03.02.22
Лебед/Водни птици
***
духов оркестър
край езерото - или?!
поен лебед тръби
***
корморан в полет -
морето и небето
в крилете му
***
изящество -
силует на бяла чапла
сред тръстиките
четвъртък, 3 февруари 2022 г.
сряда, 2 февруари 2022 г.
РИТУАЛИ
02.02.2022
Ритуали
***
живот без ритуали -
пустиня
без оазиси
***
полунощ пред Еньовден -
няма какво да кажа
на мълчаната си вода
***
ХАЙБУН
полунощ пред Еньовден –
какво да кажа
на мълчаната си вода?!
***
китка здравец –
изсъхна преди
да напръскам стаята
***
устните ти –
пустиня;
капка влага не стига
Всяка нощ шептя: „Лека нощ и хубави сънища“, дори когато си
заспала.
Казвам неизменно думите, дори когато очите ти крещят и молят
да не си отивам, да не те оставям, да не затварям вратата след себе си.
Тогава ти казвам: „Обичам те, теб, най-много на света“. И
знам, че е така, и ти го знаеш. Но не е по-леко затварянето на вратата. И се
връщам, и шептя, съвсем тихичко в ухото ти: „Светлината от лампата ми ще падне
под прозореца ти – гледай сенките и слушай движенията ми; аз те чувам; дори
дишането ти чувам – не си сама, никога няма да бъдеш!“ И знам, че е истина,
когато го казвам, и ти знаеш, че е така. Но лицето ти е маска, а очите ти
крещят и молят да не си отивам, да не те оставям, да не затварям вратата след
себе си. Затварям я. Изкачвам витата стълба между етажите, измивам деня от себе
си и мокра паля лампата, знам – вече виждаш сянката ми, тя танцува върху
оградата през прозореца ти, чуваш стъпките ми, а аз – твоето дишане.
И сме сами.
И мечтая за есента, за „у дома“, когато ще заспиваш в ръцете
ми.
И казвам на мълчаната
си вода:
Искам есен,
искам есен…
И не зная, още не зная какво ще донесе есента.
вторник, 1 февруари 2022 г.
НАЧАЛО
01.02.2022
Начало
***
мрачно утро -
трудно начало
на деня
***
кокичета под
изхвърлени гирлянди -
пак е пролет
неделя, 30 януари 2022 г.
неделя, 23 януари 2022 г.
вторник, 18 януари 2022 г.
неделя, 16 януари 2022 г.
ПЪТЕКИТЕ ОТ СТЪПКИТЕ МИ
къде ще те гоня?
къде ще те стигна?
тази вселена няма да стигне...
***
самота -
пътеките от стъпките ми
пусти
петък, 14 януари 2022 г.
АГОНИЯТА НА НОЩТА
Агонията на нощта -
светлините се разливат по асфалта,
оранжевоискрящи,
уморени пламъци
попиват в мрака
и тежки облаци от черни сажди
изяждат
дъха на живите заклещени тела.
Пътят назад е променливотруден,
криволичещозаблудени,
уморени,
забуленооблачни,
променени...
Пътеките се разпадат
под нас,
разплитат,
разпридат
всеки
знак -
съпричастност,
съвършена
разграбеност,
зейнала
паст...
Тихо пада снегът,
закичва с венци
главите на храстите,
буковете се оглеждат
в огледалото на мъглата,
боровете вдигат мигли нагоре
и плачат,
стволовете им се изплезват като езици,
замръзват
и звънят
замръзнали камбани
бият,
урагани
вият -
снежинката
се превръша в лавина...
Тук съм,
под купчините мокър сняг.
Вървя назад,
назад,
назад...
Стяг след стяг -
задъхана умора
спира
ритъма на сърцето ми,
замира
кръвта ми,
бавно попивам студа...
Бавно умирам
и някъде там,
където битието
пробива тъкънта
на съзнанието ми виждам
дъблокото око на вселената,
която тръгва обратно...
Знам, невъзможно е да се случи Днес.
Знам, днес науката сочи,
че е невъзможно да се случи,
защото Тя се разбягва все по-бързо,
защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...
Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях
завръщането на Вселената...
Една дълбока въздишка
един последен акорд
изсвистя от тромпетовидното й тяло...
И започна Сривът.
Тромпетът се превърна в ръкав,
а после във сфера...
И времето хукна назад...
Започна да става
топло,
и светло
и хубаво...
И Сътворението - все по-близко,
И Апокалипсиса - все по-сигурен...
Колкото повече остаряваш,
толкова повече искаш да догониш бъдещето;
колкото си по-млад,
толкова повече търсиш опората
и романтиката на миналото,
на историята,
истината на произхода...
Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?
в шепата ми
оризово зърно -
началото и краят
Абонамент за:
Публикации (Atom)