Есента дояжда живота ми.
Едва пролазвам до края й –
гъсеница свита в изгнили листа…
Нагазвам в бялото на зимата.
Като акула отхапва ме студа
и вплитам сухи пръсти в сухи клони…
Свивам се в покоя на дъжда.
Кога дошъл е юни? С трева
закичих си главата, с жита направих си
покров. Зърната падат в тучната
земя – като сълзи от кехлибар,
отронени върху кора на бор.
Пълзят по хлъзгавата антрацитна плът.
Отнасят ми душата надалеч. Потъвам.
Дъждът шуми над мен,оплождайки пръста.
Разпукват се цветята в тъмнина.
Дали е пролет? Лято? Есен? Не.
Дошъл е краят на деня.
"Заскрежени птици"
вторник, 29 ноември 2011 г.
четвъртък, 17 ноември 2011 г.
ГРАДЪТ ЗАСПИВА
Градът заспива
призори, премигва със
окото на Луната...
Следи от стъпки
върху скреж. Бездомник ли?
Или денят е почнал?
понеделник, 7 ноември 2011 г.
четвъртък, 27 октомври 2011 г.
ПРЕДБАЛОТАЖНО
Рисувам, римувам, руша...
Не дишам, не искам пак да градя.
Уморих се да гоня света.
Уморих се да крада мигове, които, преди да станат мои, се разсипват...
Уморих се да мисля, да сравнявам, да търся... от пустотата отговори.
Мълчи пустотата.
Не онази, на планинските върхове, на девствената природа.
Мълчи пустотата в нашите умове, преяли от планове за изгода.
Ще спра до тук.
Думите барабанят по гладкото ми чело като по опънатата плът на тъпан. И някак коварно започват да звучат като чужди.
И не само думите, и не само мислите, и не само образите, които създават. Някак внезапно започвам да се усещам чужда, някак – като проекция на билборд, като сянка на рекламен (предизборен) клип, като мелодия на нечие слово без думи, без смисъл...
Защо стана така, че изгубихме мислите си, изгубихме идентичността си?
И забравихме да се бунтуваме... Не говоря за онези сини митинги, които заливаха площадите преди повече от 20 години...
Забравихме да се бунтуваме в себе си.
Да, знам, казват го политолозите, социолозите... не е далеч и от собствения усет, опит –
по-лесно е да бъдеш „СРЕЩУ”, отколкото да бъдеш „ЗА”;
по-лесно е да викаш „ДОЛУ”, отколкото „УРА”...
Поне за тези, които не искаха да викат „ура” по първомайски, деветосептемврийски и седмоноемврийски манифестации.
Уморихме се да викаме „ура” – и преди и сега... И няма нужда, и няма лошо...
Лошото е, че няма към какво да се стремим (да не кажа „за какво да се борим”).
Построихме демокрацията (добра-лоша, но я има – имаме право ние да избираме, и ако избираме лошите, ние сме си ги харесали... или повечето от нас). Влязохме в Европейския съюз и в НАТО (нищо, че едни изградиха пътя до там, а други прерязаха лентата). Ще влезем в Шенген и в Еврозоната (някои искат вече да излизат, но нашият път е натам). Преживяваме и Световната криза – като всички развити страни. Нищо, че управляващите (бившите) ни лъжеха и още ни лъжат (настоящите), че сме били по-добре от комшиите... (Може пък и да не лъжат?! Комшиите са по улиците, а ние сме по домовете си – ядем и пием.) И не ни пука за изборите и за световната криза – докато има какво да ядем и да пием.
Историята показва, че винаги е имало какво да ядем и да пием. Винаги с пирове сме посрещали и изпращали трагедиите.
И с опиянение...
Вървим, зомбирани, под падащите есенни листа.
И аз вървя, ровя с обувки в щедрия цветен писък на природата, знам, че не мога да го задържа – там ще си изгние, на алеята...
Газя – пъстрота.
И кънтя – от празнота.
Омръзна ми – отново без избор да избирам.
Гневях се. Вече – не.
Дори не си задавам въпроси – „А може ли да бъде друго?”... „Какво?”... и „Как?”
Вървя по алеята, падат шарени листа върху сърдитите лица на минувачите.
Гневни-безнадеждни погледи светят, удрям се в тях – като в стени... или потъвам в празни дупки на мястото на погледите... и душите.
Сърдити сме... Сърдити, че живеем в безпътица, без пътища...
Но никой не иска да тръгне по пътя...
... поне докато има какво да ядем и да пием...
НАЗДРАВЕ!
Не дишам, не искам пак да градя.
Уморих се да гоня света.
Уморих се да крада мигове, които, преди да станат мои, се разсипват...
Уморих се да мисля, да сравнявам, да търся... от пустотата отговори.
Мълчи пустотата.
Не онази, на планинските върхове, на девствената природа.
Мълчи пустотата в нашите умове, преяли от планове за изгода.
Ще спра до тук.
Думите барабанят по гладкото ми чело като по опънатата плът на тъпан. И някак коварно започват да звучат като чужди.
И не само думите, и не само мислите, и не само образите, които създават. Някак внезапно започвам да се усещам чужда, някак – като проекция на билборд, като сянка на рекламен (предизборен) клип, като мелодия на нечие слово без думи, без смисъл...
Защо стана така, че изгубихме мислите си, изгубихме идентичността си?
И забравихме да се бунтуваме... Не говоря за онези сини митинги, които заливаха площадите преди повече от 20 години...
Забравихме да се бунтуваме в себе си.
Да, знам, казват го политолозите, социолозите... не е далеч и от собствения усет, опит –
по-лесно е да бъдеш „СРЕЩУ”, отколкото да бъдеш „ЗА”;
по-лесно е да викаш „ДОЛУ”, отколкото „УРА”...
Поне за тези, които не искаха да викат „ура” по първомайски, деветосептемврийски и седмоноемврийски манифестации.
Уморихме се да викаме „ура” – и преди и сега... И няма нужда, и няма лошо...
Лошото е, че няма към какво да се стремим (да не кажа „за какво да се борим”).
Построихме демокрацията (добра-лоша, но я има – имаме право ние да избираме, и ако избираме лошите, ние сме си ги харесали... или повечето от нас). Влязохме в Европейския съюз и в НАТО (нищо, че едни изградиха пътя до там, а други прерязаха лентата). Ще влезем в Шенген и в Еврозоната (някои искат вече да излизат, но нашият път е натам). Преживяваме и Световната криза – като всички развити страни. Нищо, че управляващите (бившите) ни лъжеха и още ни лъжат (настоящите), че сме били по-добре от комшиите... (Може пък и да не лъжат?! Комшиите са по улиците, а ние сме по домовете си – ядем и пием.) И не ни пука за изборите и за световната криза – докато има какво да ядем и да пием.
Историята показва, че винаги е имало какво да ядем и да пием. Винаги с пирове сме посрещали и изпращали трагедиите.
И с опиянение...
Вървим, зомбирани, под падащите есенни листа.
И аз вървя, ровя с обувки в щедрия цветен писък на природата, знам, че не мога да го задържа – там ще си изгние, на алеята...
Газя – пъстрота.
И кънтя – от празнота.
Омръзна ми – отново без избор да избирам.
Гневях се. Вече – не.
Дори не си задавам въпроси – „А може ли да бъде друго?”... „Какво?”... и „Как?”
Вървя по алеята, падат шарени листа върху сърдитите лица на минувачите.
Гневни-безнадеждни погледи светят, удрям се в тях – като в стени... или потъвам в празни дупки на мястото на погледите... и душите.
Сърдити сме... Сърдити, че живеем в безпътица, без пътища...
Но никой не иска да тръгне по пътя...
... поне докато има какво да ядем и да пием...
НАЗДРАВЕ!
сряда, 26 октомври 2011 г.
КЕСТЕНЪТ ЦЪФТИ
Кестенът цъфти
в мъглата, сторък, държи
огньовете на
цветове, и факлите,
разкладени от есен…
в мъглата, сторък, държи
огньовете на
цветове, и факлите,
разкладени от есен…
сряда, 31 август 2011 г.
петък, 1 юли 2011 г.
Габриела Цанева преоткрива света на думите в поетичните си книги
“Искам себе си” и “Светлата пътека към звездите” са двете нови поетични книги на Габриела Цанева, които бяха представени в Русенската библиотека на 28 юни. На срещата дойдоха близки, приятели и почитатели на творчеството на талантливата авторка.
Книгите представи русенската поетеса и журналистка Лилия Рачева. Нейното слово бе като хайку – кратко и въздействащо...
... Повече за представянето прочетете в сайта на домакините:
http://www.libruse.bg/gabriela-tsaneva
Книгите представи русенската поетеса и журналистка Лилия Рачева. Нейното слово бе като хайку – кратко и въздействащо...
... Повече за представянето прочетете в сайта на домакините:
http://www.libruse.bg/gabriela-tsaneva
понеделник, 20 юни 2011 г.
ПРЕДСТАВЯНЕ
На 28 юни, вторник, от 17:30 часа, в Регионална библиотека „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ” (Русе, ул. "Дондуков-Корсаков" №1). Лили Рачева, журналист и поет, ще представи най-новите ми поетични книги – стихосбирките „Светлата пътека към звездите” и "Искам себе си"... А аз ще чета стихове, ще отговарям на въпроси и ще давам автографи.
Заповядайте!
Абонамент за:
Публикации (Atom)