01.02.2022
Начало
***
мрачно утро -
трудно начало
на деня
***
кокичета под
изхвърлени гирлянди -
пак е пролет
вторник, 1 февруари 2022 г.
неделя, 30 януари 2022 г.
неделя, 23 януари 2022 г.
вторник, 18 януари 2022 г.
неделя, 16 януари 2022 г.
ПЪТЕКИТЕ ОТ СТЪПКИТЕ МИ
къде ще те гоня?
къде ще те стигна?
тази вселена няма да стигне...
***
самота -
пътеките от стъпките ми
пусти
петък, 14 януари 2022 г.
АГОНИЯТА НА НОЩТА
Агонията на нощта -
светлините се разливат по асфалта,
оранжевоискрящи,
уморени пламъци
попиват в мрака
и тежки облаци от черни сажди
изяждат
дъха на живите заклещени тела.
Пътят назад е променливотруден,
криволичещозаблудени,
уморени,
забуленооблачни,
променени...
Пътеките се разпадат
под нас,
разплитат,
разпридат
всеки
знак -
съпричастност,
съвършена
разграбеност,
зейнала
паст...
Тихо пада снегът,
закичва с венци
главите на храстите,
буковете се оглеждат
в огледалото на мъглата,
боровете вдигат мигли нагоре
и плачат,
стволовете им се изплезват като езици,
замръзват
и звънят
замръзнали камбани
бият,
урагани
вият -
снежинката
се превръша в лавина...
Тук съм,
под купчините мокър сняг.
Вървя назад,
назад,
назад...
Стяг след стяг -
задъхана умора
спира
ритъма на сърцето ми,
замира
кръвта ми,
бавно попивам студа...
Бавно умирам
и някъде там,
където битието
пробива тъкънта
на съзнанието ми виждам
дъблокото око на вселената,
която тръгва обратно...
Знам, невъзможно е да се случи Днес.
Знам, днес науката сочи,
че е невъзможно да се случи,
защото Тя се разбягва все по-бързо,
защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...
Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях
завръщането на Вселената...
Една дълбока въздишка
един последен акорд
изсвистя от тромпетовидното й тяло...
И започна Сривът.
Тромпетът се превърна в ръкав,
а после във сфера...
И времето хукна назад...
Започна да става
топло,
и светло
и хубаво...
И Сътворението - все по-близко,
И Апокалипсиса - все по-сигурен...
Колкото повече остаряваш,
толкова повече искаш да догониш бъдещето;
колкото си по-млад,
толкова повече търсиш опората
и романтиката на миналото,
на историята,
истината на произхода...
Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?
в шепата ми
оризово зърно -
началото и краят
неделя, 9 януари 2022 г.
ОТВОРИ ВРАТАТА!
Залезът,
като отсечен лъч,
падна зад стената на Витоша.
Мракът идва отведнъж,
дебне зад прозорците,
промъква се през щорите,
обсебва паралелепипеда на стаята -
стяга примката си през врата ми.
Отвори вратата!
Спаси ме от обесване.
Белите стени светят
с енергията на избягалите си електрони
и изяждат бялото на вратата.
Запечатват ме вътре.
В кутията съм.
Чакам -
невероятната вероятност
макротялото ми
да пробие стената,
да ме изхвърли там,
където Вселената не ме чака.
Отвори вратата!
Пробий стената.
Нека пребродя всички пътеки,
нека стигна до теб.
понеделник, 20 декември 2021 г.
ШУМЪТ НЕ ШУМИ
пусто е
климатикът ритмично шуми
няма ме
празна е стаята
вече не виждам дори
декора на живота
вече шумът не шуми
няма ме
и няма значение
дали няма е тишината
дали няма да заспя
и в сънища да отнеса
спомена за нещото, което
можеше да е живот
тихо е
и пръстите
не търсят клавишите
буквите цъфтят върху монитора -
черни драскотини върху сняг -
как искам да приличат
на птичешки стъпки,
на разхвърляни съчки,
на следи от смях -
бръчки
върху бялата кожа
на нечие лице
на моето лице
лишено от смях
и от израз
има само очи
и мечта
светлина
затварям клепачи
пак пари гръдта
пак дупката празна
ликува
в ребрата ми
нищо не плува,
в ребрата ми
само трепти
сгушената ти душа,
тялото, което изгуби,
тайното място за среща,
убежището,
което
ти обещах
тук съм -
твой пристан,
утеха,
подслон
мен ме няма,
но кеят стои
и те чака
аз съм някъде там,
не се търся,
не ще се догоня -
само ти ще ме стигнеш,
ако можеш,
ако поискаш.
вселената все по-бързо се разбягва
инфлацията изяжда
възможността
да постигнем
едновременност
затварям очи
и знам, че светът ще изчезне
само гнездото
между ребрата ми чака
да дойдеш
Абонамент за:
Публикации (Atom)