Приятно е в августовската жега да преминеш през входа на Екомузея с аквариум в Русе.
Зад масивната врата на сградата, построена в модерния за края на 19-ти век стил на русенския център – смесица от неокласицизъм и ар нуво, попадаме в друг свят. Света на древни и съвременни животни, експонирани във вид и среда, близки до естествените за тях.
Но не този вълшебен кът сме дошли да видим.
Преминаваме през прохладното фоайе и влизаме в изложбената зала.
Където попадаме отново в друг свят – света на картините, създадени от трима художници от Букурещ – Моисе Буланчя, Виктория Динка и Елисавета Мелинте.
Изложбата бе открита на 2 август от Надежда Радева, секретар на Съюза на свободните писатели – филиал Русе – поетеса и преводач от румънски език, добре позната на нашите читатели като автор и гост редактор на списанието.
След откриването на изложбата, в продължение на няколко дни Мойс Буланчя остана в града, за да рисува пред публика –
една популярна практика в световните музеи и галерии като добър начин за комуникация между автора и зрителите, възприемащи изкуството, както и да по-доброто разбиране на изкуството от посетителите, които стават свидетели на раж-дането на едно произведение – картина, скулптура, колаж, инсталация и др.
И едно наистина вълнуващо преживяване.
След което, картините изглеждат различно.
Те изпълват стените и пода на галерията, почиват върху стативите с мокра боя и чакат оня, който ще пожелае да ги има, за да общува с цвета и формата, с посланията и красотата!
Виктория Динча
А основното послание струи от всяко платно, съчетало духа на Румъния и съвременния глобален свят.
Виктория Динча
Абстрактните форми съжителстват с тези толкова познати и близки до родния ни фолклор мотиви… И до цветята, природния пейзаж, нечий портрет, жадуван профил, до полето на мечтите, вплетени в изящното изразяване на светоусещането на художника.
Виктория Динча
Тази картина напомня едновременно далекоизточната естетика и приказния свят. Нарисуваното цъфнало клонче с две пойни птички върху черен фон провокира въображението на зрителя – към една история за любов, изтъкана в старовремски стенен ковьор, или нарисувана с едно движение на калиграфска четка.
Продължавам да търся картините на Виктория Динча, за усетя трепета на ръката й, повел мислите и емоциите й, довел ги до лицето на платното.
И изненадата ми расте, защото тя отново ме тласка към нещо напълно раз-лично, неочаквано – като техника, цветова гама и форма. Зелените хълмове на Африка… Не знам защо асоциирах картината със заглавието на Хемингуей… Дали заради яркото зелено на хълмовете, които прозират зад колажа, или заради скритото въздействие на препарираните животни от музея, в който се намирам… макар те да нямат общо с Африка и, надявам се, със сафари и лов…
Виктория Динча
Бягам от темата за мъртвите животни, която нахлува неканена в ума ми и търся знаците на Луната и Слънцето… Толкова ярко присъстващи със своята варакова плътност… Едно пясъчно небе, със заседнало в пладнето си слънце, търсещо отражението си в зелените води на река… Една нощна луна, потънала в своята част на небето – наситеносиньо, полумесец, видял своята кръглост в същата тази зелена река… Една завършеност на денонощието, на ежемесецието, на кръговрата…
Ще завърша с още една нейна картина – може би точно тя е разковничето за разбиране на авторовите метафори. Може би точно тази картина – един кръстопът, или едно многопътие, което чертае пълнотата на Виктория Динча, автор, който не може да бъде сложен в рамка с етикет, защото нейните търсения имат много посоки и стойности.
Виктория Динча
Моисе Буланчя
Може би тези две абстрактни платна на Моисе Буланчя са добър преход към творческите търсения на този авангарден и разнолик художник. Синьо взривяване – странно като израз – обикновено свързваме експлозията с жълточервения спектър, но в тази творба именно синьото е натоварено с идеята за внезапна промяна.
Или – може би – промяна, лишена от идеята за катастрофичност.
Или – хаос, сблъсък – нещо, което може да породи контурите на новото, различното, стихийното, което ще проправя пътя си с пороища…
Или сънят, мечтата – онези трепети в душата, които сутрин се рушат от сблъсъка с пътища на деня…
И – ако в първата картина разчитам сблъсък на вълни в брега, но във втората мога да открия очертанията на ваза с цветя, които улавят играта на сенките и залеза – някъде там, на границата на реалността, нощта и съня…
Съвсем различни са другите две негови платна, които искам да представя… Или – може би не са чак толкова различни!
Моисе Буланчя
Много красиво вложена в рамка, тази картина носи усещане едновременно за уют и приключение. Топлината на жълтото цвете кореспондира с охрения цвят на светлината в предния ляв квадрант и светлосиния нюанс на дясната половина, като подсилва мрака на тайнството, което се крие над него – в далечното горе, отвъд.
Тук цветята изглеждат захвърлени – без ваза, от която да пият ограничения си, скършен живот, без почва, в която да хвърлят семето на продължението си. Жълтите лъчи на венчелистчетата са се разтворили – като уста за ласка, чувствено, отдадено, а тичинките – като жаден език търсят своето начало.
Моисе Буланчя
Още едно платно с флорален акцент ме впечатли – бели цветове, разцъфтели на тъмен фон в незнайна среда – родени от хаоса на нищото… Едно синьо безбрежие, в което погледът потъва, ако се опита да го проследи. Едно пътешествие, което свършва, преди да е започнало.
И след тези бели цветове, обсебили центъра на картината и вниманието на зрителя, ще представя картините и на третия художник в експозицията – Елисавета Мелинте.
Елисавета Мелинте
Отново бели цветя – като някакъв неосъзнат, подсъзнателен порив към чисто, към необременено с минало ново начало.
И отново този син цвят – като потъване в необята на тъмно море, в дълбината на безкрайно небе, което прелива в тайнството на непознатото. Дори топлият земен елемент на фона остава студен, някак излишен и чужд на стремежа към чисто.
И нека представим още две картини, в които цветята са във фокуса на изображението. Червени макове…
Изящни, крехки цветове, които избуяват през май и обсебват зелените поляни, сетивата и въображението ни. Макове – толкова крехки и жилави, устойчиви, опияняващи и властно завладяващи. Не можем да си ги представим откъснати от природата, подредени, укротени във ваза.
Но ето – те са аранжирани с маргаритки и метличини и спят в пръстено гърне. Сенките върху стената на заден план обогатяват изображението и вдъхновяват.
Елисавета Мелинте
Но не заради открадната свобода на маковете избрах тази картина, а заради другите макове.
Единственият акварел в изложбата! Именно той ме провокира да погледна в дълбочина горната картина.
Искам да съпоставя двете живописни техники; резултатите, които целят и постигат. Фиксираният свят; света на макросъстоянията – оня, в който живеем и който градим с усещане за предвидимост, за причина и следствие. В маслената и акрилна живопис това е възможно, това е правилото. Художникът знае какво иска да нарисува и го прави с точността, на която е способен. Понякога, преливане на цветовете се случва и е допустимо; понякога се прави – аз го правя. Но не това цели този живописен метод.
За игрите на случайността най-под-ходяща е акварелната техника „мокро в мокро“. Не може да не усетите движението, онова неуловимо преливане на нюанси и тонове, което се постига при акварела – онова бягство на слоевете, които никога не се подчиняват напълно на волята на художника.
Винаги мисля за квантовата неопределеност и случайността, когато гледам акварел.
Елисавета Мелинте
Светът на багрите – всеки път необятен, интригуващ, вълнуващ и красив! Той говори универсалният език на разума и чувствата, който е без граници!
Няма коментари:
Публикуване на коментар