BNT2 24 01 2014

НОЩ БЕЗ ПОСОКА

Тихо и свежо.

Вали. Дълга есен – до

днес. Стъклата са мокри –

от скреж. Нощ пада...

Измита е. Вятър я

гали, дъжд я изпива

със лунни листа,

разплита косите й...

Закичва челото й...

* * *

Заблестяват алеите

в сребърно...небето – покров

над града става дневно и

каменно.

Спим - под барабанния звън

на дъжда. Ще си отиде

нощта. Ще ни остави – пак –

без посока.

СЪСТОЯНИЯ - отзвук от премиерата

ОТЗВУК ОТ ПРЕМИЕРАТА НА "СЪСТОЯНИЯ"
четете в Културни новини и  ТУК

ПОКАНА - ПРЕДСТАВЯНЕ НА "СЪСТОЯНИЯ"

ПОКАНА

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ,

На 23 януари, четвъртък, от 18:30 часа, в кафе-библиотека БУДА ХАУС (Русе, ул. "Добруджа” №4) Нели Пигулева, журналист и поет, ще представи най-новата ми книга

„СЪСТОЯНИЯ” (изд. „Изток-Запад”).

Ще чета стихове, ще отговарям на въпроси и ще давам автографи.

Ще бъда много щастлива, ако се видим в залата!

До скоро

Габриела

МИСЛИТЕ УМИРАТ, ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯТ

Мислите умират, преди да се родят.

Изгубих смисъла,

необходимостта –

да говоря,

да творя,

да вря –

като гейзер,

като вулкан,

като нова звезда,

като сътворение...

Сива кал е мозъкът –

свърталище на сенки

и безпътие;

без пътеки, по които

да вървя.

Просто - мрежа, в която мога да се уловя...

Като предпазна мярка срещу падане?

Или като средство за хващане

на собствената душа...

Средство за самоудушаване,

за автоцензура,

за автосмърт.

Вървя с подгънати колена -

омекнала кал съм –

от недовършено сътворение.

И мълча...

Невроните светят –

лампички върху елха.

Думите пулсират –

като намигване в мрака,

или като звезда.

Нещо се случва с главата ми, 

когато мисля за Днес.

Бягам, логиката се разпада.

Причината и следствието,

съждението,

което ги свързва –

превръщат се в ритъм и образи,

обличат се в рими, оцветени с картини...

И това, което искам да кажа, умира

върху листа.

Оставам няма и гола –

като зимно дърво.

Дори вятър няма –

да свисти в клоните ми.

Тишина –

насечена от

часовник.

Тишина –

скривалище на

старите същности.

***

Удуши ни миг,

разсечен от часовник.

Залък в гърлото.

ИРИСИТЕ ТИ

Ирисите ти -

син простор над мен. Светят

въгленчета в пепелта.

Докосват ме и

галят като дъжд, като

роса. Тежка тишина.

***

Изпосталяло време –

безцветно,

беззаветно,

безвкусно –

сух залък в гърлото,

преглъщам

беззвучно.

ЗАДАВИХ СЕ

Задавих се

с трохите, изпаднали

от торбата на душата ми.

Остана ли нещо, за което да живеем, да се борим, да градим?

Градини и огради,

разграбени.

Вече не питам, за да получа отговор, а за да задам въпроса.

Вече не търся отговори...

Нямат смисъл отговорите, когато никой не пита...

И остават разхвърляните-

нахвърляни

мисли-

безсмислици

асоциации-

пръснати птици...

Цели,

предели,

къде ли?

Къдели... Топли дрехи, овце, тълпа, тъпа... без душа...

Удушавам...

душ,

канал,

отпадък,

упадък

дъно.

Пак стигнахме дъното.

Вече няма надежда за „после”.

Вече няма кой да търси „още”.

Задавих се с трохите, изпаднали от торбата на душата ми.

***

И виждам цветни

слънца, прожектирани

върху клепачите ми.

Думите стържат –

изтриват изтлелите

мигове – като роса.

МЪГЛА

Мъгла.

Някъде много далеч стъклата на прозорците се изпотяват –

бликнали ручейчета върху челата им,

а дърветата – други Вселени,

са облекли мокри премени –

прилепнали по телата им,

лъщят празнично, текат им сълзи,

искрят...

Отронени капки искреност -

попиват в мъглата.

Нечии стъпки отекват в пустата улица.

Ехото глъхне в сивата плът на асфалта,

попива в мъглата –

като парчета истина...

Изстива...

Някъде много далеч слънцето грее, пламтят клепачите му -

палачи на мъглата,

пламтят капките върху клоните, 

празнично – като пайети на карнавал...

***

Чувствам се клонинг на себе си.

Мъглата пълзи от прозореца,

впива се в стаята, впива се в мен.

После си отива – като прилив,

отмива ме, оставя ме – оглозган бряг;

бягам от себе си, навътре във себе си,

Търся даровете на прилива...

Мъгла.

***

Вслушвам се в отминаващите мигове.

Годината се отрони – като ден.

Ранени оставаме да чакаме –

нов залп от закъснели фойерверки?

Ново бъдеще?

Изхаби се бъдещето.

И фойерверките се изхабиха –

биха,

убиха

бъдещето.

Фойерверки - думи,

фойерверки – обещания;

фойерверки с царски,

с генералски

блясък –

пясък...

Бледни,

уморени,

бедни,

безнадеждни –

ракети и светлинки

мигат в нощта...

Вървим през мъглата унили,

увили тела и глави

в дрипи от мечти...

Само дърветата са облечени празнично –

като фарове светят –

мокри в мъглата.

***

В мъгла намирам

думи-скелети. Плътта

къде остана???