ПЪТНИК

Вратата хлопна.

Спи домът. Пътникът се

завърна. Живот.

BNT2 24 01 2014

НОЩ БЕЗ ПОСОКА

Тихо и свежо.

Вали. Дълга есен – до

днес. Стъклата са мокри –

от скреж. Нощ пада...

Измита е. Вятър я

гали, дъжд я изпива

със лунни листа,

разплита косите й...

Закичва челото й...

* * *

Заблестяват алеите

в сребърно...небето – покров

над града става дневно и

каменно.

Спим - под барабанния звън

на дъжда. Ще си отиде

нощта. Ще ни остави – пак –

без посока.

СЪСТОЯНИЯ - отзвук от премиерата

ОТЗВУК ОТ ПРЕМИЕРАТА НА "СЪСТОЯНИЯ"
четете в Културни новини и  ТУК

ПОКАНА - ПРЕДСТАВЯНЕ НА "СЪСТОЯНИЯ"

ПОКАНА

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ,

На 23 януари, четвъртък, от 18:30 часа, в кафе-библиотека БУДА ХАУС (Русе, ул. "Добруджа” №4) Нели Пигулева, журналист и поет, ще представи най-новата ми книга

„СЪСТОЯНИЯ” (изд. „Изток-Запад”).

Ще чета стихове, ще отговарям на въпроси и ще давам автографи.

Ще бъда много щастлива, ако се видим в залата!

До скоро

Габриела

МИСЛИТЕ УМИРАТ, ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯТ

Мислите умират, преди да се родят.

Изгубих смисъла,

необходимостта –

да говоря,

да творя,

да вря –

като гейзер,

като вулкан,

като нова звезда,

като сътворение...

Сива кал е мозъкът –

свърталище на сенки

и безпътие;

без пътеки, по които

да вървя.

Просто - мрежа, в която мога да се уловя...

Като предпазна мярка срещу падане?

Или като средство за хващане

на собствената душа...

Средство за самоудушаване,

за автоцензура,

за автосмърт.

Вървя с подгънати колена -

омекнала кал съм –

от недовършено сътворение.

И мълча...

Невроните светят –

лампички върху елха.

Думите пулсират –

като намигване в мрака,

или като звезда.

Нещо се случва с главата ми, 

когато мисля за Днес.

Бягам, логиката се разпада.

Причината и следствието,

съждението,

което ги свързва –

превръщат се в ритъм и образи,

обличат се в рими, оцветени с картини...

И това, което искам да кажа, умира

върху листа.

Оставам няма и гола –

като зимно дърво.

Дори вятър няма –

да свисти в клоните ми.

Тишина –

насечена от

часовник.

Тишина –

скривалище на

старите същности.

***

Удуши ни миг,

разсечен от часовник.

Залък в гърлото.

ИРИСИТЕ ТИ

Ирисите ти -

син простор над мен. Светят

въгленчета в пепелта.

Докосват ме и

галят като дъжд, като

роса. Тежка тишина.

***

Изпосталяло време –

безцветно,

беззаветно,

безвкусно –

сух залък в гърлото,

преглъщам

беззвучно.

ЗАДАВИХ СЕ

Задавих се

с трохите, изпаднали

от торбата на душата ми.

Остана ли нещо, за което да живеем, да се борим, да градим?

Градини и огради,

разграбени.

Вече не питам, за да получа отговор, а за да задам въпроса.

Вече не търся отговори...

Нямат смисъл отговорите, когато никой не пита...

И остават разхвърляните-

нахвърляни

мисли-

безсмислици

асоциации-

пръснати птици...

Цели,

предели,

къде ли?

Къдели... Топли дрехи, овце, тълпа, тъпа... без душа...

Удушавам...

душ,

канал,

отпадък,

упадък

дъно.

Пак стигнахме дъното.

Вече няма надежда за „после”.

Вече няма кой да търси „още”.

Задавих се с трохите, изпаднали от торбата на душата ми.

***

И виждам цветни

слънца, прожектирани

върху клепачите ми.

Думите стържат –

изтриват изтлелите

мигове – като роса.