СИНьО СЛЪНЦЕ

Пътят потъва в небето,

синьо слънце целува житата,

острите връхчета на семената,

острите връхчета на листата им...

Облаци бършат ходилата ти,

галят пръстите,

полепват по прасците ти,

по бедрата,

пият влагата на кожата ти и плачат –

някъде вали дъжд с гръмотевици

и картата е жълта,

и картата е оранжева...

Синьо слънце изгаря очите ми,

пътят потъва в залеза...

Картата е червена.

Листенцата на гората трепкат от вятъра,

сребърно-черни са,

остриета са –

кинжали, забити

в очите ти...

Плачеш -

сезонът на бурите е в разгара си.

Пътят потъва в небето,

сиво е,

облаци лепнат върху житото -

сребърно-жълто е,

младо е

още,

още

чака бури да го поливат,

още чака очите ти –

преди да узрее…

После –

ще го ожънат...

Жадна, земята

ще пие слънцето

и пак ще чака –

облаците да съберат влагата ти,

за да я облекат с ново зелено...

КОГАТО ОТВОРЯ ОЧИТЕ СИ

Когато отворя очите си,
ще те видя,
знам...
Горещо,
парещо,
знойно е в мрака ми.
Когато отворя очите си -
ще си там -
като в спомена
ми за теб,
като лятото,
залепнало под клепачите...

Ще си там -
морски бриз
след който вървя,
ще си капки по пясъка
и писък на чайка,
ще си мирис на йод преди изгрева,
ще си гривата
на вълната,
която изтрива
следите от стъпки
по плажа...

Когато отворя очите си...

ЧУКАШ ПО СТЪКЛОТО

Чукаш по стъклото -
като пътник,
останал в безлунието си...
Чукаш -
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно...
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те -
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките...
Тук съм.
А ти?

Чукаш по стъклото -
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее...

Ще ме чакаш ли там?

Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си...

ЦЯЛА НОЩ ЧАКАХ ДЪЖДА

Цяла нощ
чаках дъжда...
Чух вятъра,
който шибаше върховете
на боровете под прозореца,
чух грохота
на реката,
която къртеше бреговете си...
Видях мъглата -
като дрипа
покриваше посивелите хълмове...
И облаците -
през дупките им
прозираха звезди.
Дъждът не дойде.

И ти не идваш.
Стоиш някъде там,
в затвора си от тишина
и бездумие.
Очите се превръщат
в сингулярности,
през които
ще стигна
до отговорите,
за които още няма
въпроси.

НОЩТА И ЛУНАТА

Още чакам да се събудиш,
за да довършим оня разговор,
който прекъсна преди вечност...
Нощта влиза през щорите
с пълния диск на луната...
Лунни лъчи играят по лицето ти -
каква романтика...
Спиш -
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Нощта през прозореца въздиша
със стона на вятъра
и ромоленето на една забравена река,
с чуруликането на птиците
в клоните на оределите дървета край нея...
Панелите
са замрели
в настъплението си
към зеленото петно на гората...
Занемели
са в мрака,
дори светлинките в прозорците им
са удавени от пълнолунието...
Птищите, полудели от любов, пеят в нощта,
трелите им се сливат с накъсаното ти
дишане...
Спиш,
говоря ти тихо -
ти мълчиш...
Някъде абсурдно близо кукурига петел -
навявро е сбъркал луната с изгрева...
Новото строителство настъпва,
изяжда поляната
на коня, който още гони мухите си
и размахва опашка -
толкова смешен е,
изгубен между реката
и зеления ръкав на метрото,
затрупан между
шарените кубчета
и папалелепипеди
човешки уют...
Дишането ти се слива
с ритмичен кучешки лай...
Спиш,
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Сезоните се сменят през песента на птиците,
аз се уча да познавам езика им,
защото ти вече говориш само техния език
и в него трябва да те намеря...

ТЪРСЯ УСМИВКАТА

Търся усмивката си
в отпечатъците
на душата ти

оскъдни дни -
умираме
сами

ОСКЪДНИ ДНИ

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни...

Убиват ни
главите,
закичени
с корони -
увити са главите ни
със плесени,
отнесени...
оставаме, спасени
сме!

Оставаме в телата си, оставят ни -
спасени
сме... Спестени са телата ни,
оставят ни -
сами... Върнете ги, телата ни -
пуснете ни!
Пуснете ни...

Скъдни
дни -
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини...
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни...
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече - не ни трябват дни.

В бездни
живеем - ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти - бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени...
Бесни
сме, бесни -
от чужди безумия сме отнесени...

Безсилни,
обсебени
от обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби... бедни
сме, бедни -
обезглавени,
безжизнени -
лишени
от бъднини..

И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени...

Смълчани
сме, смирени,
занемарени...
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани -
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами...

Умора - като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни...

Умората на голямата ваканция ни изяде -
пълзи -
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя...

Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви -
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо...

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света...

СЪНУВАМ ПУСТОТАТА

Сънувам

пустотата ни...

Изметените мозъци,

пропуснатите съдби,

хипнозата,

умората,

онова,

което

сме били...

Това ли е?

Умора...

Умора?

И лечението й;

облекчението,

отърсването

от ежедневието,

от грозното битие,

от релсите

и коловозите на живота;

от „трябва“,

от избора, който тежи,

от всичко, което боли…

Забава…

… не, не „забава“ като „веселие“ –

просто времето е спряло…

Колко лесно е –

да се заспи…

Да захвърлиш всички битки

за „после“,

за края на лятото,

за края на пандемията…

за края на времето…

когато ще чакаме…

винаги…

някой друг да реши…

вместо нас…

Пандемия на уморени души,

генерална репетиция за „края на света“…

пандемия, която руши –

или просто:

Голямата ваканция

на човечеството,

което кротко спи,

в пазвата

на забравата,

удавено

в потопа

от мутирали вируси,

които отдавна

са опустошили

мозъците ни

и способността

да преценяваме.

Умората пълзи,

все по-навътре в нас се впива,

убива

всички намерения,

умората

изяжда

утопиите ни за бъдеще,

желанието ни за щастие,

разгражда ни…