ПОТЪВАМ ДЪЛБОКО, ДЪЛБОКО

потъвам дълбоко дълбоко

протягам ръка

улавям кълбо водорасли

косите ми дълги, порасли

се вплитат в морска тъма

потъвам дълбоко дълбоко

не искам да спра във въртопа

отминах потопа...

потъвам – дълбоко,

където земята вплита

ръце

и сърце

континентите се прегръщат -

там горе…

някой зове

градове и савани

някой зове –

иска да хване

прилива на континенталните плочи

потъвам...

дълбоко дълбоко

вече няма море

само мантията се тресе

наместо бисер - ражда земетресение

поредното бедствие, сътресение

на хора и светове.

пропада повърхността

потъвам

дълбоко дълбоко

в бисера,

или в ядрото

а после – накъде?

когато стигна центъра

и няма по-нататък,

защото много малка е

земята ни, звездата ни...

и бездната им никъде не води

ДОКОСВАНЕ... ИЛИ ВЕТРОВЕ

Гръбнакът боде –

перка на риба е.

Усещам с бодлите

покрайнините
на други умове.
Докосване.
Или ветрове?
Срутват се
пътеките,
леките...
Ловим паяжини
под пропасти...
Без дъно.
Без дано.
Опропастени.

ОТРАЖЕНИЯ

Отражения...
Вчерашният ден гледа
в огледалото

ЩРИХИ

Щрихи и черти

очертават живота.

Зачертават ни.

ПРИЯТЕЛ НА ПРАГА

Есенен вятър.
Стар приятел на прага.
Зимата бяга.

ВСТРАНИ ОТ СТРЪМНОТО

Листата падат като слънчеви лъчи -
по пясъка, под ходилата,
и тъпчем слънцето, а после се препъваме
от паяжините на светлината.

Очите ни се реят в необятното.
Душите, задушени, гинат.
Линеят, вклинени в решетката на тялото.
Вървим по своите пътеки вяло.

Встрани не стъпваме - встрани е стръмното.
Листата падат жълти, като
слънца се гонят, увлечени от хватката на
гравитационен колапс. 

Вървим встрани от стръмното
и тъпчем по лицата си - 
утъпкваме пътеките,
не питаме за бъдното.

САМОДИВА

В омагьосани

треви самодива спи.

Студена утрин

с капки роса в плен

я държи… удавена…

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЕСЕН



Вятърът пови

житата с прах. Пак пари

залезът. Стовари се

небето - златен

похлупак. Тежи, души.

Предчувствие за есен.