ИЗГОРЯЛ СНЯГ

Слънце изгори

снега, повил върха на
Витоша. Голи
дървета – вятър отвя
белите им премени.

Снежинките се

смесват с венчелистчета

на прецъфтели сливи

и падат върху

копията на

избуялата трева...

ГАЙДАРЯТ

Гайдарят свири.
Пет кучета го слушат
и сучат пролет...

Свири Гайдарят.

Тревата зеленее.
Кучетата спят - 
сънуват небесните
сфери... Бяг... Пак кръговрат...

ДНЕС СМЪКВАМ...

Днес смъквам кожата си, черната,
с която крача в пещите на дните,
която пази в мен горещото,
далеч от вакуума на нощите.

Аз смъквам кожата си, черната
и бели мисли плъзват, като червеи.
Мечтите са заключени във клетките – 
зазидани, иззиждащи плътта ни.

Днес бялото крещи обречено,
обрамчено, от кости-камъни. 

Кръвта пулсира в черните ми вени.
Не е червена, не, не е червена...
И споменът за син простор попива –
дълбоко там, в плътта на чернозема. 

Не искам вяра – да мълвя молитви.
Не се надявам на спасение -
животът ми е пуст, суров, безвремен.
Любов остана ли - да литна? Не знам.

Днес искам само къс от времето,
когато цъфнаха душите ни.

ЗАВРЪЩАНЕ

Няма да скрия, че новата стихосбирка на Кирил Назъров „Завръщане” (изд. „Мултипринт”, София, 2012 г.) дълбоко ме развълнува. Завръщане – към дома, към корена? Завръщане към себе си? Или може би просто завръщане към „сериозната” поезия, онази, която е насочена към възрастните... Както авторът споделя в предисловието, такава поезия е писал като юноша, а след това, във времената на цензура, все по-рядко „и то за най-съкровени, сакрални неща в живота”. Може би точно затова стихосбирката, събрала тези емоционални ерупции, докосва най-дълбоките и скрити кътчета в душата на читателя.

Композицията на книгата на пръв поглед е безструктурна, проста поредица от 26 стихотворения. Но първият поглед, както често се случва, подвежда. Кирил Назъров ни повежда по една духовна спирала, която ни отвежда от исконното начало („Оттук България започва”) до космическата необятност и безкрая („Животът продължава”).

Всяко стихотворение е с явно или скрито посвещение. И това не е формалност, а отражение на същностната връзка между автора и лирическия аз. Не бива да забравяме, че Кирил Назъров е преди всичко сатирик и детски поет. Спецификата на сатирата и литературата за деца изисква от пишещия безусловна честност и пълно покриване на човешката същност/позиция с художественото послание. Тук няма място за многословие, няма място за лицемерие, скрито зад многото думи. Сатирата не би била сатира, ако не разкрива голата същност на автора... а литературата за деца? Е, децата са перфектния лакмус за истина и за качество.

Но да се върнем към „Завръщане”.

„Полъхва кестенов топлик от юг...” – още първата строфа ни очарова с многоцветието на словото. Само пет думи, а вече всички сетива са отключени. С кожата си усещаме погалването на вятъра, който носи жега и прохлада, гърдите ни се изпълват с аромата на кестени, пред очите ни разцъфтяват белите свещи на кестеновите цветове, вкусът на прашеца им е върху устните ни, а слухът ни се докосва до петпръстните кестенови листи, шумящи в клоните, в короните, в горите. Но не това е важното за поета и за лирическия герой. Вслушвайки се в шепота на природата, ние стигаме до философския въпрос за началото и края, но и до онова дълбоко скрито в същността ни родолюбие, което кара кожата да настръхва дори във време като днешното, когато, в добрия случай, яхвайки идеята за глобализация се наричаме граждани на света, а в лошия случай... е лошите случаи са много...

Но каквото и да се случи, по каквито и житейски и философски пътища и пътеки да поемем, винаги има едно завръщане, което дава стойност на живота:

Къде и да ме води друма

на моя скитнишки живот,

ще свърне някой ден към Струма

под южния озвезден свод.

Макар и различни като стихосложение и изказ, „Завръщане” и следващото стихотворение от две части, „На път”, са логически свързани и образуват един диптих, който отразява вечното движение в авторовия живот и изразява неговата житейска позиция, а именно – пътят и завръщането са неразривно свързани.

На могъщата и прекрасна природа са посветени „Огражден планина”, „Маркови кладенци” и „Петрич”, на родното село - „Драгуш”. Но не само към природата, близка и кърмеща с красота, е завръщането на лирическия аз. След преминаването през тази най-първична стихия, идва ред на следващото стъпало – родителите, човешкият ни корен; съпругата, човешкият ни двойник; децата – стремежът ни към завършеност, към съвършенство. На бащата и неговия невербален завет е посветено стихотворението „На гроба на баща ми” – „Превиваше по цял ден гръб,/ но само над земята свята.” Целият житейски и творчески път на поета, на земеделеца Кирил Назъров, е озарен от този бащин образ. Но какво е човекът, без гласа на майката – оня глас, чуван над люлката, оня глас, слят с природата. Строфите звънят – в речната вода, в небитието, в песента на славея, с полета на орела и с крехката красота на забравено цветче. Тези две, и следващите две стихотворения, посветени на съпругата („Възпев”) и на децата („Бъди”), представляват един поетичен поглед в миналото, настоящето и бъдещето.

Стръмен е пътят по духовната спирала на Назъров. След природата и семейството, идват онези, които градят обществото. Списъкът им е много къс и без съмнение – неизчерпателен - „Христо Ботев”, „Гоце Делчев”, „Чедо на Огражден” (Антон Попов). Защо поетът е включил точно тези личности, не мога да кажа. Това, което мога да кажа е, че с удоволствие прочетох стихотворенията, които им е посветил.

Тръгвайки от природата, минавайки през семейството и общестено значимите личности, отново се завръщаме към природата. Но тази природа, вече не е същата. В нея нещо се е променило:

Тъй както много пролети преди

тя можеше череши да роди.

Но плод не иска гладен роб –

черешата превърна в топ.

Променяйки стихосложението, Назъров постига двоен ефект – не само накъсва ритъма на куплета, но и внушава, че именно черешата е живата, действена фигура – „тя можеше череши да роди”... Някак, макар и изгубила предназначението си – да ражда, тя, макар и превърната в топ (оръжие за унищожение на живота), остава жизнепораждащата сила. Назъров успява да ни внуши, че този топ, направен от череша, няма да сее смърт, а ще роди – свобода... или поне стремеж към свобода. Именно тук, в тази симбиоза, в която естеството и обществото се сливат, намира своята връхна точка и стъпалото, по което тръгнахме с „Христо Ботев”.

Одухотворяването на природата, хуманизирането на птици и животни продължава. Все по-нагоре по спиралата вървим. Следват „Кълвач”, „Шурец”, „Детски дни”, „Ябълка”, „Река”... изобилието на образи и звуци ни оставя без дъх. Все по-нагоре вървим и... се завръщаме... Пак там, откъдето сме тръгнали. Пак там, в детството, където е първата книга, първата приказка, първият стих. Тук вече нищо не ни изненадва - тук, където разцъфняват изразните средства, характерни за детската поезия на Назъров. Не само в образи и сравнения ще намерим сродното между тези стихотворения и онези, които знаем от „Ловец на дъжд”, „Ало, Слънчице”, „Хоровод”, „Буквички скокливи”, „Цветница” и разбира се, „Чудесата на децата”. Паралелът между детската и „сериозната” поезия на Назъров най-добре звучи в звукографията –

Твойто бодро „Тра-та-ра”

се разнася над селцето

из вековната гора

и отеква ми в сърцето.

(„Кълвач”)

Ябълката кичи си клонака

с бухнали камбанки-цветове

„Зън-зън-зън” зазвънка всяка –

с цветен звън пчеличките зове.

(„Ябълка”)

Мъдро и възпитателно звучи „Песничка за приятелството”. За възрастни или за деца, все едно – Кирил Назъров деликатно потупва читателя си по рамото. Приятелски жест, или побутване към по-стръмната, към правата пътека. Звукографията и тук изиграва своята роля на Оня, който нашепва „Щом тупка ритмично сърце до сърце”. За нас остава само да чуем този шепот - тупкането на сърцето – може би нашето, може би на приятеля, може би на всички приятели от детството, от младостта, от идващите дни – и рефрена – „приятел се избира по делата”.

Завръщането към детството, към сърцето и корена на приятелството, не е краят на пътя. Сърцето на поета откликва на страданието и на усещането за общност. Той посвещава две стихотворения на две градчета и техните хора, далеч отвъд родния дом, родното село, родната планина – „Стражица” (след земетресението от 1986 г.) и „Сичево” (на международен творчески пленер от 1996 г.):

О, не страдай Стражице обездомена,

град мъжествен с име на момиче.

* * *

Сичево – гнездо орлово,

свито още в древността

тук се ражда багра, слово

и отлита към света.

По този начин не само е отдадено дължимото на широкия свят, не само е прехвърлена границата на личното и родината, но е постигнато единство – онова, което е нужно, за да продължим по пътя. С „Моят път” и „Животът продължава” ние се изкачваме до върха на спиралата, която нарекохме „духовна” и по която тръгнахме с „Оттук България започва”. Но върхът не е край – той е просто началото на безкрая.

В заключение ще отбележа, че лично мен най-дълбоко ме развълнуваха стихотворенията, посветени на пътя – пътя на твореца, пътя на личността, пътя към родината, пътя навътре към същността и духа, пътя назад, към завръщането и корена...

Колко мъдрост е нужна, за да се направи разлика между „корена” и „извора”, между същността и избора. Да, завръщането на Кирил Назъров е завръщане към корена, но не към извора „Подобно хората е съща/към извора не се завръща” („Река”). Изворът – като начало на житейския път, като начало на поредицата от избори, които всеки прави в живота си – като проявление на свободната воля, като въплъщение на съдбата, която градим – този извор не е достъпен за завръщане. 

Но все едно, животът продължава... Животът, като къс от вечно течащото време, което все още не сме опитомили:

Изтича времето като река.

А и животът ми тече така...

...

Животът свършва – дълъг или къс,

но из космичните пространства -

въздигана или разпъвана на кръст -

душата винаги ще странства...

...

Дни, месеци, години, векове

от Времето се ронят като листи...

А писаното в тези редове

все някой някога ще поразлисти.

Така завършва „Завръщане”-то на Кирил Назъров.

А нашето?

ПОТЪВАМ ДЪЛБОКО, ДЪЛБОКО

потъвам дълбоко дълбоко

протягам ръка

улавям кълбо водорасли

косите ми дълги, порасли

се вплитат в морска тъма

потъвам дълбоко дълбоко

не искам да спра във въртопа

отминах потопа...

потъвам – дълбоко,

където земята вплита

ръце

и сърце

континентите се прегръщат -

там горе…

някой зове

градове и савани

някой зове –

иска да хване

прилива на континенталните плочи

потъвам...

дълбоко дълбоко

вече няма море

само мантията се тресе

наместо бисер - ражда земетресение

поредното бедствие, сътресение

на хора и светове.

пропада повърхността

потъвам

дълбоко дълбоко

в бисера,

или в ядрото

а после – накъде?

когато стигна центъра

и няма по-нататък,

защото много малка е

земята ни, звездата ни...

и бездната им никъде не води

ДОКОСВАНЕ... ИЛИ ВЕТРОВЕ

Гръбнакът боде –

перка на риба е.

Усещам с бодлите

покрайнините
на други умове.
Докосване.
Или ветрове?
Срутват се
пътеките,
леките...
Ловим паяжини
под пропасти...
Без дъно.
Без дано.
Опропастени.

ОТРАЖЕНИЯ

Отражения...
Вчерашният ден гледа
в огледалото

ЩРИХИ

Щрихи и черти

очертават живота.

Зачертават ни.