ЗА "ПРИКАЗНИЯТ ГРАД ГОРА" И КИРИЛ НАЗЪРОВ

ПРИКАЗНИЯТ ГРАД ГОРА И КИРИЛ НАЗЪРОВ 

„Приказният град гора“ на Кирил Назъров – един от най-обичаните и четени класици на детската литература у нас, е първата книжка за деца на издателство gabriell-e-lit.

Щастливи сме, че нашият приятел, колега и редактор във в. „Литературно земеделско знаме“ и сп. „Картини с думи и багри“ се довери на издателството за поредната си среща с малките читатели!

Красиво илюстрирана от приятели-художници на автора, книжката излиза в началото на май 2025 г. като печатно издание с корица на Пламен Петров, художествен дизайн на Нина Христова и с консултант проф. Костадин Динчев.

Не за първи път пиша за поезията на Кирил Назъров – както за сатиричните му книги, така и за неговата лирика и стиховете му за деца. И трябва да призная, че най-голямото, поне за мен, предизвикателство е да надникна в света вълшебника, който води така умело диалога си с най-малките читатели и да погледна с техните очи пътечката, която им сочи!

*

Още от корицата, книжката ни отвежда в приказния град гора!

Още с първите строфи елегантната поезия на Кирил Назъров твори картини и образи, които остават незабравими:

Пъстрее гората –
вълшебна отколе, 
очаква децата 
и есен, и лято,
и зима, и пролет.

Петстишната строфа, твърде рядка в българската поетична традиция, веднага грабва вниманието със своята разчупеност и освободеност; не прави изключение и римата – „отколе“/ „пролет“. Добър пример за всеки читател, особено за младия – как трябва и може да се борави с думите, за да се постигне лекота и красота на израза.

Тази лекота и красота присъстват и се усещат в цялата стихосбирка. Много са поетите, които умеят да боравят с римите – създават оригинални, интересни образи и метафори с думи, които формално са рими, но, макар да броят сричките, не успяват да уловят ритъма, асонанса и дисонанса в мелодията да словото.

При Кирил Назъров не е така – неговите стихотворения имат гласа на гората и вятъра, на ручея и вълните, чуваме в тях песента на славея, рева на жирафа с шал на врата, стъпките на заю и лиса в снега, полета на орела и осата, усещаме ласката на слънцето и любовта, която струи от всеки ред, който неусетно сме поели дълбоко в същината си.

*

Но целта на поета, който е приел нелеката мисия да пише за деца не се изчерпва само с това да постигне поетично съвършенство; не само да изгради естетическите критерии  на младите си читатели, но и да насърчи любознателността им:

Зоват ме чудните пътеки:
– Приятелю, по нас тръгни!
Из храстите, тревите меки,
скалите… Вредом надникни!

И това не стига – трябва да посочи деликатно и ненатрапливо най-важните, най-дълбоките ценности, тъй изхабени, за-хвърлени напоследък:

Запяват в хор безброй пътеки:
– Когато всякъде надникнеш,
ще опознаеш и навеки
земята родна ще обикнеш!

Много са уроците, които децата трябва да научат – не само за нещата и връзките между тях, но и за отношението ни към света и онези, които ни заобикалят; за отношението ни към основните права на личността и понятия, като свобода и вярност, идеал и любов. Всяко стихотворение идва със своето ценно житейско послание:

Но на Цвета туй помогна, тя разбра:
Чичопей не пее щом е в плен   
и далече от любимата гора!
Щом го пусна тя,
Птичето далече отлетя
и запя…

*

Добър, оригинален; но бих го нарекла и педагогически подход при структурирането на стихосбирката предлага познавачът на детската психика и интелигентност Кирил Назъров.

Почти всяко стихотворение води след себе си или следва гатанка в стихове, за която подсказва отговора:

Твойто бодро „Тра-та-ра…“
се разнася над селцето – 
в приказния град Гора,
а отеква ми в сърцето.

И гатанката:

Цял ден чукат върху клоните,   
ала не коват пирони те.
Чуй ги – чукат с чуден чук   
ту оттатък, ту пък тук…
Чукат от зори до здрач и
бързат горските ковачи…  
Не ковачи, а…/ичавлъК/

Самите гатанки също са изградени така, че отговорът идва с рима.

Така, малкият читател научава много за света, но и за стихията на думите, онези градивни елементи, които ще оформят начина на мислене, изразяване и вътрешната същност на личността.

Тук ще добавя, че графичното изписване на отговорите на гатанките също е решено многозначно и далеч не скучно. Виждате по-горе обратното изписване на думата; другаде, обаче, последното стихче завършва с многоточие, което чака римуван отговор:

В слънчев ден 
тя върви до мен.
Облак щом се зададе, 
в миг изчезва!
Но къде?
Някъде навярно нанка
моята немирна /С–-/

*

Композиционно, след въвеждащите в приказния град гора стихотворения и гатанки, следват четири раздела, посветени на сезоните – „Пролетничета“, „Ласките на лятото“, „Есенно пъстробагрие“ и „Вълшебства в зимната гора“.

И така, малчуганите могат не само да усетят цветовете и ароматите, топлината и дъжда, вятъра и припека, снега и мраза на годишните времена, но и да научат за цветята и животните, които се пробуждат и засповат, които живеят и общуват с природата през всеки месец и сезон.

За най-малките – идват на помощ илюстрации и снимки, които показват онова, което казват стиховете.

Пристрастна съм – като читател и почитател, като издател…

И все пак – без съмнение, пред нас имаме една книга за деца, която ще обогати душата и съзнанието на всеки малък читател, а на по-големите – ще подари истинска наслада от четенето на поезия – звънка, ясна, чиста, стройна и красива!

На добър път!

Габриела Цанева, 

в. "Литературно земеделско знаме", бр. 2/2025, бр. 3/2025

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025, 

сп. "Литературен свят", бр. 179, юни 2025

ЗА "ЛУНА В ОГЛЕДАЛОТО"

ЛУНАТА В ОГЛЕДАЛОТО И ОТВЪД

Луна в огледалото
сянка върху стената
нито звук.

Толкова тихо е –
като в мъгла
като в памук.

Когато затворя очи –
губя връзката с „тук“
и „вън“.
Нито стена,
нито звън.

Оставам бяло петно
върху релефна карта –
скъсан балон,
сляп грифон…

„Луна в огледалото“ – една дълго събирана, чакана, обмисляна книга.

Много, ако не и почти всички от включените произведения вече са били публикувани в периодични издания, сборници и антологии.

Книга – кръстопът.

Докато изграждах концепцията за композицията, докато събирах късчетата поезия, с които да й дам плътност и живот – стиховете остаряваха, затрупвах ги в ума си, събитията ме застигаха и отминаваха. Две години изминаха след „Зад гърба“… Променях се, променях… светът се промени и ние с него.

Работата ми като редактор и издател все повече ме убеждава, че в днешния динамичен свят трябва да се публикува бързо, веднага – за да направим портрет на днешния ден, защото утре ще бъде друго, и днес ще е забравено.

*

И все пак – „Луна в огледалото“ следва логиката и строежа на почти всички стихосбирки, които издадох след 2018 г., събирайки в едно поетичните ми бележки, нахвърляни свободно, или изградени във все по-освобождаващата се за мен рамка на източните поетични форми и жанрове.

Формалната конструкция е съставена от четири части – „Безформие“, „Източни форми: монолози“, „Източни форми: диалози“ и „Хайбуни“.

„Безформие“ дава дом на поезията – онази, която може да бъде наречена „свободен стих“; понякога – „бял стих“.

Останалите три части са своеобразен щрих на източните поетични традиции. В тях са събрани творби, подчинени на източната философия и естетика – хайку, танка, ренсаку, хайбун.

Много мощни форми за изразяване на позиция; поезия, която дава глас на автора, който иска да говори на света, да го променя… или поне да даде оценката си за картината на реалността, пред която е изправен.

В „Източни форми: диалози“ са включени ренсаку, в които влизам в поетичен досег с други поети – Димитър Анакиев, Златка Тименова, Надежда Александрова. Красива форма на дискусия, която дава различен ракурс към определена тема; но и сближава различните поетико-естетични търсения на различните автори.

По своята същност, „Хайбуни“ е преди всичко есеистична мозайка, градяща лицето на авторовата позиция за вчера и днес; за днес и за утре. Включените творби не са точно „класически“ хайбуни – в някои от тях прозаичният текст е заменен с концептуална поезия, след която следват хайку фрагменти, като в някои случаи има и хайку е заменено с хайга.

Видно е, че по своята структура и форма в дълбочина, частите на книгата са повече /или по-малко?!/ от четири.

Но това са някои от възможните пътеки, по които всеки читател е свободен да тръгне…

Приятно пътешествие – отвъд огледалото и Луната!

Сравненията бягат.

Мислите се разпадат –
затихващи функции…
И – изненада!

Многозначност
в словосъчетанието
„затихваща функция“!

И радост –
разчупена скука!
Вече не съм балон, който се пука!

Аз съм балконът,
от който гледам –
бездната долу,
полетът – горе.

Тихо и млечно,
мъгла, пух,
замръзнала вечност –
Тук!

Пак е пусто и безразмерно;
мизерно
еднакво
и безполезно.

Но нещо се случи –
нещо се случва –
скупчвам
в ума си всички емоции –
пук –
пак
съм аз,
още една опция
за пътя към теб…

Габриела Цанева, автор и издател

Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне от сайта на издателството – бел. ред.

ГЕОРГИ БОЖИЛОВ–СЛОНА – РАЗКРЕПОСТЕНИ КРЕПОСТИ

ГЕОРГИ БОЖИЛОВ – СЛОНА

(13.06.1935 – 30.05.2001)

Той не е име от легендите на изкуството, а наш съвременник.

Днес щеше да навърши 90 години, но си отиде преди четвърт век. А картините му градят епоха! Ярко присъствие в новата българска и европейска живопис – като творец и личност. Много хора го помнят. И, макар да го познавах бегло, неговото творчество винаги ми е било близко – определящо до голяма степен естетическите ми критерии и предпочитания.

Георги Божилов – Слона. Роден е на 13.06.1935 г. в Пловдив.

През 1959 г. завършва ВИИИ „Н. Павлович“ специалност декоративно-мону-ментална живопис в класа на проф. Г. Богданов. През същата година участва в Пър-вото международно биенале на младите художници, проведено в Париж. От 1960 г. участва в общи художествени изложби на СБХ. Приживе прави над 25 самостоятелни изложби в България и чужбина. Заедно с Енчо Пиронков, Димитър Киров, Йоан Левиев, Колю Витковски, Христо Стефанов и Бояджана, Слона е един от художниците от така наречената „Пловдивска школа от 1960-те“.

Основните му работи са в областта на кавалетната живопис, жанровете портрет, пейзаж и фигурална композиция. Създава и някои монументални приложни творби за институции в родния си град – стенопис в Народната библиотека „Иван Вазов“ (архитект Мария Милева), мозайка в Цен-тралната поща, сграфито при Художествената галерия в Стария Пловдив, калкани на обществени сгради и др… Това е, което може да се прочете за него в интернет.

За щастие, могат да се намерят в мрежата и много снимки на негови картини.

Тук ще представя някои от тях – като обща илюстрация на неговото творческо амплоа и натюрел.

Допада ми несиметричната композиция и цветовото решение. Критичната липса на равновесие доминира – едно махало, замръзнало във времето; едно махало, което се опитва да спре мига. То виси, някак встрани, от „колелото на живота“ – малък кръг в по-голямата мозайка на битието… И една напомняща стрелка – толкова на пръв поглед ненамясто в композицията.

Показвам още една –

„Композиция“ от 1991 г., ХГ „Д. Добрович“:

В нея също присъстват символно-графични знаци. Фрагментарно решение за основното изображение, решено в землисто-охрената гама, предпочината от автора. Но колко различно, колко хладно е общото послание! Макар спрялото време да говори за замръзнала статичност в първото платно, животът в него тупти – той още съществува в своята капсула – махалото още може да излезе от неравновесното си състояние.

Във втората картина, обаче, сивосинкавият фон създава усещане за замръзналост. И тази замръзналост е рамка; тя е затвор – за онова, което е „вътре“; за нас, които сме „вътре“.

Една различна представа за „Ноктюрно“ създава художникът със следното платно, за което е избрал именно това наименование:

Ноктюрно – худ. Георги Божилов – Слона

Тук само тъмната гама насочва към „Ноктюрно“ – нощ. Липсва романтиката, която подсказват „Ноктюрните“ на Шопен, липвсва спокойствието и тишината, които търсим в тъмата. Нощта на Георги Божилов е различна – тя е бунт, тя е търсене в хаоса от насложени от дните условности; тя е разрушаване на сградата на наложените ценности.  

Също толкова неочаквани са фрагментите, изграждащи композицията и света на „Карнавал“ – тук можем да открием персонажи, които повече свързваме с панаира и цирка, със зоологическата градина и менажерията… Декор от сцена на забравена пиеса – кон със сбруя без ездач, захвърлени маски и някой, изгубил лицето си. Една моментна снимка на общество без ценности.

Карнавал – худ. Георги Божилов – Слона

За да достигнем до трагичния и очакван край на бездуховността – Апокалипсиса.

Верен на натюрела си и избора на цветове и форми, художникът представя Краят – една мозайка от изгубена безформеност, в която доминира риба в небето и силует на човек, уловен от паяжината на умиращи дървета… Някъде високо на хълма, пред него – остатък от сграда в най-простия си и функционален вид – открит навес за подслон. Какво е нужно – за подслон на мислите ни?

Апокалипсис, 1981 – худ. Георги Божилов – Слона, ХГ „Д. Добрович„

И след Апокалипсиса – Икар, стремежът към полет, към висина, към Слънцето – като божество и недостижимост…

Икар, 1978  – худ. Георги  Божилов – Слона

Не, това не е хронологията на художника, а моето решение да предствая с моите думи и неговите багри образа му на творец…

Колко горчива ирония в осакатеното метално тяло на въображението и стремежа към непостигнатото, към забранения плод, към онова, което е „табу“ за обществото, недораслото до визията на гения! Колко хилядолетия вече загива Икар! Колко хилядолетия – полетът му е вечен.

Колко горчива ирония в осакатеното метално тяло на въображението и стремежа към непостигнатото, към забранения плод, към онова, което е „табу“ за обществото, недораслото до визията на гения! Колко хилядолетия вече загива Икар! Колко хилядолетия – полетът му е вечен.

Този полет – прекършеният устрем към свобода, съвършенсво, чистота и простор, е закодиран и в други знакови картини на художника:

И след моя словесен портрет на художника, нека видим един портрет, нарисуван от него на личност, позната на много поколения любители на киното у нас и не само – незабравимата Катя Паскалева, оставила дълбока и трайна следа в творческия и житейски път на художника:

Портрет на Катя Паскалева, худ. Георги Божилов – Слона

Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025

„ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА“ - НА ЧЕТВЪРТ ВЕК, С НОВО ИЗДАНИЕ

 „ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА“ НА ЧЕТВЪРТ ВЕК – предисловие на автора

Врабче е кацнало
върху антената –
надпява се с Вселената.

Издува гръд
до пукване –
напук на
всички
космически
лъчения;
напук на
слънчевия
вятър;
напук на
всички
звездни
населения.

Врабче оспорва си
с Вселената
правото на вечност.

*

Тази стихосбирка има дълга история.

„Врабче върху антената“ трябваше да бъде втората ми поетична книга.

Стиховете, включени между кориците й следват без прекъсване онези, които изградиха първата – „Догонвам бягащия ден“. Някои от тях са непосредствен отзвук на усещанията, родени след публикацията и премиерата й – осъзнатата отговорност на публичността; други следват горещите политически събития от края на ХХ век у нас и в Европа – в тях отеква викът на изненада, ужас, отчаяние и безнадеждност; и резонансът – от съпричастност, устойчивост и тиха решимост – битката за утрешния, по-добър ден на човечеството да продължи.

По онова време, лятото преди четвърт век, за мен бе по-важно сборникът ми с есета и публицистика, с вече избрано заглавие „Реши се и ще си свободен“ да бъде публикуван. Тогава, преди четвърт век, излезе от печат дебютният ми роман „Треви под снега“ /изд. „Весела Люцканова“, С., 2000/, а рецензентът му Георги Цанков и издателката Весела Люцканова, също разбираха нуждата от представянето пред обществото на статиите, събрали най-горещите моменти от началото на промените у нас… Портрет на тихата, революция – първите митинги, площадни бдения, шествия, стачки… първите разцъфнали надежди за демокрация, първите разочарования, предателства, паднали маски – от първо лице и без маска…

Така, стиховете, които можеха да станат втората ми стихосбирка, но носеха общи послания с публицистиката ми, бяха инкорпорирани като част ХІ на сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – книга, която излезе през късната есен на 2001 г. отново със знака на изд. „Весела Люцканова“ и с рецензенти Георги Цанков и Недялко Йорданов.

*

През 2010 г. събрах поетичната колекция отново и след незначителна авторедакция я предложих на изд. еКниги. Тази електронно издание беше много важно за мен, защото даде самостоятелен живот на стихове, които много обичам и ценя и които, почти десетилетие, оставаха встрани, невидими в моето творчество. И защото считах, че електронната книга е по-близка и по-достъпна за читателя.

Наскоро забелязах, обаче, че сайтът на изд. еКниги вече не съществува, а с него – и електронното издание на стихосбирката ми. Това е причината да я представя отново на вниманието на читателя – отново като електронна книга в двата формата pdf и epub, но освен това и за първи път като самостоятелна печатна книга.

Настоящото издание на „Врабче върху антената“ е второ, но за отделните произведения, които го съставят, изданието е трето.

*

„Реши и ще си свободен“ е дневник; включените в него есета и статии следват хронологичния ред на събитията, които описват и от които са породени. Идеята на книгата е да бъде „документ на епохата“. Дали е изпълнила тази своя роля – не аз трябва да преценявам и обявявам. Да следвам събитията, или – да водя читателя през пътечката, издълбана от тях – бе цел и смисъл на изданието, но „Врабче върху антената“ следваше друга логика – логиката на поета. Стиховете носеха своята дата, но подреждането им, както в общото есеистично-публицистично издание, така и във второто, самостоятелно издание бе подчинено на „поетичната истина“ – онова, което като автор считах, че е важно да споделя и представя.

Когато започнах работа върху настоящия текст, някак неусетно, започнах да следвам друга нишка – на събитията и преживяванията, които са били в основата на създаването на стиховете. И представям пред вас плътта и духа на лирическия „Аз“, не на авторедактора. Може би, гледната точка след четвърт век се променя, може би – приоритетите се губят, за да остане носталгията по онази останала във времето личност, която е създала словесната тъкан – онези „късчета време“, които носят не само отделно, но и общо послание – посланието на мига, от който са кристализирали; на поредицата от мигове – стъпки по гърба на стрелата на времето…

Безвременни оставих само първото и последното стихотворение…

*

Боли –
това, което
в мен
роди
желание
за Друго…

И хвърли
каската
на черепа ми
в младата
трева.

Какъв е
коренът
на онова,
което
тласка ни
към Още?

Себеоткриване?
Себеизвайване?
Себедоказване?

Осъществяване…
Овеществяване?!

Себеизяждане?!
Себеразграждане?
Себераздаване…

24 май 2025 г., София

Габриела Цанева

Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне в платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:

КАРТИНИТЕ НА ЙОАНА НИКОЛОВА

В началото на април получихме в редакционната поща на сп. "Картини с думи и багри" кратък анонс от Първолета Маджарска за предстоящата изложба на Йоана Николова в галерия „Кракра“, Перник (от 10.04.2025 до 07.05.2025), заедно с около петдесет фотографии на Андон Тацев на картини на художничката!

Какво изобилие на цветове и образи, какво разточителство на теми и форми…

Бях пленена от световете на Йоана Николова, която с овладян стил представя сюжети от съвремието, античността, народния бит и фолклор. Но – коя е тя?

Родена е на 9 юни 1952 г. в град Перник. Завършва висшето си образование във ВХТИ – София, специалност „Неорганични вещества“.

В детските и юношеските си години е изучавала графика и живопис под ръководството на известни български художници като Любен Гайдаров и Иван Лазаров.

Досега е осъществила 40 самостоятелни изложби в страната и две в Испания и Украйна. Участвала е в международни изложения на миниатюрното изкуство в Канада – Торонто, в Сърбия, Полша и Черна гора.

Член е на Представителството на СБХ Перник. Има национални участия в изложби на рисунката в художествената галерия на СБХ на ул. „Шипка“ 6 в София.

Работи също в областта на карикатурата и илюстрацията. Илюстрирала е три книги и е участвала е Международното биенале на хумора и сатирата в град Габрово, в изложби на хумористичната рисунка и художествената миниатюра. Интересите й са преди всичко в областта на акрилната и маслена живопис, но работи и с приложни техники като традиционен батик и рисувана коприна.

Нейни картини са притежание на колекционери от САЩ, Италия, Франция, Украйна и Гърция.

Впечатляваща творческа биография на художник, но мен ме привлече и това, че по образование е инженер-химик.

Много трудно ми бе да подбера само няколко от картините й – цветно вълшебство, за да ги предложа на читателското внимание.

И, тъй като иде лято, ще започна с един разговор край брега:

 Цветовете са ярки – дори чайките носят в крилете си отблясъка на слънцето във вълните – оня сребристо-розов оттенък, който можем да видим само там, край брега. Изчистени линии, фронтална композиция, при която всичко изглежда толкова просто – точно както да изпиеш чаша бира с приятел, до вълните. Като в детска рисунка, като в сън и или спомен – лилавите отражения върху платната на платноходките, златните сенки върху шапката и фанелката… Откъде идва светлината? Тя идва отвсякъде. Лирично отклонение от делника – твърде много, събрано в миг за наслада и отмора… Ах, лято, лято…

Темата е любима на автора, а и на публиката и е вплетена в не едно платно – понякога доминираща, друг път едва доловима – като присъствие на вода, на слънце, на цвете, на гола плът, на рокля без ръкав.

Сюжетът е почти същия, дори персонажите са идентични – две фигури, чайки, платноходки, вълни и бряг… Но колко различна е композицията. Изцяло е подчинена на фантазията – декорът на ежедневното липсва – останал е само вятърът.

Както споменах по-горе и както ще видите, художничката остава вярна докрай на своите предпочитания към цветове и стил на изобразяване.

Ето едно платно, в което абстрактните форми изцяло са заместили разказа:

Но цветовете на основното изображение, както и предпочитанието към нюан-сите на сивото за подчертаване на детайла, остават.

Йоана Николова сякаш разказва как създава фантастичните си светове!

Ето тук, от абстракцията се ражда приказка. Юнакът е яхнал коня-вихрогон и гони своите мечти. Но животът се променя – конят получава колела, а юнакът се оказва… май мома? Някъде изпод руините на миналото и сегашното се ражда бъдното. И там, сред бъдното – ни чака кучето! Или пък е котарак?

Художничката умее да намигва към любителя на живописта! 

Многопластова композиция – предния, средния и задния план изглеждат размесе-ни, някак – едновременновидими, важни.

Типажите са почти комиксови, Градът изглежда по-далеч от Слънцето, небето е като стена… Защото – Човекът и неговото Куче безмълвно разговарят на езика на всеотдайността.

Така, от една улична сцена стигаме до култовата маска кукер – може би най-характерната и ярка фолклорна тема, бих я нарекла дори „ендемична“ за рождения регион на авторката.

Ако присвиете очи, образите ще изчезнат! Сюжетът, персонажите, светлините и сенките, полусенките, мазките и линиите.

Всичко – освен цветните петна, които дават своя траен отпечатък върху всяко платно – палитрата, без съмнение, остава константната величина на нейното творческо Аз.

Ще добавя още две картини – апотеоз на женската красота, за да дам хоризонт на тематичния диапазон на изложбата и като щрих на казаното по-горе.

Почти иконографски подход към изграждане на лицето – издължен овал, тясно чело, големи очи, тънък нос, малки устни, дълга шия… Това грацилно, крехко изваяние на главата носи тежкия товар на пъстра забрадка или буйна коса – все атрибути на светското, на плътското – в противовес на аскетичното изражение на отчужденост и примирение, което струи от лицата. Огърлица и пищна премяна допълват портрета на българското момиче; чистата линия на голата плът и водата са одеянията на античната девойка с амфора.

Накрая ще завърша с общ поглед към изложбената зала, който ни предлага Андон Тацев:

 

И с усмивката на Йоана Николова:

 

 

Габриела Цанева, коментар

Йоана Николова, картини

Андон Тацев, снимки

Първолета Маджарска, източник

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025