Пред мен са най-новите книги на Людмила Данова – стихосбирката „Като дъга“ и сборникът с разкази „Вещица беше Виола“, двете изд. от ИК „Славчо Николов и сие“, Шумен., 2024 г.
Всяка от тях носи духа и естетическия усет на авторката, която сякаш съществува на границата между реалността и фантазията. Защото светът, който гради с думи е там. Едновременно близък, днешен, плътен – наситен с познатите ни житейски проблеми, но и изплъзващ се, недосегаем – може би защото ни среща с онази мъдрост, която вече не ни е присъща.
В това кратко експозе ще представя по-скоро автора, отколкото книгите, които дадоха повод да го напиша. И ще започна с това, че Людмила Данова е едновременно поет и прозаик. Дебютира в сп. „Картини с думи и багри“ /бр. 1/2023/ с поезия – „Нарисувай ми свят“. Още заглавието ми направи силно впечатление – заявеното, осъзнато желание на поета да рисува с думи, но преди всичко обектът на изображението – всеобхватното „свят“.
Светът, с всичките му измерения – и те не закъсняха да се проявят – още в същия брой публикувахме два от разказите за Виола, които докосват читателя до онези неуловими страни на ежедневното, в които намираме брод към скритите, неопитомени от нас сили в съзнанието ни, или някъде другаде – „Светулки през ноември“ и „Мълчаливи мъжки сълзи“. Тук е мястото да подчертая, че тематиката, която засяга Людмила Данова в белетристичното си творчество не се изчерпва само с онова, което се случва днес, но и с отражението на миналото върху житейските пътища на съвременния човек; тя не подминава раните и травмите, оставени от тоталитарния режим върху настоящето.
*
Читателите на сп. „Картини с думи и багри“ познават още един от включените в книгата общо 12 разказа за Виола – „Грях“ /бр. 3/2023/, както и два от общо деветте в раздела „Други разкази“ – „Селото с англичаните“ /бр. 2/2023/ и „Морето на Нина“ /брой 4/2023“.
Дали Людмила Данова е търсила баланс между магичното и делничното чрез структурното обединяване на творби с различна тематика и сюжет? Или е търсила този баланс във вътрешната тъкан и динамика на всеки разказ, за да ни убеди, че светът е единен, а за да прогледнем за „отвъдното“ понякога е нужна само малко доброта, съпричастност и любов? Това ли е посланието на поетесата-разказвач, която ни поднася един цял, монолитен свят, в който реалността се преплита с мечтата, а зад свръхестественото причуваме тихото мъркане на Минош?
*
Силно впечатление прави поезията на Людмила Данова – и стиховете, събрани в „Като дъга“ и онези, които за първи път прочетох. Тя е творец, който не се страхува да експериментира – както със свободния и белия стих, така и с кратките форми – апева, хайку, танка и свързаните с тях ренсаку, хайбун и танка проза. Може би точно талантът й на разказвач, поетичната душевност и интелектуалната смелост да приема предизвикателства я правят толкова добра в граничните прояв-ления на изкуството на думите, съчетаващи поетични и прозаични фрагменти.
Не беше изненада за мен яркото й присъствие в първото /2023 г./, а и в текущото издание на националния конкурс за танка поезия „Черешовите води на българската танка“, организиран от издателство gabriell-e-lit и поетична група „Българско съвременно хайку и танка“.
Щастливи сме, че сътрудничеството ни с Людмила Данова се развива и задълбочава.
Паралелно с откриването на изложбата Black & Light на Диана Георгиева Di-Light в РБ „Любен Каравелов“, галерия gabriell-e-lit излага пред зрителя 20 дигитални картини на художничката, също под наслова Black & Light.
Към момента на вернисажа в РБ „Любен Каравелов“ на осмата ѝ самостоятелна изложба, Диана Георгиева Di-Light е представена с три колекции във виртуалното пространство на Арт платформа gabriell-e-lit, а именно в Галерия gabriell-e-lit с паралелната изложба „Black & Light – дигитални картини“, и в е-Галерия gabriell-e-lit с колекциите от картините, представени в бр. 1/2024 на сп. „Картини с думи и багри“ – „Дигитални изображения“, както и с колекцията „Black & Light“ – класически картини, съдържаща изображения на експонираните 13 платна в изложбената зала на библиотеката, предоставени ни от авторката.
*
Могат ли да се търсят и редно ли е да се търсят паралели между дигиталното изкуство и онова, което се ражда чрез класически изразни средства; онова, което може да се докосне физически, да се помирише, да се види обемната му структура и форма?
Може ли да се сравни усещането на зрителя, застанал в средата на една изложбена зала с усещането да гледаш картина на монитора на лаптопа или на смартфона си? Вероятно – не.
И все пак! Все по-често забързания ход на дните и възможностите на технологиите, които правят невалидни времето и мястото ни карат да отминаваме затворените пространства на галериите, но ни позволяват да надникнем и на места, твърде отдалечени, за да ги посетим, във време, което е удобно за нас… Време, в което имаме нужда от Изкуство.
Все повече възможностите на дигиталните изкуства излизат от рамките на мониторите и навлизат в бита ни като отпечатъци – върху дрехи, предмети, плакати, като интериорен или екстериорен дизайн на сгради и открити архитектурни пространства. И често губим представа, често не си задаваме въпроса кое е първичното – дигитализираната живописна картина, или дигиталната творба, превърната в отпечатък.
*
Творчеството на Диана Георгиева Di-Light е интригуващо с това, че тя твори и чрез дигитални, и чрез класически изразни техники и материали.
Интригуващ е процесът на раждане на идеята за дадена творба, оформянето на образа и композицията, избора на цветовата гама.
Лесно е да се каже, че всички изображения в поредицата Black & Light са изградени върху контраста тъмно – светло; черно – светлина.
*
Но ние ще погледнем към процеса на противопоставяне в неговото развитие, от гледната точка на зрител.
Още първото платно в експозицията представя една фантазия в нейния полет и разгръщане. Светлината е сърцето на централната фигура – то живително тупти и е източник на разплитащи се красиви светли вълни и спирали от ленти, които излизат извън периметъра на медията, за да продължат опита си за докосване с онова, „отвъд“.
Този стремеж към докосване – едновременно прекъснат и безкраен е в основата на авторовото послание.
Тези бледи пипала, като протегнати към светлината пръсти, опипват мрака и сякаш се стремят да отдръпнат неговата завеса, да открият скритото зад нея – да го осветят.
*
Ще представя три дигитални картини, които свързвам в съзнанието си с показаната по-горе.
Те впечатляват с калейдоскопичната си конструкция, но и с избора на основния, повтарящ се елемент – светла сърцевина, която се разгръща, за да докосне/разчупи безбрежното черно.
Един есенен лист, греещ в слънчево-охрено, е останал заклещен в S-образен орнамент на ограда от черен кован метал. Наоколо – отблясъци и мрак. И повтарящият се фрагмент, поставен в структура, напомняща насочена надолу стрела. Насоченото движение надолу е омекотено от яйцевидно-овалната форма, която художничката е избрала за ложе на основния елемент. Контрастът е смекчен от слънчево-охреното сияние, струящо навън и на-вътре.
Навън и навътре – тази двупосочност на търсенето е завладяваща и подтиква към усещането на онова пропадане, което предшества интуитивното прозрение.
Много по-сложна е организацията на елементите в тази картина. Тук, освен насочената надолу стрела осезателно въздейства светлината в дъното на основния елемент и огледалната разчупеност на левия лъч. Сочещ посоката на движение, загатващ съпротивата на онова, което е „пред“ усилието за придвижване, онова, което пречи… Това усещане за разпад е подсилено и от интензивния мрак, обрамчил вселената, затворена в рисувалната рамка.
Сходството с предходната дигитална картина виждам в източника на основния елемент – лодка с мачта, без платна, с фенер в корпуса, излъчващ светлина, кореспондираща със залеза. Един елемент от снимка, взет от реалния пейзаж; много пречупен от въображението на художника, много обработен чрез средствата на дигиталната графика – но, част от естествената среда.
Противоположно като посока, но носещо сходно послание е третото изобра-жение, което избрах:
С него се затваря кръгът на селекцията от пирамидални структури, ориентирани в посока горе-долу; вътре-вън; напред-назад.
*
Всички 13 платна изцяло са подчинени на авторовата фантазия и са резултат от докосването на четката до плътта на основата, носеща слоевете на боята.
Вглеждането в допирната линия между плоскост и обем, увеличена до исканата разделителна способност от монитора прави дисекция на всяко изображение. Във всяко от тях се вижда – трепването на ръката, несъвършенствата на плата, разликата в плътността на фона и на нанесения върху него слой. Това усещане за живот е неповторимо; то не може да се получи по друг начин, освен чрез съчетаването на класическата живописна техника и дигиталния образ на живописната творба.
И все пак – така ли?
*
Сред 20-те дигитални изображения от цикъла „Black & Light – дигитални картини“, изложени в Галерия gabriell-e-lit има 8 картини, в които основният, повтарящ се елемент е обработена по някакъв начин фотография на пейзаж и/или предмет; в 4 са използвани, бих ги нарекла „романтични интернет рисунки“, комбинирани и „разкроени“, според авторовите естетически усещания и идеи; в 3 са използвани фрагменти от авторски картини, изпълнени с класически изразни средства, една е продукт изцяло на дигиталната геометрична техника, а за останалите 4 са използвани смесени техники.
Лично за мен, най-интересни и ценни като творческо търсене и естетически издържан резултат са дигиталните изображения, получени в резултат от комбина-цията на елементи от авторски картини, изпълнени с класически живописни материали, както и онази картина, резултат на дигиталната геометрия.
*
Може би именно тук можем най-лесно да намерим и паралела между изложбите Black & Light, които днес се откриват в РБ „Любен Каравелов“ и в сайта на Галерия gabriell-e-lit.
А защо към моя избор добавих и това изображение? Може би защото то отваря моето въображение и го тласка към откривателство.
Да пожелаем лек път към зрителя на картините и художника!
Да, наименованието е провокативно. Без съмнение, една от причините вниманието ми да прикове именно тази изложба на Александър Байтошев, вернисажът на която се състоя на 27 февруари в Галерия-книжарница „София Прес“, а експозицията остана достъпна за посетители до 15 март.
Това интригуващо противопоставяне: живо – неживото, видимо – невидимо, реално – нереалното ме подтикна и да анонсирам онлайн събитието, но и да потърся път към вътрешното „аз“ на твореца – може би неслучайно – поет и художник.
Може би не случайно откриването на изложбата „Анима-призраци“ се състоя едновременно с премиерата на стихосбирката на автора „Анима“ /изд. „Жанет-45“, Пл., 2024 г./.
Това кратко изложение няма да говори за поезията на думите, макар чрез нея да щрихирах в анонса си личността на автора. Тук ще говоря само за поезията, въплътена в черно-бялата плът на графиката.
В тези линии и черни петна липсва грацията, която желаем да видим в едно голо тяло. То само е загатнато – бедро на преден план, напъпила гръд, а зад нея анемична ръка, която потъва в чернотата на разпуснати, задраскващи лицето и личността коси. Тя доминира – един привличащ мрак. Едно угнетяващо усещане за разпадане.
Тук обърнатата перспектива на празната стая подчертава обърканото състояние на личността. Анима или призрак? Фигурата е почти безформена – небрежно очер-тано тяло, което също загатва празнота. И само спиралата напомня търсене, потъване навътре – а, щом има посока – има измерение, пространство, обемност.
Това – потъване към себе си ли е?
Черната сянка следва бялата безплътност, която гони черната сянка на някакво оживяло препятствие. Но – сенките, дори разнопосочни, сочат живот. Една препъната реалност, показана в упор.
Спиралата, дискът, точката, концентричните кръгове, зейнали пред зрителя като мишени – те присъстват и в други творби.
И тук не става дума за тяхното символно значение, а за прякото им въздействие върху сетивата. За внушението на геометричната форма.
Художник и поет, Александър Байтошев жонглира над житейската бездна и пропастите на творческите си търсения с изразните възможностите на дигиталната графика, но и като търси паралел с колективното несъзнавано и вложените в него архетипи, със скритата словесност на мита и фолклора.
Моделираните образи, които извежда от съзнанието си кореспондират с идеята за смисъла и съотношението между съзнаваното и незъзнаваното, между реалното и въображаемото, между действителността и мечтата.
Декоративните, примитивистични елементи очертават „призрачното“ начало като въплъщение на първичната сила. Но дали първичното е синоним на разрушителното, или – по-скоро на съграждащото, на пораждащото начало? Именно в невъзможността да се даде еднозначен отговор на този въпрос виждам неясния контур между „Анима“ и „Призраци“ в тази изложба.
Изяществото на линията, очертаваща портрети и голи женски тела чертае нежната страна на авторовата душевност.
Портретът без лице на млада жена, облегната върху студената плът на стената трогва с уязвимостта на модела, с крехкостта – на анорексичното тяло с изсмукани сили, оставено на унищожението; на духа, прекършен от болката. Каква болка? Тя винаги е само една – неспособност.
Но именно този портрет на слабостта; на сломената жизненост, ярко противостои на схематичното очертание на статуя, която, с липсващите си ръце препраща към идеята за преходност и счупване. Счупване – като нетрайност, счупване – като неустойчивост.
Естетиката на голото тяло в своята уязвимост очевидно вълнува художника. Тези свободни линии плавно загатват форми, без да излизат от плоскостта на листа. И затворената в тях площ остава пред зрителя в своята отвореност и недовършеност.
Плътни черни пространства – като петна, като път към някакво скрито измерение, отвъд тънката плът на медията, като кладенец – извор и надежда за отгатване на скрити послания.
И линии – чисти, бележещи контурите – краят и началото; първото и последното. Онова, което държи съдържимото. Една форма, едно желание, едно чувство, настроение. Колко дълъг може да бъде пътят на търсенето.
И ще ни доведе ли то до откритие, до откровение. 24 графики, в които зрителят вижда отражението си…
След нетърпеливо очакване, най-новата книга на Сидония Пожарлиева „С обич и болка“ /изд. „Фараго“, С., 2023/ е в ръцете ми.
Не за първи път авторката – поет, прозаик и преводач от пет езика ни предлага многожанров и многоезичен сборник. И тук тя не ограничава свободата си на изразяване и ни поднася един синтезиран образ на планетата и човечеството – образът на живата Земя – онази, която ни е създала; онази, която трябва да пазим и обичаме. Още въведението – есето-хайбун „Природата на земята“ /публ. в бр. 1/2023 на сп. „Картини с думи и багри/ задава тематичния обхват на книгата, както и нейното жанрово разнообразие, но загатва и за смелия и́, експериментален характер.
Този, както и други текстове се оказаха познати за мен, вероятно и за голяма част от читателите на списанието – разказът „Птичи плач“ /бр. 2/2023/ , хайбунът „Усмивката“ /бр. 4/2022/, великолепното публицистично есе „Очите“ /бр. 3/2022/, есетата „Възхита“ /3/2022/, „ Разговор с Луната“ /бр. 1/2023/, импресията „Неповторим залез“ /бр. 3/2022/. Бях дълбоко развълнувана и много щастлива, че именно списанието, което създадох и редактирам се оказа творческата лаборатория на поет и преводач от класата на Сидония Пожарлиева. И се надявам, че този факт няма да ме направи пристрастна в следващите редове.
*
Книгата, структурно е композирана в три части – „Природата“, „Земя родна, земя космична“ и „От земята до небесните селения“. И, въпреки тази фрагментация, сборникът остава тематично единен.
Защото всяка творба в него е пропита от болка и обич, във всеки ред тупти сърцето на лирическия Аз, от всяка дума струи светлина – едно добро послание за мир, справедливост, отговорност, грижа и възхита от красотата. Красотата на природата – земна и космична; красотата на човешката същност и душа, на таланта и творчеството, на силата, стремежа, любовта. Любовта – към животни и цветя, към неповторимия залез, неповторимото раждане, живот, съзидание… Съзиданието – огромното мироздание, човешките постижения, божественото начало – Богът в Човека… И отговорността на цивилизацията, отговорността на личността – пред природата.
Всяка дума в този неголям по обем сборник е призив към любов и съзидание; към опазване на живота… И отново стигаме до „живата планета“ – онази авторова конструкция, прокламирана във въведението и защитавана до последната страница.
*
Не на последно място искам да спомена постиженията в поетичното майсторство, които ме впечатлиха в някои стихотворения: „Разпятие“, „Преобръщане“, „Полет от Сириус“, „Космично“ и др. Поетесата не се ограничава в рамките на класическото четиристишие и класическите стихосложения, в които са издържани някои творби; тя търси белия и свободния стих и не се страхува да руши – ритъм и рима.
Сидония Пожарлиева е и добър автор на хайку. Тук тя често прибягва до естетиката на далекоизточната поетична форма, като отново демонстрира своята освободеност. Нейните тристишия, често с авторски преводи на френски и португалски, са наситени с послания, които не се ограничават до мига на съзерцание. В тази книга, посветена на природата и екологията, авторът не използва хайку в неговата най-често разбирана роля – на „стихотворение за природната красота“.
Ще завърша с полиграфично-художественото оформление на книжното тяло и корицата, издържани изцяло в черно и бяло. Дали защото минималистичното във визуалния прочит предполага максимална анга-жираност с вербално-текстовия ресурс на цялото, или защото такъв е естетическият усет на художника Мая Златева – резултатът е една стойностна творба и един стойностен продукт на полиграфското изкуство – предметът книга „С обич и болка“, за чиято художествена стойност имат заслуга и предговора на Петко Тотев, и работата на редакторите Мая Баева /български текст/, Мари Ноел Опитал /френски текст/ и Георги Митов и Христина Тасева /португалски текст/.
Да пожелаем лек път към читателя на книгата и автора!
