ЗА КИРИЛ БОЖИНОВ И "В ТУНЕЛА НА ПРЕХОДА"

 

Красивият месец октомври – златен, още горещ, вече есенен…

Тогава получих един неочакван подарък – малка книжка с автограф – така то-пъл, така мъдър…

„На Габи – от сърце…

Няма щастие, което

да не е платено с рани.

По закона на сърцето –

с обич Обичта се брани. – от автора

 

И той поглежда от задната корица към читателя – Кирил Божинов, автор на девет стихосбирки, носител на редица награди за поетично майсторство и народно будителство. И той е такъв – поет и будител, който с творчеството си държи съвестта будна и чиста.

Кирил Божинов балансира умело върху тънкото острие, делящо лириката и сатирата и с лекота води читателя през отломките на гражданското общество, което градяхме повече от 30 години, но не успяхме да изградим. И, една позабравена, но вечно пареща тема влиза брутално в светлата есен, засмуква ума и сетивата и ги изпраща в нагърченото усукано пространство на недоизживяното, пропуснато ми-нало… И падаме там, откъдето все искаме, но не можем да се измъкнем – „В тунела на прехода“…

Между националното знаме и знамето на Европейския съюз ни гледа Левски от корицата /проект на автора/ – с оня поглед, който шепти – „времето е в нас и ние сме във времето“… за да ни напомни, че идеалите на най-светлата личност в историята ни днес са идеали на европейското единство. Но – идеалите вече са мъртви, ненужни, хляб е нужен на бедняка, защото, ограбван от обещаващи всичко политици, народът остана без нищо. А в тази нищета най-страшното е бягството на новото поколение от територията, която трябва да бъде Родина, но не е.

Стихосбирката на Кирил Божинков съдържа 22 стихотворения, 13 сонета и три поеми, които проследяват надеждите, възторзите, стремежите, разочарованията и горчивите констатации за живота като политическа реалност и възможност за личностна реализация през последните три десетилетия. Всяка творба е добре премислена; изящно построена – не просто панорамен поглед към света, но и дълбока дисекция  на проблемите в него.

Правят впечатление стихотворенията, посветени на Левски и Ботев, в които лирическият аз не изявява преклонение, не прославя жизнения път и подвиг на героите, а търси паралел между историческия момент, увенчал тяхната саможертва и днешния ден.

Трите поеми безспорно принадлежат на сатиричния жанр, като в тях пародията подчертава вътрешния трагизъм на безизходните търсения на поета. И все пак – във всяка творба от тази стихосбирка звучи посланието от автографа – „с обич обичта се брани“. Защото – във всеки стих е втъкано усещането за светлина, а общото  посланието на автора, изведено от цялостния прочит на книгата може да се опише като „горчив оптимизъм“.

„В тунела на прехода“ на добричкото издателство „Матадор 74“, 2023 г. излиза под редакцията на академика на БАНИ Марин Кадиев, който е автор и на послеслова.

В края на книгата са цитирани откъси от рецензии и отзиви за творчеството на Кирил Божинов от Петко Огойски, проф. Симеон Хаджикосев, Георги Балабанов, Димитър Милов, Боян Ангелов, Георги Драмбозов, Лили Донкова.

Да пожелаем лек път на автора и стихосбирката към Читателя!

Габриела Цанева,
сп. "Картини с думи и багри" бр. 4/2023

ЗА НАДЕЖДА ЛЮБЕНОВА И „КОЙ УБИ ЯСТРЕБИНЧЕТАТА“

„В ДА-Търговище, където се съхраняват архивите на Общ. Добротица, в чийто състав влиза и с. Ястребино, не са предадени архивите, в които са вписани ежедневни събития, кореспонденции и пр. до 17.09.1944 г.

Без писмена заповед от МВР не се задържат хора, не се убиват, не се прави блокада, не се опожаряват къщи и плевни. За Ястребино такива заповеди няма. Полицейските архиви са прочистени, няма архив, от който да се види кой и кога е извършил злодеянието. В периодичния печат, както и в местни Омуртагски, Габровски, Поповски и Варненски вестници не са публикувани сведения за блокада и убийства в с. Ястребино. Знае се, че шумкарите са се трепали един друг и са приписвали убийствата на властта, опожарявали са къщи и плевни.

В ДВИА – В. Търново няма сведения за действията на войската при разгрома на Омуртагския партизански отряд и убийства на деца и възрастни ятаци от с. Ястребино, общ. Попово през декември 1943 г. ДВИА – В. Търново 19.06.2019 г. / виж приложението/

След 9-ти на населението е забранено да говори за убийствата в Ястребино. Архивите на църквата са унищожени.

Във Варненска област, както и на други места се организират траурни шествия – митинги при погребения на убити шумкари, отразени във варненския в-к „Народно дело“. На някои от тях присъства и партизанинът Рангел Калайджийски от Ястребино, вече зам. началник на Окол. упр. на МВР-Омуртаг. Държат се речи. За убийствата в Ястребино – нито дума. Там не се организира траурно погребение, на което биха присъствали живи свидетели и биха говорили за злодеянието.

Гласност на трагедията се дава при провеждане на монтирания „народен съд“. Военачалниците свидетелстват, че главното командване им дало списъци с имена на осъдени /от военно-полеви съд въз основа на ЗЗД/. В тях не е имало имена на деца, разбира се, а за възрастните ятаци от Ястребино /писмено/ било наредено да бъдат разпитани и освободени.

Непонятно защо главният обвиняем за убийствата в Ястребино подпоручик Константин Йорданов – легионер, не е ликвидиран веднага след блокадата от отмъстителните шумкари, нито на 9-ти при масовите чистки /могъл е да избяга със семейството си в чужбина преди тази дата, но е останал в България, както много други/. Арестуван е и предаден на следствените органи за сценария пред „народния съд“, за да понесе наказанието заедно с други участници в блокадата./ Осъден е на смърт. Името му не е публикувано в „Държавен вестник“ с имената на други осъдени, не е написано на стената пред НДК - /това всеки може да провери/, няма го в списъка на реабилитираните в ДА – Разград.“

*

Така започва най-новата книга на Надежда Любенова – поетеса, добре позната на читателската аудитория и с документалната си проза, отваряща прозорец към едни от най-тъмните години в най-новата ни история („Стряма – вторият Батак – 1944“, 2009 г., „По следите на терора“, 2017 г., „Голямото зло в Голямо Конаре – 1944-1989", 2018 г., „В съда влизат убитите“, 2020 г.)

„Кой уби ястребинчетата“ на пловдивското издателство „Макрос“ (2021, 2022) е поредният опит на авторката да осветли истината и даде отговор на този мъчителен въпрос.

Няма човек, който да не потръпва от ужас пред целенасочено, хладнокръвно убийство на хора, особено когато става дума за деца и няма човек, който би оправдал такова злодеяние, независимо какви причините, които се сочат като необходими за извършването му.

И точно затова е важно да се знае истината за трагичната смърт на 6-те деца от Ястребино.

За да даде отговор на въпроса, поставен със заглавието на книга, авторът прави задълбочено и добросъвестно проучване на писмени документи и свидетелски разкази.

Томът съдържа богат снимков материал – архивни документи, съдържащи заповеди, протоколи за разпит на свидетели и съдебни протоколи, изрезки от вестници, фотографии, писма до автора, кореспонденция с държавни и общински служби. Към някои от разказите, включени в книжното тяло са добавени собственоръчните подписи на хората, които са споделяли спомените си.

Акцентът на документалното изследване е върху участта на децата от с. Ястребино, но голяма част от материалите в книгата се отнасят до достоверното описание на историческия момент в годините около убийството им, а именно – политиката на България и участието на страната във Втората световна война, деветосептемврийския преврат и масовия терор непо-средствено след него, някои от присъдите на Народния съд, касаещи участници в събитията в Ястребино и околностите, вклю-чително действията на „шумкарите“ – „партизани“ през 1943 г. Наред с това има интересни препратки, които запознават читателя с развитието, същността и законовата уредба на държавните служби в страната между 1878 г. и 1944 г. – полиция, жандармерия, общини и т.н.

Авторовите симпатии и антипатии на Надежда Любенова са видни и личат както в подбора на тематиката и фактите, така и в езика на повествованието, но документите, подбрани и представени в изданието говорят високо и ясно със своята неподправена автентичност

Тази книга повдига много болезнени за българската история въпроси. Кара ни да преосмислим залегнали дълбоко в нас стереотипи и пропагандни клишета, превърнали се в същностни характеристики на събития и идеологии. Тя дава и отговори – чудовищни в своята първична оголеност.

И – дано  обществото ни е дозряло да ги чуе...

Габриела Цанева

сп. "Картини с думи и багри", бр. 4/2023, 

в. "Литературно земеделско знаме", бр. 4/2023

ВЯТЪРЪТ - СТИХИЯ

вятърът - стихия
свири на всичките ми струни

кога ще изтрие
облаците ми
и мъглите ти, народе

ДЪЖДЪТ - СПАСИТЕЛ

дъждът - спасител
и палач; днес само плач
по рамото на планината

градът се свива - здрач...
и ближе кръв и рани

ПОЛУМЕСЕЦЪТ

полумесецът,
тънък като нокът, дращи
небето над Витоша -

градът сънува
кошмара на комата си

КЛЬОЩАВА КОТКА

пред вратата на баща ми
кльщава котка извива гръб -
брани децата

атаката на слабия
колко могъща е

ЗА "ЖАСМИНОВ ДЪЖД" НА ПАВЛИНА ПЕТКОВА

 

ЖАСМИН И ЗВЕЗДИ

или за стихосбирката на Павлина Петкова "Жасминов дъжд", изд. "Астарта", Пл., 2023

Не за първи път пиша за книгите на Павлина Петкова и не за първи път изразявам искреното си вълнение на читател и възхищението си на поет от нейното поетично майсторство, което най-ярко се проявява в кратките форми – апева и хайку. За разлика от хайку, класически японски жанр с дълга история и световно влияние, апева е нова и непозната поетична форма, създадена през 2016 г. в Унгария от българина Тодор Симеонов.

Едва от три години е позната у нас, но вече немалко поети са приели предизвикателството да създават цялостни творби само от 15 срички, както и да експериментират с различни разновидности, като свързани апеви, обратни апеви, поеми и песни апеви и др.

Павлина Петкова е не само пионер в жанра, не само автор, който го развива и популяризира, но и творец, който умее да постави формата в услуга на съдържанието, на посланието, което отправя и вдъхновението си. Пише пълнокръвна, яр-ка, жизнена и красива поезия, която не е окована в строгата структура (изискваща стихотворението да е от пет реда, като първият ред съдържа една сричка, а всеки следващ с по една повече, без пренасяне на думи), а е изваяна от нея.

След „Слънчеви камбани“ и „Ледени висулки“, това лято тя издаде и трета стихосбирка в този жанр – „Жасминов дъжд“ /изд. „Астарта“, Пловдив, 2023/.

Павлина Петкова запазва своя свеж поглед към живота в цялото му разнообразие – от дълбоко личните преживявания, през отношенията с най-близките до общочовешките проблеми, през природните картини и феномени до философските обобщения за битието.

С лекота и непринуденост авторката ни води по своя път и ние я следваме – картина след картина. Всяко петстишие, толкова кратко, колкото е едно вдишване, разказва история, която замисля.

Природата, с нейните сезонни промени, които се отразяват в човешките чув-ства и възприятия, човешките отношения – любов, стремежи, мечти, които намират своя образ в природните явления – този огледален свят извежда пред читателя поетесата. „И /всяка /сянка е / от живота /отражение“ – заключва тя.

Но, за да стигне до този извод е нужно да понесе „На / плещи / мисли все / непосилни – / оловна тежест“…

Философските обобщения следват житейските прозрения:

Жал.
Капка
роса под
стъпките на
сънното утро.

Олицетворението и пиетата към природната прелест преливат:

До
нея
на страж бор
расте влюбен –
омайна бреза.

За да се върне обратно към любовта – онова най-интимно и най-възвисяващо чувство, което ни кара да полетим:

Без
повод
цветята
разцъфват на
твоите устни.

В края на стихосбирката намираме и нетрадиционни апеви – озаглавени поеми от свързани апеви („Спомени свидни“, „Левски“, „Мамо“, „Бащин дом“), апеви от десет реда и накрая, огледална апева от 21 реда. Въпреки експериментирането с тези по-дълги форми, стихосбирката остава в съзнанието ни като единна мозайка, създадена от ярки скъпоценни камъчета – 15-сричкови прозрения.

Всеки, който дори бегло познава естетиката на хайку, ще я усети и в апевите на Павлина Петкова, и може би точно това преливане на жанровете прави „Жасминов дъжд“ толкова успешна книга.

Дали съзнателно или не, авторката е постигнала онова междукултурно вплитане, което е най-ценното за развитието на изкуството и на човешкото общество.

„Жасминов дъжд“ – една великолепна поезия, която дълбоко вълнение препоръчвам на читателя!

 

СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ

Никога не съм притежавала нещо толкова красиво! Но – красотата може ли да се притежава?!

Следващите импресии дойдоха спонтанно, нетърсено.

Те са викът на сетивата ми.

А сетивата пулсира, извират, болят. От красота. От неочакваност.

 

 

худ. керамика –  Надя Борисова

 

Ненаситните пръсти,

ненаситните очи...

Само това ли?

Цялата симфония на плътта, която се свива?

Гърлото, стомахът, гръдният кош – колабирал...

Спреният дъх и невъзможността да бъде погълнат.

Спотаеният дъх. И жаждата – за въздух.

Жаждата...

Вода...

Гладкостта на глазурата, по която погледът се плъзга – като по лед…

разтопеният ад,

сивкавата мекост на кишата,

лепкавата плътност на глината,

грапавата плът на керамиката...

и усещането за огън и студ,

за пещ и изстиване,

за август и зима...

Изтръпването на пръстите –

докосващи, галещи, търсещи, искащи...

Пръстите, намиращи пътеките на извайването,

пътеките на сътворението,

на съ-творението –

на съ-твореното…

защото пръстите ми,

изтръпнали следват линията на твореца,

създават моята линия, моето търсене,

искане

и намиране...

И пръстите на краката –

вкопчени в подметките,

вкопчени в каменната плът на мозайката,

на пътеката,

на пръстта...

Потънали някъде там, в центъра на земята,

където твърдата и́ същност се върти,

вплита магнитните си мрежи

и лови космическите лъчи,

прави възел от измерения,

впримчва ни в тях…

Но – не,

нещо друго тупти

в средата на стъпалата,

в средата на дланите…

Тази мрежеста структурност под глазурата,

тази разкъсана обемност

на разпадащата се форма,

на изграждащата се форма...

на раждащата се другост...

Тази разсечена повърхност –

плоскост с цвят на пустиня

и напип на пясък –

зъбите скърцат,

хруска някакъв забравен прах между тях

и прахът е с вкус

на безвъздушност...

*

формите цъфтят

в пустинята на живота ми –

слънчогледите

на живота ми

пеят

разцъфват слънчогледите

на моята пустия –

зелените им пръсти

пият кал,

повръщат слънце

*

някъде в центъра

търся

завръщане

 

с грапави езици

листите

на слънчоглед ме ближат

омрежени спомени

паяче плете

жаждата

на сухите ми цветя

утолена –

вплетени

калинови клонки

*

пясъчната плът

на битието...

мъждука светлинката

на липсващата

свещ

 

маргаритки

светят в пръстта –

по скъсаното

венче

бодли поникнаха

 

защо

не са от рози венците

трънени…

 

кръв

по пръстите

*

слой след слой –

кожата се бели...

слой след слой -

колко бели

листи ще разлистя?

капят слънчогледи

 

Текст и стихове: Габриела Цанева

Керамика: Надя Борисова