Наскоро получих най-новата поетична книга на Кирил Назъров „Искри в тъмата“ (издателство „Българска книжица“, С., 2021 г.) Томчето излиза под редакцията на проф. Костадин Динев и с художественото оформление на Енчо Цветков и Валентина Атанасова.
Верен на горчивото си чувството за хумор и будната си гражданска съвест, авторът още с програмното стихотворение от корицата прави оценка и дава отражение на тревогата си за нашето трудно, драматично време:
„Пътеките на нашата страна
през времето били са стръмни,
окървавявани,
о оскъдна светлина,
ала достойно извървявани…
Уви, сега
в безвремие сме тъмно!
А докога?“
Композиционно, стихосбирката е изградена в четири раздела и едно заключително стихотворение – „Стихотворения – смехотворения“, „Сатиристишия“, „Четиристишия“ и „Двустишия“, като трите последни обединяват творби, които носят белезите и на епиграми, и на афоризми, а могат да се нарекат и просто „крилати фрази“, в каквито са се превърнали.
Включените произведения са избрани измежду многобройните, писа-ни и публикувани в периодичния печат (вкл. във в. "Литературно земеделско знаме" и сп. „Картини с думи и багри“) през последните няколко години, като всички те са пропити от горестно и болезнено чувство на страдание и покруса от безогледно грозната ни действителност. И още по-лошо – от липсата на перспектива, от липсата на отговори за бъдещето, което изглежда все по-изплъзващо се от контрола на избора ни, все по-неподвластно на възможността за промяна. Защото – диагнозата на обществения организъм е поставена, но за болестта няма никакво лечение.
Неслучайно, корицата е черна – в тъмата има само „искри“. Но – нали пожарите се раждат от искри?
Словесните искри на Кирил Назъров осветяват най-тъмните ъгълчета на живота. Понякога – просто припламват. Друг път – тлеят, като жарава. Или драскат по небето – като падаща звезда.
А те, думите – уж казват все знайни неща, но как забождат бодлите си – кога по кожата, кога под кожата влизат, кога – душата дълбаят и пробиват:
Враждата /поражда/ръждата,/която разяжда (Нашенски синдром)
Майстор на римата, Кирил Назъров често си позволява да разчупи стиха, да смени ритъма и стихосложението, но остава винаги верен на качеството на своята поезия. Да, тя е синкопна, и със своята овладяна сила ни държи будни, или – ни буди.
И – като пробуждане от внезапна загуба на съзнание, и като неравномерен ритъм на сърце, пропуснатият миг се осветява от искрите в мрака, за да ни позволи да търсим и своята, и общата пътека към някакво спасение.
Темите са много, всички – ежедневни. И – злободневни, както се очаква да бъде в една сатирична книга. Тук намират място и онези, типично нашенски черти, попадали под прицела на класиците ни в жанра, и общочовешките слабости, и самоиронията, но преди всичко авторовият поглед е насочен към гротескното израждане на политическата класа, от една страна, и примиреното безхаберие на управляваните днес. Няма ни-що ново под нашето небе, в което вездесъщото слънце на корупцията унищожава всичко, до което се докосва с порочните си лъчи. И, резултатът е налице – една умираща държава…
Но – макар мракът да е непрогледен, искрите на словото горят. Искрй будната съвест. И – онази дълбока устойчивост на лирическия Аз, идва-ща от тъмата на стихийната съпротива срещу свръхнагнетената несправедливост на неАза, въплътен във властта, дава тънката пътечка към Изхода, от която всички ние имаме нужда:
Среща с жив писател
Крилати фрази
като тази
живеят, дявол да го вземе,
дори в най-бездуховно време…
Туй не е мит, а
деца ме питат:
„А Вие жив ли сте?
И тук,
при нас?“
Отвръщам аз
с пресипнал глас:
„На днешните управници напук –
все още жив
и издръжлив!“
И - дано тази съпротивителна сила ни съхрани - като личности и като общество... И дано - политическата класа съумее да намери у себе си... искриците в тъмата.
