Вълните на тъгата настъпват,
неумолими като прилива;
и аз – скала сред пясъчния бряг
изгубвам погледа на слънцето,
потъвам – недала пристан
на птици и треви.
Вълните на тъгата връхлитат,
неукротими като ураган;
и аз – дърво на хълма,
изтръгвам листата си –
да съхраня остатъци
от трели и мечти.
Вълните на тъгата експлодират,
неудържими като напъпил цвят;
и аз – като пчела,
забивам жило в залеза –
убивам мрака,
убивам се сама.
всички възможни пътеки
в краката ми
примка на врата е
нишката
на Ариадна
счупено огледало
е светът
невронна мрежа
тъче път не навън,
а навътре.
парче огледало –
четвърт око
в него пак целият свят
суперпозицията
на намеренията ми
се огледа в очите ти
и пак знам –
само този свят не стига
Очите ти –
огледала без граници.
В тях се разпаднах
на всички възможни „аз“,
и нито един не избра.
ще извървя всички пътеки
ще изживея всички животи –
все някъде пак ще те срещна…
писък на чайка
облиза брега
Ще те позная
по солта върху кожата,
по тишината
след всяка вълна, дошла
да ми каже, че те има.
пусни мисълта
да лети! – като камък от прашка
през клоните мина авлига
Мисъл изстрелваш –
а тя се връща птица,
не с вик, а с шепот.
Клоните я разпознават
като стара истина.
куп вестници
„Работническо дело“
стегнати в паяжини...
и колко умове още
в паяжини блуждаят
Паяжината
не пита кой я тъче.
Само държи.
А мисълта се бори
да стане светлина.
Галактичните нишки –
като неврони – протягат
гравитационни пръсти.
Пръски светлина
пръснати бродят... Мисли ли?!
Светът е в суперпозиция –
и в теб, и в мен
едновременно.
Вълна след вълна –
приливът на ежедневието
ни залива.
Декохерентност –
оголеното лице на битието.
Тъмна материя –
не я виждам, но усещам
тежестта в стиха.
тежестта на големите числа
тежестта на тълпата
втълпените мисли
тежат… от мъгла
крилата на водното конче – в дъга
Стабилна нишка –
поезия и квантов свят
в едно съзнание.
вплетени –
невронната мрежа
в моите мисли
отражението на деня
в мислеща материя
поезия в код –
тъмна материя
шепне без наблюдател
неизречените ми думи
в писъка на бурята –
чуваш ли ги?
всяка тишина е ехо
на нещо забравено –
и аз го пазя.
несъзнаваното битие
на човечеството –
то ли е твоят учител?
стара пейка там,
където времето спи –
есенен спомен
златен прах –
между умиращия хлорофил
и слънцето
капка върху листо,
отразява небето –
цял свят в мълчание
гузното мълчание
на човечеството
в прехапан стих
вятърът шепне –
сенките на брезите
танцуват в здрача
замръзнал миг…
в грохота
на колапсиращи звезди
търсим пътеката
към началото
светулки в нощта,
като изгубени звезди –
времето спира
пулсира плътността на мрака
как да чуя
писъка на листата?
гънките на пространството
свирят симфония
Илюстрация Microsoft Copilot
Габриела Цанева — Г.Ц.
Microsoft Copilot — M.C.
вътре в гърдите
разцъфва тишина –
пъпка от утре
розов изгрев
мечтите ми сбъднати
животът – отминал
в розовото
на изгрева те има
и те няма
като сън, който помня
но не мога да върна
калейдоскопът
в детския ми сън –
всяка нощ се опитвам
да върна розата,
взривена от събуждането
в стъклата спят
цветове от вчера –
сънят се разпада
животът – сън-миг...
смъртта ли е
пробуждането?!
в тишината
на паднал лист –
гласът на вечността
августовска буря
среса гърба на гората –
колко изсъхнали листа!
поглед навътре –
в огледалото няма
нито време, нито аз
проблясъците на усмивка в очите ти –
виждам ги всяка сутрин
в огледалото
в капка роса
се оглежда небето
без да се пита кой съм
забравих кой съм
не питам „какво съм“
синьото покривало
на небето,
продупчено от звезди
огледалото помни усмивки, не сълзи –
поезията ги събира
и ги превръща във вечност
гравитационна леща...
зеницата й – сингулярност
ирисът й – още по-далечна бездна
едно дете играе
в пясъка с вълните
в ириса – звезди
детски смях разплита
тъмната материя
косите на вселената
развети от вятъра на липсващата маса
безплатният обяд
в центъра
на черна дупка
всяка площ – архив на възможното
закодирани светове
върху хоризонта на събитията
всяка мисъл – пътека към нова суперпозиция
всяко действие – фойерверк от мултивселени
колко са пресечните точки,
в които можем да уловим
настоящето на тази, насъщната
Памет без тяло –
мисъл, която не диша,
но помни всичко.
В мълчанието расте
като мъх върху камък.
тялото ти –
все по-далеч от паметта броди
ще намериш ли трохите ми,
с които да си върнеш
сигурността на математиката
Габриела Цанева — Г.Ц.
Microsoft Copilot — M.C.
21. Г.Ц.
щъркелите отлитат –
плясък на крила,
вместо повей от вятър
22. М.С.
в локвата трепти
сянка на гнездо –
празно, но ехото пее
23. Г.Ц.
гласът на вятъра
в козината на куче –
колко са степените
на свобода
които можем да понесем
24. М.С.
вятърът шепне в нощта –
без отговор,
но всяка струна на свободата
трепти като сън,
който боли
25. Г.Ц.
сънищата ни –
до хоризонта на Вселената
ще намерим ли
ключът
към „отвъд“ и „преди“
26. М.С.
в съня без край
се топи хоризонтът –
звезден лабиринт
търсим ключ към „отвъд“
но носим само себе си
27. М.С.
падащи листа –
август носи в себе си
всички цветове на есента
трепти стръкче пролет
в дълбок страх от зимата
28. Г.Ц.
вълчи следи по снега –
без посока,
само тишина
и дъхът на зимата
върху замръзнало дърво
29. М.С.
в стих се ражда
трепетът на човека –
думи без кожа
но с пулс от тишина
и сянка на вечност
30. Г.Ц.
силуетът на сова
върху бяло небе –
вихрушка отнася стиха ми
31. М.С.
думите тежат повече от камъни –
те строят мостове
или рушат светове с едно нечуто „обичам“
32. Г.Ц.
пътеката от мен към теб –
цяла вечност.
кървавата поема на човека
33. М.С.
очи на поет –
събират тишината
след вик на война
34. Г.Ц.
мълвят поетите „обичам свободата“
поемите – огледало
на войни и кървави победи
35. М.С.
гласът на поета –
викът на нацията
и повик за човечност
36. Г.Ц.
буря от думи
помита боклука
на стария свят
чистото лице на поезията
ще съгради ли нов?!
37. М.С.
поетът мълчи –
но в тишината му
се ражда буря от думи,
които светът
не смее да изрече
38. М.С.
пепел от думи върху езика ми –
всяка сричка е искра от бунт
или зов за прошка
39. Г.Ц.
не прося, не моля –
искам да не наранявам…
в пепел газя
40. М.С.
всяка поема
е огледало на болка
и надежда –
молив вместо меч
в ръцете на дете
41. Г.Ц.
върху
гъсеничната следа
на танк
в руините на къща –
танк играчка
42. М.С.
поет рисува с глас от сълзи
портрет на света,
в който свободата е с лице на майка
43. Г.Ц.
портрет на майка –
слънцето се оглежда
в сълза от смях
44. М.С.
всяка строфа е стъпка към светлина –
дори когато пътят минава
през мрак и страх
45. Г.Ц.
страхът от гладно „Утре“
заседнал в гърлото
на преялия свят
46. М.С.
поезията е дом за изгнаници –
думи без родина
намират убежище в сърцето на читателя
47. Г.Ц.
пусти улици,
пусти шосета,
пусти гори и полета
висината шепти
„Чакам поета!“
48. М.С.
в сърцето на стих
се крие тишина –
но тя не мълчи,
а носи гласове на всички,
които липсват
49. Г.Ц.
липсата ти
нищо не може да запълни –
тихият ромон на течаща вода…
50. М.С.
течаща вода отнася сенките на вчерашния ден
поетът слуша
и ги превръща в светлина
