Голяма привилегия е, ако човек има възможността да бъде един от първите читатели на нова книга! Още повече – да надникне в пространството на нейното раждане/изграждане.
Имах това щастие с последната книга от трилогията за „Търсачите…“[1] на Цонка Великова –„Търсачи на надежда“!
Без тегобата на ангажимента на редактор, рецензент или издател, а просто като читател, аз виждах как третата част от замислената пред години трилогия събира своите истории, а всяка от тях е толкова топла, човечна, истинска и мъдра. Едновременно продължение на предходните два тома – като жанр и изказ, като авторови търсения и път към възможните отговори, но и носеща своя характерен оттенък – надеждата, в противовес на късмета и щастието. Защото, за разлика от другите две категории, които в сърцевината си отразяват едно постигнато състояние, факт, преживяване, то надеждата е стремеж, и мечта и невъзможност, но и е път към онова, което желаем, често единственият, който можем да следваме.
*
Днес разгръщам скрола на електронното издание, за да видя готовата книга на издателство „Фараго“, София, 2022 г., излязла преди дни под редакцията на Иванка Попова-Велева. Много красиво оформена, изящна. Всяка страница води към следващата, всяка стъпка следва предходната, всяка графика води и подсказва смисъла на поредната история.
Книгата съдържа 34 кратки поучителни разказа и една новела от пет глави. Онова, което отличава тази последна част на трилогията е, че всеки разказ завършва с афоризъм. Той извежда основната идея на творбата, но и само по себе си е бисер в жанра на кратките форми – „крилати фрази“.
*
Не е лесно да се коментират притчите-приказки на Цонка Великова. Защото – както и да се опитваме да ги определяме и класифицираме, те остават уникални и неповторими като стил и дух. Един ярък знак за принадлежност към своя автор – съвременен разказвач, който с присъщата си иносказателност успява едновременно да приближи миналото към днешното, както и да отправи днешното към надвременното, към общочовешкото колективно преживяно, което ще гради морала на днешното и на бъдните поколения.
Неслучайно рецензентът на книгата Красимира Каракостова казва за авторката, че: „Йерархията на духовните й ценности започва от етиката в човешките взаимоотношения и завършва с моралното възмездие на космичния порядък.“
Щастлива съм, че като пръв читател както на книгата, така и на отделни нейни разкази направих съпричастни към раждането на тази цялостна, дълбокостойностна творба и читателите на сп. „Картини с думи и багри“, които имаха възможността да прочетат в аванс както анонсът ми за нея в брой 4/2021, така и някои от тях (в бр. 4/2021 и бр. 1/2022).
Нека пожелаем на книгата и нейния автор много успехи и лек път към Читателя!
[1] Другите две книги са „Търсачи на късмет“ на изд. „Архимед“, С., 2017 г. и „Търсачи на щастие“, която излиза през 2020 г. отново със знака на изд.„Фараго“, С. и под редакцията на Иванка Попова-Велева.
Наскоро получих най-новата поетична книга на Кирил Назъров „Искри в тъмата“ (издателство „Българска книжица“, С., 2021 г.) Томчето излиза под редакцията на проф. Костадин Динев и с художественото оформление на Енчо Цветков и Валентина Атанасова.
Верен на горчивото си чувството за хумор и будната си гражданска съвест, авторът още с програмното стихотворение от корицата прави оценка и дава отражение на тревогата си за нашето трудно, драматично време:
„Пътеките на нашата страна
през времето били са стръмни,
окървавявани,
о оскъдна светлина,
ала достойно извървявани…
Уви, сега
в безвремие сме тъмно!
А докога?“
Композиционно, стихосбирката е изградена в четири раздела и едно заключително стихотворение – „Стихотворения – смехотворения“, „Сатиристишия“, „Четиристишия“ и „Двустишия“, като трите последни обединяват творби, които носят белезите и на епиграми, и на афоризми, а могат да се нарекат и просто „крилати фрази“, в каквито са се превърнали.
Включените произведения са избрани измежду многобройните, писа-ни и публикувани в периодичния печат (вкл. във в. "Литературно земеделско знаме" и сп. „Картини с думи и багри“) през последните няколко години, като всички те са пропити от горестно и болезнено чувство на страдание и покруса от безогледно грозната ни действителност. И още по-лошо – от липсата на перспектива, от липсата на отговори за бъдещето, което изглежда все по-изплъзващо се от контрола на избора ни, все по-неподвластно на възможността за промяна. Защото – диагнозата на обществения организъм е поставена, но за болестта няма никакво лечение.
Неслучайно, корицата е черна – в тъмата има само „искри“. Но – нали пожарите се раждат от искри?
Словесните искри на Кирил Назъров осветяват най-тъмните ъгълчета на живота. Понякога – просто припламват. Друг път – тлеят, като жарава. Или драскат по небето – като падаща звезда.
А те, думите – уж казват все знайни неща, но как забождат бодлите си – кога по кожата, кога под кожата влизат, кога – душата дълбаят и пробиват:
Майстор на римата, Кирил Назъров често си позволява да разчупи стиха, да смени ритъма и стихосложението, но остава винаги верен на качеството на своята поезия. Да, тя е синкопна, и със своята овладяна сила ни държи будни, или – ни буди.
И – като пробуждане от внезапна загуба на съзнание, и като неравномерен ритъм на сърце, пропуснатият миг се осветява от искрите в мрака, за да ни позволи да търсим и своята, и общата пътека към някакво спасение.
Темите са много, всички – ежедневни. И – злободневни, както се очаква да бъде в една сатирична книга. Тук намират място и онези, типично нашенски черти, попадали под прицела на класиците ни в жанра, и общочовешките слабости, и самоиронията, но преди всичко авторовият поглед е насочен към гротескното израждане на политическата класа, от една страна, и примиреното безхаберие на управляваните днес. Няма ни-що ново под нашето небе, в което вездесъщото слънце на корупцията унищожава всичко, до което се докосва с порочните си лъчи. И, резултатът е налице – една умираща държава…
Но – макар мракът да е непрогледен, искрите на словото горят. Искрй будната съвест. И – онази дълбока устойчивост на лирическия Аз, идва-ща от тъмата на стихийната съпротива срещу свръхнагнетената несправедливост на неАза, въплътен във властта, дава тънката пътечка към Изхода, от която всички ние имаме нужда:
Среща с жив писател
Крилати фрази
като тази
живеят, дявол да го вземе,
дори в най-бездуховно време…
Туй не е мит, а
деца ме питат:
„А Вие жив ли сте?
И тук,
при нас?“
Отвръщам аз
с пресипнал глас:
„На днешните управници напук –
все още жив
и издръжлив!“
И - дано тази съпротивителна сила ни съхрани - като личности и като общество... И дано - политическата класа съумее да намери у себе си... искриците в тъмата.
Пречистващо е преживяването, което поражда непосредственото съзерцание на творбите от изложбата "Полъх от Изтока", представяща творбите на четирима автори - поети-художници от Български хайку съюз...
Но истинското ми докосване и разбиране се случи след прочита на няколко хайку стиха на Александра Ивойлова, посветени на творците:
на Детелина Тихолова
бамбукови листа художникът рисува сянката на вятъра
*
на Николай Пенчев
цъфнала сакура в очите нищо друго цъфнала сакура
*
на Александър Теллалим
и лунният диск и сенките в свои далечни посоки прозорец от хартия
*
на Венелина Петкова
мелодия йероглифът разговаря с душата с гласа си от туш
*
И картините от експозицията получиха онова ново дихание, от което понякога се нуждаем, за видим зад привидността множеството слоеве, които се разлистват при всяко отместване на мисълта и погледа като безкраен калейдоскоп.
*
Луната през бамбукови листа… Или сянката на вятъра?
худ. Детелина Тихолова – изложба „Полъх от Изтока“
худ. Детелина Тихолова – изложба „Полъх от Изтока“
Гарван, върху сянката на Луната… Или полъх от птичи криле?
худ. Детелина Тихолова – изложба „Полъх от Изтока“
Луната, в клоните на сухо дърво…
Или мигът преди бурята? Всяко докосване на четката върху листа оставя неповторима диря. Но колко ефимерна е тя? Колко нюанси на движението – на ръката, на ума. Всяко от тях е една различна реалност, в която Детелина Тихолова ни води… Всяка от тях е едно медитативно преживяване, неуловимо като сянката на вятъра.
*
Цъфнала сакура… Цветно великолепие, постигнато с туш и
два цвята. И очите виждат само това…
худ. Николай Пенчев
худ. Николай Пенчев
*
Дори когато то не е всичко… Дори когато триумфът на
живота пищи с глас на птица и дракон.
худ. Николай Пенчев
худ. Николай Пенчев
Голямоформатните рисунки на
Николай Пенчев поразяват със своето изящество и декоративност, като спират
дъха, преди да позволят на зрителя да продължи, или да го приковат задълго пред
онова мимолетно усещане за красота и вечност, без което животът губи своето очарование
и поносимост.
Така отново стигаме до
медитативната същност на източното изкуство и осъзнаването на мига в неговата
безкрайност.
Прозорец от хартия – през него виждаме духа на буквите в невероятните хайги
на Александър Теллалим – едно напълно ново изкуство, което има душата на оня,
който следва с четката пътеката на живота…
худ. Александър
Теллалим
худ. Александър
Теллалим
Да, познаваме
източната хайга, онази, при която четката на поета-калиграф изписва хайку с
изящни йероглифи и продължава пътя си върху хартията, за да довърши диханието
на стиха в картина. Но Александър Теллалим решава, че и нашата азбука може да
бъде изписана калиграфски и хайку да получи нов живот върху листа – едно ново
творение, един нов облик на думите, които раждат/пораждат красота в
съзерцанието.
худ. Александър Теллалим
Кой ще запълни дупката, която прозорецът дълбае в плътта
на дома? И какво остава зад сянката на Луната?
Дали онази сингулярност в себе си, която ни пронизва и
поглъща и която се опитваме да запълним с неща отвъд ежедневното оцеляване?
Или онова, което е важно за тържеството на живота –
простото присъствие на близост и любов…
худ. Александър Теллалим
Какво виждаме зад привидността на едно отсъствие… И не е
ли празнотата на пространството онова, което предизвиква то да бъде изпълнено?
1. худ. Венелина Петкова
2. худ. Венелина Петкова
И тук стигаме до надсетивното възприятие на изображението
на думата, до едно непонятно за европееца изкуство, а именно – истинската
източна калиграфия, при която „йероглифът говори с душата“…
3. худ. Венелина Петкова
За мен то е непонятно – и като естетика, и като
информативно съдържание.
Затова ще използвам поясненията на авторката за значението на изображенията: 1.
Живот Път; 2. Искрено сърце; 3. Буда сърце…
Животът-път, или Пътят – онова
дълбоко източно разбиране за същността на изменчивостта, което се корени в
даоизма, а може би идва от още по-ранни източници и времена винаги ме е
очаровало и до голяма степен е част от самата мен… Искреното сърце – нима това
не е всичко, към което се стремим – първо, в общуването си с най-близките,
после – ако е възможно, в общуването си със света… и трето, може би
най-трудното – при разбирането на самите себе си… Буда сърце – или – онова, което е в края на
Пътя-живот, онова, което идва с Искреното сърце… Пътят на пробуждането, който
изчиства сърцето и ума, който води до уважението към Живота във всичките му
форми, който води до онова, към което се стреми новото световно обществено
съзнание – уважение към Планетата и отговорност за нейното бъдеще… Пътят, който
тръгва от дълбините на времето, минава през нас, за да достигне ефимерните
форми на бъдещето… Или може би онова, което се крие зад триптиха на Венелина
Петкова е друго – и просто трябва да чуем мелодията на йероглифа, който говори
на душата с гласа си от туш.
Това особено разбиране, което,
вероятно ще остане недостъпно за повечето от нас, съвсем не е необходимо, за да
усетим духа на изображенията от следващите нейни рисунки.
Те покоряват с изчистената форма,
родена от вдъхновеното просветление, резултат на мигновена или дълбока
медитация.
худ. Венелина Петкова
Понякога, мигът на просветлението ни спохожда дори в ежедневната забързаност, но ние рядко улавяме, рядко го разбираме и още по-рядко успяваме да извлечем от нея надвременното усещане за преходност и да му се насладим.
худ. Венелина Петкова
*
Изложбата „Полъх от Изтока“ се осъществи с подкрепата на Клуб „Приятели на Япония“ в рамките на Пролетните дни на японската култура в България. Организатор е Зорница Харизанова, секретар на БХС, а куратор на експозицията е Венелина Петкова.
Подобна изложба на картини, реализирани само с източен туш, се провежда за първи път в България, може би защото Пътят на четката и Пътят на хайку не се съчетават лесно, но те са част от живота и творческото вдъхновение на авторите.
Изложбата е новаторска и интересна, защото представя твърде различни техники на изразяване, непознати на широката културна общественост в България – традиционна и съвременна калиграфия (изписана с канджи или с кирилица), хайга (рисунки, съчетани в едно картинно пространство с хайку стих) и рисунки с туш (суми-е или суминагаши), подчинени на Пролетта, като тема и сезон.
Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 2/2022
Тамара Турлюн – едно напълно непознато име сред ценителите на изкуството в България. Името на една млада художничка от Украйна, направила своя избор – да остане в родината си, за да подкрепи народа си в най-тежките дни на физическо и морално насилие, дни, в които на пръв поглед изглежда, че надеждата е стъпкана от танковете и разстреляна от ракетите на агресора, но и дни, в които маските на окупатора окончателно падат, за да открият грозното лице на една вековна имперска завоевателна политика.
Тамара Турлюн е в едно от бомбоубежищата на Киев, които хиляди граждани са превърнали в свой дом, а тя превръща кътче от него в класна стая, където продължава да преподава на своите ученици рисуване, апликация, живопис… и устойчивост.
*
Проектът „Дом“ представя ежедневната артистична практика на Тамара по време на войната, един вик за осъзнаване на невъзможната реалност, но и за сливането й с живота, с убеждението за победата му над смъртта и унищожението и със стремежа към заедност с цялото човечеството, способно на емпатия и ангажираност срещу насилието. Един вик, ярък знак за съществуване – на изкуството и надеждата – дори там, където изглежда невъзможно да бъдат намерени.
Изложбата „Дом“, представена в столичната галерия Музей „Борис Христов“ е арт проект, създаден именно там, в бомбоубежището, в което тя се опитва да съхрани сакралното усещане за дом, за нормалност и надежда чрез своето изкуство и гражданската си позиция.
Куриран е съвместно от Нана Мелконянц, Ксения Талалай и представители на музея.
Тамара Турлюн – изложба „Дом“ – плакат
В Европейската нощ на музеите, 14 май, изложбата е открита с пряко видео обръщение на художничката, запис на което продължава да звучи в залите за посещение.
*
След преодоляването на мерките за сигурност, посетителят влиза в уютния вестибюл на музея и е поканен да слезе надолу, по стръмно тясно стълбище. И остава запленен от гласа и вербалното послание на Тамара – едно съвсем младо момиче, което гледа на своята лична трагична семейна история и на избора на своя народ – да се противопостави на агресора дори с най-ценното – невинния живот на децата. Тя е от Донбас и изборът й, както и изборът на стотици хиляди нейни сънародници е белязан душевни и физически рани. Но е направен, преживян и неотменим.
Експозицията е аранжирана в три малки зали и съдържа общо 30 експоната – 28 картини-апликации, едно пано и естетически подредените дървени фигурки – играчки, изработени от художничката и нейните ученици, приходите от които са предназначени за фондация „Върни се жив“ в подкрепа на украинската армия.
Опустошени гнезда, като домовете на украинците от окупираните територии. Ще се завърнат ли птиците? Ще цъфнат ли отново цветя?
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
В ракетните кратери намираме отговорите. Защото цветята цъфтят.
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
Самотно-обрулени....
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
Или разточително-напористи…
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
Натежали от смърт и от скръб…
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
Възстановяването на усещането за дом може да отнеме години, така както са необходими години, за да порасне едно дърво от развалините, зейнали за миг.
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
Промяната на разрушението е неизбежна, необратима. Но не е присъда, не е край – а само начало на нещо различно.
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
И това личи от изобилното разнообразие в тези черно-бледи форми, в неизкоренимото чувство за пролет – бодлива и непредсказуема в своето великолепие.
*
За мен посещението на тази скромна изложба бе именно това – връщане на усещането за пролет.
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
Щастлива съм в своята възкръснала цялост и благодарна на Тамара затова, че изпод отломките на разрушения си свят тя върна целостта на моя свят.
Тамара Турлюн – изложба „Дом“
Всеки посетител може да отнесе със себе си и една от дървените играчки – принос към фонда „Върни се жив“, в подкрепа на който работи Тамара Турлюн.
Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 2/2022
