Мислите се разпадат – затихващи функции… И – изненада!
Многозначност в словосъчетанието „затихваща функция“!
И радост – разчупена скука! Вече не съм балон, който се пука!
Аз съм балконът, от който гледам – бездната долу, полетът – горе.
Тихо и млечно, мъгла, памук, замръзнала вечност
Пак е пусто и безразмерно –
Но нещо се случи – нещо се случва – скупчвам в ума си всички емоции – взривяват ме – пак съм аз, още една опция за пътя към теб…
Очите потъват все по-дълбоко в трепкащите пиксели на монитора. Пръстите трепетно търсят клавишите, а мозъкът трака о, толкова чаках – отново умът ми да ври! Очите се взират, търсят, намират…
Затихваща функция…
Отърсих се от страха, че си фикция в измислената ми многомерност и стигнах до затихващи трептения теория на магнетизма и електричеството математически анализ – прекъсната и непрекъсната функция диференциално и интегрално смятане производна от първа и по-висока степен интеграл Лайбниц Нютон Лагранж Ойлер скорост на изменение на площ – о, тиха нощ!
Изгубени камъчета, разпилени, падат в потенциалната яма на отворения ум.
Като мравки, тичащи по пътеките на феромоните наученото някога се връща. Не съм същата. Не съм.
Без мощ остана духът ми – кух връх, тъп нож – лута се стихът ми и се разпилява – плява.
Още е тихо, още сънувам, но вече чувам – писъкът на птица, шуменето на поток пукането на стените и съседът, който поправя дома си – проправя път, някой – отвъд.
Тук съм – в рамката на моя живот.
Ти тихо спиш зад гърба ми – няма да се обърна, няма да проверя там ли си, или в съня ми – тихо плува ума ми тихо плуваш в неизмерената си многовалентност и съществуваш.
Водата в тръбите шуми, блести лентата на реката между сухите клони на гората кръглото око на Луната бди.
Колко порасна – откакто я гледам! Колко вода изтече.
Турбулентност колко мръсотия завлече затлачени брегове магия и блянове
Приятно е в августовската жега да преминеш през входа на Екомузея с аквариум в Русе.
Зад масивната врата на сградата, построена в модерния за края на 19-ти век стил на русенския център – смесица от неокласицизъм и ар нуво, попадаме в друг свят. Света на древни и съвременни животни, експонирани във вид и среда, близки до естествените за тях.
Но не този вълшебен кът сме дошли да видим.
Преминаваме през прохладното фоайе и влизаме в изложбената зала.
Където попадаме отново в друг свят – света на картините, създадени от трима художници от Букурещ – Моисе Буланчя, Виктория Динка и Елисавета Мелинте.
Изложбата бе открита на 2 август от Надежда Радева, секретар на Съюза на свободните писатели – филиал Русе – поетеса и преводач от румънски език, добре позната на нашите читатели като автор и гост редактор на списанието.
След откриването на изложбата, в продължение на няколко дни Мойс Буланчя остана в града, за да рисува пред публика –
една популярна практика в световните музеи и галерии като добър начин за комуникация между автора и зрителите, възприемащи изкуството, както и да по-доброто разбиране на изкуството от посетителите, които стават свидетели на раж-дането на едно произведение – картина, скулптура, колаж, инсталация и др.
И едно наистина вълнуващо преживяване.
След което, картините изглеждат различно.
Те изпълват стените и пода на галерията, почиват върху стативите с мокра боя и чакат оня, който ще пожелае да ги има, за да общува с цвета и формата, с посланията и красотата!
Виктория Динча
А основното послание струи от всяко платно, съчетало духа на Румъния и съвременния глобален свят.
Виктория Динча
Абстрактните форми съжителстват с тези толкова познати и близки до родния ни фолклор мотиви… И до цветята, природния пейзаж, нечий портрет, жадуван профил, до полето на мечтите, вплетени в изящното изразяване на светоусещането на художника.
Виктория Динча
Тази картина напомня едновременно далекоизточната естетика и приказния свят. Нарисуваното цъфнало клонче с две пойни птички върху черен фон провокира въображението на зрителя – към една история за любов, изтъкана в старовремски стенен ковьор, или нарисувана с едно движение на калиграфска четка.
Продължавам да търся картините на Виктория Динча, за усетя трепета на ръката й, повел мислите и емоциите й, довел ги до лицето на платното.
И изненадата ми расте, защото тя отново ме тласка към нещо напълно раз-лично, неочаквано – като техника, цветова гама и форма. Зелените хълмове на Африка… Не знам защо асоциирах картината със заглавието на Хемингуей… Дали заради яркото зелено на хълмовете, които прозират зад колажа, или заради скритото въздействие на препарираните животни от музея, в който се намирам… макар те да нямат общо с Африка и, надявам се, със сафари и лов…
Виктория Динча
Бягам от темата за мъртвите животни, която нахлува неканена в ума ми и търся знаците на Луната и Слънцето… Толкова ярко присъстващи със своята варакова плътност… Едно пясъчно небе, със заседнало в пладнето си слънце, търсещо отражението си в зелените води на река… Една нощна луна, потънала в своята част на небето – наситеносиньо, полумесец, видял своята кръглост в същата тази зелена река… Една завършеност на денонощието, на ежемесецието, на кръговрата…
Ще завърша с още една нейна картина – може би точно тя е разковничето за разбиране на авторовите метафори. Може би точно тази картина – един кръстопът, или едно многопътие, което чертае пълнотата на Виктория Динча, автор, който не може да бъде сложен в рамка с етикет, защото нейните търсения имат много посоки и стойности.
Виктория Динча
Моисе Буланчя
Може би тези две абстрактни платна на Моисе Буланчя са добър преход към творческите търсения на този авангарден и разнолик художник. Синьо взривяване – странно като израз – обикновено свързваме експлозията с жълточервения спектър, но в тази творба именно синьото е натоварено с идеята за внезапна промяна.
Или – може би – промяна, лишена от идеята за катастрофичност.
Или – хаос, сблъсък – нещо, което може да породи контурите на новото, различното, стихийното, което ще проправя пътя си с пороища…
Или сънят, мечтата – онези трепети в душата, които сутрин се рушат от сблъсъка с пътища на деня…
И – ако в първата картина разчитам сблъсък на вълни в брега, но във втората мога да открия очертанията на ваза с цветя, които улавят играта на сенките и залеза – някъде там, на границата на реалността, нощта и съня…
Съвсем различни са другите две негови платна, които искам да представя… Или – може би не са чак толкова различни!
Моисе Буланчя
Много красиво вложена в рамка, тази картина носи усещане едновременно за уют и приключение. Топлината на жълтото цвете кореспондира с охрения цвят на светлината в предния ляв квадрант и светлосиния нюанс на дясната половина, като подсилва мрака на тайнството, което се крие над него – в далечното горе, отвъд.
Тук цветята изглеждат захвърлени – без ваза, от която да пият ограничения си, скършен живот, без почва, в която да хвърлят семето на продължението си. Жълтите лъчи на венчелистчетата са се разтворили – като уста за ласка, чувствено, отдадено, а тичинките – като жаден език търсят своето начало.
Моисе Буланчя
Още едно платно с флорален акцент ме впечатли – бели цветове, разцъфтели на тъмен фон в незнайна среда – родени от хаоса на нищото… Едно синьо безбрежие, в което погледът потъва, ако се опита да го проследи. Едно пътешествие, което свършва, преди да е започнало.
И след тези бели цветове, обсебили центъра на картината и вниманието на зрителя, ще представя картините и на третия художник в експозицията – Елисавета Мелинте.
Елисавета Мелинте
Отново бели цветя – като някакъв неосъзнат, подсъзнателен порив към чисто, към необременено с минало ново начало.
И отново този син цвят – като потъване в необята на тъмно море, в дълбината на безкрайно небе, което прелива в тайнството на непознатото. Дори топлият земен елемент на фона остава студен, някак излишен и чужд на стремежа към чисто.
И нека представим още две картини, в които цветята са във фокуса на изображението. Червени макове…
Изящни, крехки цветове, които избуяват през май и обсебват зелените поляни, сетивата и въображението ни. Макове – толкова крехки и жилави, устойчиви, опияняващи и властно завладяващи. Не можем да си ги представим откъснати от природата, подредени, укротени във ваза.
Но ето – те са аранжирани с маргаритки и метличини и спят в пръстено гърне. Сенките върху стената на заден план обогатяват изображението и вдъхновяват.
Елисавета Мелинте
Но не заради открадната свобода на маковете избрах тази картина, а заради другите макове.
Единственият акварел в изложбата! Именно той ме провокира да погледна в дълбочина горната картина.
Искам да съпоставя двете живописни техники; резултатите, които целят и постигат. Фиксираният свят; света на макросъстоянията – оня, в който живеем и който градим с усещане за предвидимост, за причина и следствие. В маслената и акрилна живопис това е възможно, това е правилото. Художникът знае какво иска да нарисува и го прави с точността, на която е способен. Понякога, преливане на цветовете се случва и е допустимо; понякога се прави – аз го правя. Но не това цели този живописен метод.
За игрите на случайността най-под-ходяща е акварелната техника „мокро в мокро“. Не може да не усетите движението, онова неуловимо преливане на нюанси и тонове, което се постига при акварела – онова бягство на слоевете, които никога не се подчиняват напълно на волята на художника.
Винаги мисля за квантовата неопределеност и случайността, когато гледам акварел.
Елисавета Мелинте
Светът на багрите – всеки път необятен, интригуващ, вълнуващ и красив! Той говори универсалният език на разума и чувствата, който е без граници!
Обичам това хайку на Башьо. Още от времето „преди“… Преди – демокрацията, митингите, първите избори… преди „Миналото в мен“… Но не преди „Третата свещ“.
… три свещи горят над гроб с двама мъртъвци…
Аз съм на пет. Със сълзите на баба узнавам историята на третата свещ – онази, която гори за разстреляната й сестра; онази, без гроб… от снимката на стената. Бърша сълзите на баба и обещавам да намеря сестра й… или каквото е останало от нея?! Дори не знам какво точно обещавам, но знам, че може и да не изпълня обещанието, знам дори, че може и да не опитам… Знам само, че нещо е счупено и ще се опитам да го поправя… И някак усещам… силата на счупените стръкчета трева, върху които баба е седнала. В този момент тя не обръща внимание нито на тревата, нито на мен, нито на жегата, вятъра, тишината, и пламъка на другите свещи. Гледа третата свещ. И аз я гледам, и се сливам с тревата. Тежи – товарът на обещаното, но олекна ли – товарът на скръбта?
раздяла с детството – отронено цветче върху снега
Харесвам този образ – не помня къде го прочетох за първи път, но е силен образ, който не си отива – цветчета сливов цвят, падащи върху замръзналия сняг… Но и друг образ идва в ума ми:
раздяла с детството – отронено цветче в калта
спомен за три свещи над гроб с двама мъртъвци – лъкатуши пътят ми
Как искам да е прав – като пътя на изстреляна стрела. Аз да съм стрелата. И тетивата. И лъкът. И ръката, която я пуска, и ръката, която опъва лъка… Да трептя, да летя – по пътя си…
…гасне пламъчето ми…
Вървя по жълтите плочки, излъскани от сълзите на свещите. Трета свещ догаря в ръката ми. Митингът свърши. Скърши се синьото знаменце в ръката ми, виси като носна кърпа от джоба ми. Пари третата свещ. Още пари споменът от гробището. Вятърът суши очите ни… Толкова много сме – търсещи, искащи друго… правещи – Другото… Вървя по жълтите плочки, към подлеза пред Университета, трета свещ догаря в ръката ми, пари, вятърът не я гаси, не ме теши… Митингът вече е свършил, хората край мен вече са други. Третата свещ боде очите им. И някой ядно /или тревожно?!/ казва:
-Откачени… Ще ни подпалят чергата… Виж го това… „Това“ бях аз – с третата свещ – пърли ръката ми, пада в краката ми… Стъпквам пламъчето й. Продължавам… Продължих ли?
три свещи горят над гроб с двама мъртъвци – моят живот ли?
Зимата свърши. Онази, отпреди 35 години, която вдъхновено нарекохме „зимата на нашето недоволство“… Отмина и „пролетта на нашата борба“. И първата изгубена битка. И „Градът на истината“ – след първите изгубени избори. Изгубени… подправени?! Все едно – „Градът на истината“ нищо не разкри и не промени нищо. А и как би могъл да промени „нещо“? Няколко прашни палатки в градинката пред Народното събрание… Няколко души, приличащи на скитници /или на апостоли?!/ – сред праха край палатките. И множеството, което отминава, което ги отминава… Или ги гледа – както се гледат животни в зоологическа градина… Тръпна край „оградата на зоопарка“ – като животно, което предполага съдбата си. И вдишвам прахта на недоволството, на устойчивостта и решението да не отстъпиш… Знам, че не мога да отида в прахта на палатките, че мястото ми не е там – просто, физически няма място за мен. Но мястото ми е в онова духовно пространство на търсене – онова, обитавано от онези, които искат да разберат, да разкрият, да разкажат; да променят…
Третата свещ – още едно стъпало по пътя
Извървях пътя й, през онези няколко месеца след „Градът на истината“ и преди падането на правителството на Луканов… Целият път на момичето от снимката – от раждането й, през мечтите, идеалите, битките й… до присъдата и разстрела й… Без гроб остана. Третата свещ свети някъде, пламъчето догаря…
три свещи горят на гроб с двама мъртъвци – „Миналото в мен“.
Отмина първото лято от многото лета на „нашето разочарование“… О, колко лесно е да бъдеш разочарован! И колко много станаха разочарованите, вечно мърморещи недоволници – търсачи на виновни – не за кръвта и терора на миналото; „виновни“ за проваленото бъдеще… за проваленото „си“ бъдеще… И това осъзнаване беше първата от много раздели… и разделения.
колко разслоения можеш да понесеш и цял да останеш?
раздяла с идеала есенни листа в пролетния вятър
чисто бъдеще? просяк влачи стар дюшек от кофата за смет
зрънце, отронено от житен клас товарът на мравката
бяг от себе си – в пашкула на личността всички пътища
третата свещ – третото око на Буда гледа в тила ми впримчи живота ми кармата на кръвта
къде си, момиче от снимката? очите ти – въже през времето пътеките към теб прах и пепел
Габриела Цанева,
„Човек. Антология на българското хайку“, изд. gabriell-e-lit, С. 2024
