ОКТОПОДИ

Картини, картини, картини...

в ума, в очите,

по стените...

Стена...

Уродливи сенки протягат

ръце от платната,

дращят ретината,

влизат в зениците,

рушат рутината

на дните...

Пращат болните си послания

в уморените ни глави.

Пращят черепите,

скрили мозъците си...

на топло, на тъмно, на сигурно...

Главоноги създания станахме,

хукнали назад

по спиралата на битието.

Умираме в морето

на съзиданието.

Ето, постиламе го със телата си.

Сити...

Умората попи

в тинестия нанос.

Умората изтри

души, съзнания и цялост.

Нахалос

еволюцията ни създаде.

Защо ни даде

скелет и гръбнак,

щом пак

оставаме по същност

мекотели?

Защо ни даде разум във глава,

щом пак

не можем да надскочим

безформеното тяло и слузта...

Останахме пак същите – уста,

приспособена към околността...

Защо ни е интелигентност –

това го могат всички оцелели...

Успяваме.

Днес пак не правим разлика

между добро и зло –

така по-лесно постигаме целта си...

Дали??? Дали сме цели?

Безцелно пропиляваме живота си...

Безцелно падаме – надолу,

все по-надолу

и навътре,

все по-дълбоко спим.

Вървим

по кръгозора си –

все по-стеснен,

стесняваме го още –

стиснат във юмруци го държим.

И с простодушен поглед

душим простора, без души...

По-просто се живее, без глави.

Разпръснати са сетивата ни в телата,

изострени и хищни; оцеляваме.

По-лесно блещим

в опиянение очи,

разцъфва кожата ни от възторг,

размахваме изящни пипала

в прегръдката на октоподни структури.

Най-после всичко е на място,

октоподи сме –

клас главоноги,

най-сложно устроените мекотели –

силно развита нервна система,

перфектни сетивни органи –

очи и обоняние,

изключителен интелект

и способност за оцеляване...

...от камбрия до днес...