ДНЕС СМЪКВАМ...

Днес смъквам кожата си, черната,
с която крача в пещите на дните,
която пази в мен горещото,
далеч от вакуума на нощите.

Аз смъквам кожата си, черната
и бели мисли плъзват, като червеи.
Мечтите са заключени във клетките – 
зазидани, иззиждащи плътта ни.

Днес бялото крещи обречено,
обрамчено, от кости-камъни. 

Кръвта пулсира в черните ми вени.
Не е червена, не, не е червена...
И споменът за син простор попива –
дълбоко там, в плътта на чернозема. 

Не искам вяра – да мълвя молитви.
Не се надявам на спасение -
животът ми е пуст, суров, безвремен.
Любов остана ли - да литна? Не знам.

Днес искам само къс от времето,
когато цъфнаха душите ни.