вторник, 12 април 2016 г.

ТИ

Ти ме гледаш през масата,
помежду ни - лекарствата.
Ти си там, срещу мен -
като стълб, като ден,
като есен -
пълен
с всичко, което ми трябва.
Ти си сам, срещу мен...
И те нямам.
Бягам
в очите ти. 
Стъпвам 
в тях - като върху палуба.
Ти потъваш 
в математиката:
последното останало убежище -
подредено и предсказуемо,
далеч от тържището 
на живота.
Слънцето се отразява
в стъклото на масата.
Затваряш очи, губя те -
в света на числата и техните отношения;
разтваряш се -
в ен-мерното пространство
на геометрични фигури и уравнения.
Слънцето те ослепява.
Не, отдавна си сляп за света.
Всичко важно е тук, между нас,
на масата.
И в съседната 
стая,
където животът изтича

която някога те омагьоса,
когато боса
е тичала в дъжда
и е пила вода
от олуците...
Улиците
са били реки,
а косите й 
са плющяли върху лицето ти -
като вълни върху канари.
Днес тя тича
по границата на битието си
и няма кой 
да крепи равновесието й:
само нейната воля
и нашата обич.

*** 

Тя обича,
но любяща не е.
Тя е пещ,
тя е скреж,
тя е ручей,
порой
и лавина...
Не се чудя,
че нея избра -
за моя майка
и твой 
жребий.
Някога, 
тя написа, 
че не иска покой...
И не пожела да умира.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации