурност и развитие/.

За мен това хайку е интересно именно заради състоянието на неравновесие на субекта, спрямо обекта. Образът на люлееща се, свита в себе си същност над дълбоката, променяща се бездна – това не е ли образът на съвременния човек, увиснал в своята безпомощност пред света, който всеки миг го поставя пред избори, продиктувани от развитието на технологиите, бита и отношенията – твърде бързо, стихийно развитие, което ни оставя все по-неподготвени да го разберем /несигурност/.

Но това е и образът на вечно търсещия отговори ум, който, увиснал нестабилно между едно по-високо енергетично ниво на хаос и възможности се стреми да постигне равновесното положение на нулевата енергия, т.е. на покоя, или в нашия контекст – на пълното разбиране /развитие/.

И при двата прочита, ключово е състоянието равновесие/липса на равновесие.

Бих определила това хайку като хайку в развитие. Хайку, което говори за промени, за ентропия и хаос и за онова неоткрито, към което винаги ще се стремим.

И може би в този контекст – на вечното движение, ще завърша своите бележки към „Български хайку речник“.

*

Търсенето на ключови думи, на ключов смисъл /като сърцевина на хайку/ и събирането им в речник, който прави портрет в дълбочина, но и моментна снимка на едно общество, на един народ и националната му литературно-културна традиция и духовност е процес, който не може да бъде събран и разбран между страниците на една книга.

Това е процес, който ще се развива многопосочно и многовариантно, многопластово и многофункционално, за да постига познание – като субективно разбиране и като обективизация на идеи и познания. Но и за да тласка към промяна и съвършенство.

София, 16.03.2025 г.

Габриела Цанева, редактор и издател

сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2025