ПОЖАРИЩЕ

Пожарище...

Стърчат оголени стъбла

в червената мъгла

на зарево от пламъци

и залези.

"Пожарище", худ. Габриела Цанева

Във пепелища газя

и голи въглени

разравям с бавна крачка

по уморената земя.

Сънувам лунни изгреви

и пазя спомени

за буйните филизи

на пролетни гори...

Гори

тревата под краката ми

и овъглени трупове на птици

падат,

опърлени крила на пеперуди и мушици

се стелят като сняг

и оня мирис на прегоряла плът -

горчив

и задушлив -

се впива в дробовете -

коса и кожа, козина... димът

попива в порите и във пръстта...

И вятърът...

разнася саждите

от бивш живот.

Пожарище...

Стихията на огъня,

облизващ и поглъщащ сухите треви,

пълзящ, убиващ и разграждащ...

Стихията -

и твоите очи,

горящи като пламъка,

и моите очи,

крещящи за разруха:

Изгори преградите!

Разбий опорите!

Взриви мостовете

и бентовете!

За мисълта няма предел -

изгори пътищата,

изгори връщането -

Бъдещето е само напред...

Бъдещето се плиска в краката ми.

Отдавна прегазено.

Отдавна доплувано,

пребленувано,

преболедувано -

бъдещето -

морковът пред магарето...

Колко съдби

е погубило. 

ЗА "ПОВЯРВАХ, ПОВЪРВЯХ" НА ДИМИТЪР ПЕНЧЕВ

Не за първи път чета поезия от Димитър Пенчев. Познавам го и като автор на оригинална, мистично-психологическа, новаторска проза. Но трябва да призная, че новата му стихосбирка „Повярвах, повървях“, с подзаглавие „Поетични ерупции“ ме изненада приятно. Тя носи всички белези на една зряла, цялостна творба, която показва своя автор като поет, овладял изкуството на думите. Лирическа изповед, идваща и отиваща към безкрая.

Неслучайно математическият символ за безкрайност присъства на всяка страница от книжното тяло. 

66 стихотворения за любовта. 

66 импресии за чувството, което поглъща и изпълва лирическия „Аз“, което осмисля съществуването му и обезсмисля битийните лутания в търсене на неосъществимото… Стиховете – много изчистени, нищо излишно. Сгъстена емоция, наситена с преживяно и провокираща към съпреживяване. 

Една книга, която обърква читателя още с оформлението си – повярвах, повървях, или – повървях, повярвах?! Нестандартен дизайн, каращ читателя да се освободи от нагласата на ежедневното и да подходи към текста задълбочено. Бяла корица с черни букви и една червена линия, която я разсича… Тази линия разсича всяка страница на две – текстът е центриран и симетрията доминира в зрителното поле на възприемащия – така всяка дума, всяка буква и препинателен знак нарушават равновесието и подтикват към дискомфорта на размисъла.

Оригинално е решението и за озаглавяването творбите – просто отличителен знак, маркиран стих, изтръгнат от същината на авторовото послание. И не само… Защото всяка поетична ерупция на Димитър Пенчев е безначално-безкрайна; смисълът се променя, смисълът е различен, но същностното словесно изразяване остава константно. И тук идва ролята на мислещия читател – оня адресат, който трябва да прозре зад привидността дълбочината и различните смислови напластявания.

Поетичният том излиза със знака на столичното издателство „Библиотека България“ в края на 2020 г. и с подкрепата на община Панагюрище по проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“. Редактор е Ива Спиридонова, оформлението и дизайна на корицата са дело Моника Комарницка.

Без съмнение, един голям успех както за поета, така и за издателския екип! И нека срещата на книгата с Читателя донесе много щастливи емоции на създателите й!

ЛУНЕН ДЪЖД

Лунен дъжд

Стъклата падат като

разпръсната от вятъра роса

Стъклата парят -

очите на нощта

се впиват като зъби

в тишината ми,

разкъсват крехката й плът

оглозгана лежи на пътя ми -

една продрана дреха от несбъднал се живот.

Лунен дъжд

в напъпилите клони на дърветата,

облизва заревото на града

мъглата над поляните под Витоша,

продрани от забравените светлини

на домове, които се катерят все по-високо,

все по-навътре влизат в грапавата гръд на спящия вулкан.

Как чакам кръглото око на пълната Луна...

Пак чакам - да заблести като прожектор

в стъклата на балкона ми,

да ги строши,

да ги разпраши,

да ме освободи...

И пак -

да ме погълне цяла в бялата си паст,

да ме изплюе - там някъде, отвъд,

в безмерно поле на другото ми състояние,

в което се завръщам цяла...

Луна над старата барака;

на хоризонта -

залезът

НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

Темата за 28 февруари е НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

полски цветя цъфтят
на платното ми –
пропуснат залез

СЪБУДИХ СЕ В ЛЪЧИТЕ НА ЛУНАТА

 Събудих се, огряна от Луната,

с мечта за пясъчни пътеки

и следи от пръски

по плоската

повърхност 

на някакво измислено море,

в което всяка нощ се връщам,

в което се превръщам

и се разплисквам

по всички брегове,

които бе обгръщат,

загръщат,

задушават,

по всички нишки,

които ме предад 

и впридат,

вграждат,

в мрежата на някакво измислено

мистично същество…

Които ме изяждат.

Събудих се, огряна от Луната –

обгърна ме сребристата ѝ същност,

с която бе облякла синевата на Витоша,

на скритите ѝ сенки,

на мигащите светлинки, катерещи се

по плещите ѝ,

на мигащите светлинки 

в полите ѝ,

на плахите очи

на сградите срещу балкона ми

и на оцъклените високо

в небесата ѝ звезди…

Стоях в лъчите на Луната,

раздрипана 

и разпиляна,

белязана от нощна светлина –

оглеждам се –

под мен са всичките дървета,

извили се под тежките настръхнали бодли,

протегнали нагоре лицата си - наболи стволи;

дърветата – предатели на топлите сезони,

дървета – обитатели на зими и заслони

подслон, храна и топлина…

Мълча в лъчите на Луната

и само силуета ми над светналия град блести –

и вплитам си косите

в косите на реката,

която тихичко

в нощта ръми:

като капчук –

събуден от топящ се сняг;

или капчук –

улавящ летния порой;

не, оня, другият капчук,

във който мъглата утаява

едрите си капки,

преди да ги превърне във сълзи…

Умората не спи –

дълбоко 

издълбала е ума ми

и в тази нощ,

под лунните лъчи

разбирам

най-дълбоко същността си –

не съм частица от пейзажа,

не съм очи, 

уши

и цялост…

Отишла съм далеч отвъд:

Луната,

Светлината,

Града,

Духа,

Природата,

Света…

Отдавна впредена съм –

ах, кога ли?! –

в онази безтелесна безтегловна плът,

която съществува

в сънища наяве:

светеща,

мигаща, 

обсебваща,

обвиваща,

впиваща,

убиваща… мрежа…

Световното Общо Съзнание…

Луната залязва

в здрача на изгрева.

Аз заспивам съня на деня.

Съзнателно давам очите си на монитора;

ръцете ми – като корени впиват се в клавиатурата…

О, не –

не са корени – не аз пия жизнени сокове там…

Ръцете ми само изливат кръвта ми,

източват ума ми…

ръцете-тръби, през които изхвърлям ценността си,

подменям личността си…

Защо ли?

О, по-лесно е –

да се живее така,

безлично,

уморено,

примирено,

ограничено,

еднакво –

без личност…

СВЕЩ

Темата за 27 февруари е СВЕЩ

 

облаци в небето –

отражението на Луната

трепка като свещ

 

***

романтична вечеря –

в бурята без ток и нет

свещта догаря

 

ЛУНА

Темата за 26 февруари е ЛУНА

пълнолуние –

виждам дори

цвета на очите ти

*** 

лунен сърп – 

коситба

на звезди

КЪЛН

Темата за 25 февруари е КЪЛН

бобено зърно в буркан -

колко се бави

първото листенце

***

силуетът ѝ

в рамката на вратата –

кълн на раздяла