"ПЕРО ОТ ЖЕРАВ" - рецензия

"ПЕРО ОТ ЖЕРАВ" НА ЦАНКА ШИШКОВА

Приятна и неочаквана бе срещата ми с Цанка Шишкова в интернет; много съвпадения на биографични факти, много пресечни точки на житейските ни пътеки. Но още по-приятна и... неочаквана бе срещата ни в живота. Повод за нея стана представянето на новата й книга с хайку поезия "Перо от жерав", с подзаглавие „С хайку и сенрю от Ванкувър до Токио”, състояла се на 15 ноември в читалище "Славянска беседа".

Бях чела нейни хайку във фейсбук. Усещах, че в тях има нещо повече от просто подредени думи в три кратки реда, отразяващи настроението на автора при досега му с природата. В тях има нещо повече от простото копиране на една, станала напоследък модерна, форма на древна поезия... Всеки хайку стих на Цанка Шишкова звучи автентично. Този най-кратък поетичен жанр трудно се поддава на литературна дисекция и анализ, но мога да кажа, че в нейните тристишия чистото съзнание, в което се оглежда уловения от автора миг, се превръща в портал, през който читателят преминава в него и... остава. Не е лесно да се представи пред публика книга с хайку поезия и не защото е трудно да се направи подбор на стиховете, а защото за слушателя-зрител е трудно да ги съпреживее. Бях впечатлена от поднесения на премиерата подбор от 30 хайку, но още повече бях впечатлена от историята на създаване и подбора на произведенията, включени в стихосбирката. Всеки ред и изображение в книгата – хайку, или хайга, вече са били публикувани в световни издания, като “DailiHaiga”, “The Asahi Shimbun”, “Africa Haiku Network”, “Wild Plum – a haiku journal”, “Under the Basho”, “Wfrld Haiku Assоciation” и др.

 ***

жътвена луна 
първи есенни листа 
в сандалите 

















***
изкачване 
внезапен дъжд 
от лешници

 *** 
безлюдна алея 
мъж потропва с бастун 
в ритъма на блус

 ***

празно гнездо 
чапли летят 
към Африка















Предговорът е на Наталия Кузнецова, хайку поет от Русия.
Книгата съдържа коментари и кратки ревюта и на други известни хайку поети, редактори и познавачи на хайку поезията като Марта Хочиловска, Дейвид МакМърей, Исаму Хашимото, Мария Томшак и Габриел Савички, Линда Пиларски, Патрик Пиларски, Никол Пакен, Майкъл Рехлинг, Лори Минор, Аджей Агю-Баах, Емануел Капусиан, Дон Бейард, Цецка Илиева, Катерина Мунро и др.
Но онова, което истински ме изненада, бе фактът, че това е първата книга на Цанка Шишкова с поезия.
Позната добре като автор на 6 книги за Япония, издадени между 2002 и 2017 г., като добър разказвач, като ценител и посланик на японската култура, духов-ност, митология и съвремие, оказа се, че тя едва от няколко години пише поезия.
Нейната поезия е дълбоко наситена с естетиката на японския дух. Една не заучена, а дълбоко преживяна естетика, превърнала се в част от личността. Дали защото Цанка Шишкова е жи-вяла няколко години в Япония, или защото нейната същност е такава, но тя въплъщава в личността си онова, което е в представите ни за Страната на изгр-ващото слънце.
Трудно е за европееца да пише хайку, трудно е и да чете хайку, да разбере и съпреживее онова неуловимо усещане за прекрасното, което се изплъзва и точно затова е прекрасно...
Цанка Шишкова, с книгата си „Перо от жерав” ни дава пътя, по който можем да го постигнем...

"НАРИСУВАЙ МИ СТИХ" - анонс

ПРОЕКТ„НАРИСУВАЙ МИ СТИХ” - анонс 

"Стих - светлина, извираща отвътре, описана чрез думите, за да погали душата. Картина - светлина от цветове, запечатани чрез сърцето върху платното.

Стихове и картини заедно - това е спрежение на чувства, нарушаване на вътрешното спокойствие: да се изгубиш в себе си чрез погледа, мисълта и вдъхновението...."

Таня Иванова, автор, съставител на алманаха и издател

Алманах "Нарисувай ми стих"

Алманахът "Нарисувай ми стих" на изд. „Лунна светлина 13”, София, е създаден като предизвикателство към поетите-художници от България след успешна реализация на подобен проект на Таня Иванова - двуезичния алманах "Пъстър свят", събрал стиховете на български поети, по картини от изложба в София на испански и латиноамерикански художници. Подборът на творбите е направен от Таня Иванова, собственик на издателство "Лунна светлина 13" и е един от авторите. Художественият дизайн и предпечата на изданието са дело на Хавиер Делгадо Мартин. "Нарисувай ми стих" събира творбите - поезия и живопис, на 22-ма автори от цялата страна.

Премиерата се състоя на 20 ноември в София при голям обществен интерес. Освен сборна точка на литература и изобразително изкуство, представянето на алманаха се превърна в истински спектакъл и топла среща на творци и любители на изящната словесност и нейното отражение в багри и форми.

СТЪПКИ ОТ ПЛАМЪЦИ

априлски лалета –

капки кръв по тревата,

или стъпки от пламъци

Стъпки от пламъци, Габриела Цанева

ПОПИВАМ ЗАЛЕЗА

гасна със залеза -
липсата на слънце
изцежда червеното
от вените ми
гасна -
небе след залез
съм

гасна със залеза
окото на слънцето
изтлява,
разтваря се
в облаците,
които отсичат
гърбицата на Витоша
и ме задушават

попивам залеза -
зеленото лице на небето
повило онази звездица,
която премигва в локвата
на заревото

защо не мога да попия
кръвта на небето,
защо не мога да изтрия 
теб,
и мен,
и следата,
която се влачи зад нас -
като слуз след охлюв...

капки роса
по тревата,
след залеза;
капки пот
по челото
на земята

"ПОПЪТНИ СТРОФИ" - рецензия

"ПОПЪТНИ СТРОФИ" - рецензия

Изящна книга, като оформление; от онези, които искаш да докосваш с ръце, които искаш да притежаваш като произведение на визуалното изкуство... Книга, която ти напомня защо печатните издания никога няма да изчезнат... защото книгата, освен информация и/или вербално послание, може да носи наслада за всички сетива.

Получих "Попътни строфи" като подарък от Александър Дъбнишки - познавам фрагменти от творчеството му, харесвам го като автор на поезия и проза; много близко до себе си, като изказ и естетика на присъствието, усещам и Александра Ивойлова, затова няма да пиша за тяхната поезия - тя не ме изненада, очаквах звученето на техния дует, бях подготвена за него от предишни прочити на тяхната лирика.

Картините на Юлия Станкова ме оставиха без дъх.  Нейните образи насищат текста и междутекстовите пространства с особено присъствие - бих го нарекла "божествено", ако вярвах, че такова съществува... Ще го нарека просто "духовно".

„Попътни строфи” е едно изключително сливане-преливане на текстовото и картинното участие, симбиоза, която въздейства разтърсващо и възвисяващо.

Проектът е изцяло авторски, което му придава самобитност, уникалност и завършеност; изпълнен двуезично, чрез авторов превод на английски на Александър Александров Дъбнишки. В изданието са включени 33 библейски цитата и 38 иконописни картини на Юлия Станкова, която е и автор на корицата. Лиричните текстове са на Александра Ивойлова и Александър Дъбнишки. Издателство „Фараго” осъществява изданието, рецензирано от Едвин Сугарев.

7.            Утро.

Кучешкият лай навън

мирише на сняг.

АИ

Аз дойдох

да ти покажа

времето на идната нощ...

Трета книга на Ездра, гл.6,30

Вечерта

замръзнало ръмжене

ще скита

АД

10.         И мъртвият

чака дъжда.

За да поникне отново.

АИ

Ти, който си ми показал много

и тежки притеснения,

пак ще ме съживиш,

и от дълбочините на земята

пак ще ме извадиш.

Псалом 71,20

Пръст

Безсловесна

Живи цвета – отиват си, идват...

АД

33.         Бурени.

Никоя врата

не се отваря

АИ

Нашето светилище е опустошено,

нашият олтар е съборен,

храмът ни е разрушен...

Трета книга на Ездра, Гл.10,21

Шарки

Плесени рисуват

По дъските

АД

На добър час на авторския екип Ивойлова-Дъбнишки-Станкова!..

... Така бих завършила, но нещо ми пречи да сложа точката и да затворя книгата. Може би онова, което ме накара да я препрочета месец след първото ми съприкосновение с текста. И то бе присъствието на третия глас в този диалог сред образи и сенки. Вероятно, защото този трети глас е основата, върху която е изградена образно-вербалната структура на книгата... Защото диалогът Ивойлова-Дъбнишки е опосредстван, предизвикан, от този трети глас. Ролята на библейските строфи е определена от Александър Дъбнишки – именно той прави подбора на текстовете, около които ще се създаде лирико-графичната тъкан на повествованието... Защото тази книга, изградена от фрагменти, постига свое цялостно звучене; попътните строфи не просто бележат пътя, те го трасират, те го изграждат. Пътят криволичи, но стига своя предизвестен край. И все пак - той не би бил извървян, ако не бе споен от присъствието на графичното изобразяване на словесното внушение.

Изпълнени в сива гама в книжното тяло, картините на Юлия Станкова не губят силата на цветовото въздействие; ако картината на корицата не бе пълноцветна, читателят-зрител по нищо не би отгатнал, че цветът е същестувал изначално в тези творби – чисти, завършени и съвършени със своите послания.

ЕСЕННИ ХАЙКУ

***

равноденствие –

дните горещи,

нощите есенни...

***

шарена пътека –

под стъпките ми

глави на калдаръмчета...

***

есенно пладне –

под дългата ми сянка

кучето спи „на сянка”...

***

след снощната буря –

пир за пчелите

под сливата

ЕСЕННИ ЛИСТА

***
крайпътни дървета,
като напръскани с блажна боя -
капят в червено есенни листа

***
Пътят е неравен, сух асфалт, напукан, изронен, износен и прашен...
Пътуването е дълго, като поклонение.
Небето синьо, синьо - гладкоравен цвят, като от прахово боядисване...
Само дърветата са различни - като на карнавал,
тъпчат избелялата трева,
накичени, обречени...
просто - маскирана смърт...

***
крайпътни дървета -
пожар
от есенни листа

ПЪТИЩАТА... В КЛОАКАТА

когато умората движи пътищата ти,
когато спиш и дишаш сънищата ми,
когато луната пада в шепите ни,
а вятърът разплита стари пердета

тогава екотът на дните заглъхва
и само шепотът на несбъднатите съдби
виси като избеляло пране
върху олющената ограда на егото ни

стопиха се несигурните силуети за друго битие,
преди да са достигнали пълнотата на формата си,
и само усещането, че живеем в клоака стои,
само усещането, че не клоаката,
а ние, в клоаката, сме вечни,
ние, винаги в клоаката, сме вечни,
завинаги в клоаката потънали,
завинаги изгубени за друго,
самодоволни плъхове,
борци
и охранители,
охранени
самци
и тлъсти патици
самодоволни глупци,
крадци на души,
крадци на съвести,
само доволни
тълпи
без души,
без мисли за бъдеще,
безсъщностни
слузести
пихтии
щастливо смазани,
под подметките
на своите герои,
щастливо
заслепени,
без очи,
размазани
презрени,
без сетива
за време,
за истина,
за равновесие,
за посоки,
за …

къде отидохме,
къде се изгубихме
къде изгубихме
всичко…
къде са крилете ни,
къде са чистите ни колене,
къде са гръбнаците ни,
къде са челата ни,
къде са отворените очи
къде са

днес само пълзим,
уморена съм,
днес имам пълзенето като движение,
понякога то е спасение,
защото от него се тръгва напред,
защото понякога да пълзиш е победа,
защото понякога да пълзиш сам
е повече от летене

днес съм щастлива
с пълзенето ти –
щастлива съм,
уморена заспивам до теб,
дишаща,
туптяща и топла,
жива си
жива съм
и е истинско…
нашето приключение

изкачваме върховете си,

скрити далеч от всичко оставаме,

вечни сме,
изпълнили сме вселената си,
ние мълчим
в черупка от спомени,
в хралупа от сенки
и бдения
съществуваме вън
и далеч,
защото сами
сме спасения

къде останаха другите?

само умората пълзи лепкава,
души ме, чупи ме, сплесква ме,
а после – залепва ме за мига настояще
и продължава
да мери
душата ми…
душа ли?
неверник съм,
удушил всяка надежда в спасители,
удушил всяка гавра със съвести –
само умората ме прави истинска
без нея бих спала,
сънуваща
приказки