четвъртък, 29 юни 2017 г.

ВЪЗДУХЪТ Е ЗЛАТЕН

въздухът е златен,
нажежен до жълто,
стопилка от слънчеви лъчи,
тежи
над листата,
над житата,
над водата -
плясък
на отблясъци
върху
вълни...
вадата 
се плиска,
шумоли,
провира 
се 
между корени
и корони,
под 
камъни
и
канари,
спи
в кладенци
и 
пещери,
в цилиндрите
на канализацията,
в цивилизацията
и
там,
където
сърцето
на земята тупти...
въздухът е златен,
напоен със жълто -
пеперуди
и пчели,
меден прах,
роса
от листни въшки,
шуми
вятъра,
пясъка
съска,
жужи
свредлото
на стършели
и
оси,
хорът на мравките
кънти под кората
на гнили пънове,
солото на щурците
реже свода на тревите,
руши тишината
между ушите,
ариите на врабците
посипват
покривката
с прах -
пак 
чакам
разтапянето
на слънцето в хоризонта на запад
и трепкането на светулките,
сред които се губи изгрева на Венера
кръговрат
въздухът е златен

четвъртък, 22 юни 2017 г.

МИГОВЕ - ПОРОЙ...

времето
се изсипва над главата ми –
като порой,
безброй
мигове,
като изтръгнати песъчинки
браздят очите ми,
косите ми
се влачат,
като треви
затлачени
в сухи
трупове на дървета,
кухи
тръби и остриета
от наранени
пръст и
пръсти
на удавени псета…
животът,
като мътен вихър,
преминава над главата ми –
бодли
на кактуси
и таралежи,
вода –
жадна
за знойната
уста на земята –
напукана, гладна,
гола и безпощадна
кърмилница,
закрилница
и пристан…
искан
покой
прах полепва по листата
и паветата
лицата
ми,
разискрени
и
буйноцъфнали
ловят
топлината
на луната
и чакат
утрото

вторник, 13 юни 2017 г.

ПОГЛЕДЪТ ТИ

погледът ти ме прогаря,
дълбае дупки в гърба ми –
буря и пепел в съня ни...
размахвам крила – кръв
по стените
ближа червено мастило –
не ме нарани,
превърна ме
в птица

момичето,
с очите
като въглен –
не
се
научи
да обича –
и днес
все
в облаците
тича,
облечено
със
семена
от тръни,
обсебено
от лист,
молив
и книга

петък, 9 юни 2017 г.

РЕКАТА НА ВРЕМЕТО

реката влачи
товара си от история –
скъсани знамена,
изгорели степи,
подут кон,
опърлени небеса
и слепи поети...
няма път назад –
полетът със
надсветлинна скорост
е отложен;
оплождам
полетата на
очите ти
и чакам –
няма си;
няма пролука
нагоре,
енергията
на полето
е недостатъчна
за тунелен
преход;
остава само
молитвата
на
праведника –
неверник съм
не
моля...
дълбоко газя
в реката на времето...
бремето на историята
тъче нови нишки
в килима ни –
вятър и прах
безух
великан
брани
бранната
бразда
на границата
през счупено
огледало
се промъквам
отвъд –
пак
няма
брод;
бод
след
бод
бродирам
пътеката,
по която
ще стигна

хоризонта на събитията

неделя, 21 май 2017 г.

РЪЖДА

ръжда –
настръхнала
по мрежата
на оградата;
ръжда –
на ивици
се стича
по стената й;
ръжда –
като утайка
от кафе
по дъното
на кутията
за инструменти...
ръжда –
държа
гвоздея,
с който ще
пробия
кожата
на самотата си –
и ми е все едно,
дали ще хвана

тетанус

Архив на блога

Търсене в този блог

Последователи

Популярни публикации