събота, 6 май 2017 г.

КЪЛБО В ОБУВКАТА

котето спи на
кълбо в обувката ти –
ще се върнеш ли?

здрачът пада като черен сняг,
покрива прозореца,
уличната лампа като светулка
мига, като вдишване, като жива...
чакам те...
затварям очи, събирам
спомените ни,
тъпча ги в буркан,
стерилизирам ги –
ще ги имам цяла зима,
ще знам, че си там,
в бюфета, на сигурно...
отварям очи, поляната
пред балкона е пълна
кучета –
нашите диви кучета,
които опитоми –
сега душат в муцуната
пудела на съседката
от тринайстия етаж
и лягат по гръб пред
ротвайлера на съседа
от нашия етаж –
животинска им работа –
не се карат, не се бият,
не се лаят, не се крият –
комуникират и спазват
кучешката си етика,
за разлика от нас,
които само лепим етикети –
помияри, плебеи,
мръсни песове...
клети...
здрачът пада, очите ми пърхат –
ловя с мигли снежинки от мрак
и те чакам –
като коте, свито в обувката ти...

***
тишина...
само вятърът свири симфония
и някъде долу опъва струните
на тревите, лъковете на клоните
ближат гърбовете на листата
и шумят, падат водопади,
звънят милионите капчици дъжд...
природата композира най-страстната си
музика – първообразът на всяка мелодия...
и тишината не е пуста...
чакам те –
обичам да тичам след виденията си,
обичам да сплитам разпилените образи,
да тъка от шарените им нишки платна,
върху които ще рисувам с прозрачни бои
призрачни фигури и мечти...
огнището в душата ми бумти –
вдишвам с пълни гърди въображаемия
аромат на смола и дим –
опиянение до изтощение...
топлината на пламъка ближе кожата ми,
лицето пламти,
чакам те –
знам, че ще дойдеш, когато мътилката
в душата ми се утаи,
но пороят не стихва,
не утихва воят на думите,
които искат своето –
да бъдат написани,
да бъдат изречени –
да бъдат извикани и да живеят –
все едно
дали като знамена,
или като парцали,
думите имат нужда да ловят вятъра,
да попиват дъжда,
да бъдат балсам за душата,
или ятаган за ума...
чакам те –
да уловиш ръката ми,
с която дращя по клавиатурата,
и другата –
с която пращам посланията си

във виртуалния ад на света...

понеделник, 24 април 2017 г.

ПОНЕДЕЛНИК

понеделник –
мръзна от жажда,
будя се – мъртъв ден,
тихо се свивам в леглото –
обречен пътник във времето...

носталгия
ме разяжда, жар
по страните ми ври...
сърце-пистолет – гърми.
безтегловност, припадък, спи!

***
отиваш си,
обречен си –
да тлееш в самотата си,
да гаснеш след пожара
на неделята,
да чакаш –
дните да отмият времето,
да го изровят,
като пясъчник
и да те доведат,
отново,
до неделята,
когато пак ще бъдеш жив,
когато пак мушкатото,
огряно, на прозореца,
ще срещне погледа ти,
морния,
от дните ти без спомени,
със който пак ще казваш „сбогом”
на живота си,
оставяйки го зад завоя,
и пак ще идваш
в къщата със двора,
и пак ще искаш,
как ще искаш –
зеленото зад портата,
и шареното на пътеката,
червеното на керемидите
и златното на небосвода,
но най-ще искаш –
да затвориш
зад себе си вратата ми,
ще искаш –
тишината ми,
ще искаш –
бялата ми кожа,
ще искаш
тъмнината ми,
докосването на
ръцете ми –
стихията,
която ме извайва...

***
недоносен се
роди светът, заченат

от хляб и вино.

НЕДЕЛЯ

още е тъмно,
нощ лепне по кожата –
като целувка

неделя е. страх
пролазва, като змия –
души и смазва

пладне, слънце, свят –
желание за друго,
за обрат. няма.

върхове и спад –
като кардиограма.
митът за братство,
равенство и свобода
се разпада... избори...

статукво – символ
на смърт и застой? реванш –
порой от популизъм.
срам. без изход. ням
въпрос вие, разкъсва
обществото без книги

векът на просвещението отмина
неделята си отива


23.04.2017

неделя, 23 април 2017 г.

ХАЙКУ - ИМПРЕСИИ

***
пръстта изтече
от счупената саксия
на скуката

***
нарцисът цъфна –
като жълтък в тиган, сред
тревата свети

***
празна бутилка
в огледалото – хапче
след раздялата

***
обичам те –
хапя устните си
вместо теб

***
черно-бяла
снимка – спомен от
детството

***
всяко твое пристигане
свива стомаха ми –
като изродено вещество

***
върху сушилника
пресъхнало пране –
завръщане

***
дъждецът пада
като хладък душ – крави

на поляната

петък, 21 април 2017 г.

НАХЛУПИХ ЗЕМЯТА КАТО ШАПКА

Нахлупих Земята като
шапка, зареях погледа
си през всички телескопи –
орбитите им се плезят,
/като обръчите на Сатурн,
или като смачкана козирка/,
препънах се – блейка!
изхвърлих обувката си,
останала без ток
и увиснах на космическите
струни... Така видях:
тъмната енерги
поглъщаща космоса,
който бяхме разчистили,
от всички въпроси;
промъква се през спиралния
танц на звездите –
гробар на светлината,

евангелието на
относителността
не ни помага да
разберем дявола на мрака
и времето пак е река –
с начало, без край,
и с посока...

пак няма отговори –
само въпроси
чукат като кълвач
по пропуканата кора
на теорията на всичко...
тишина... цъфтежите
на мислите ни вехнат
и отекват
като проникване
в смолата на невежеството,
гланцирано и сладко –

близалка за ума.

събота, 15 април 2017 г.

СЕЗОНЪТ НА СТРАСТНАТА СЕДМИЦА

Сезонът на страстната седмица
изцеди всички страсти.
Предател на пролетта,
на разцъфтелите пръчки,
на глъчката на вятъра,
който скъсява разстоянията
и ни хвърля в блатата
на нашите грешки.
Близост ли?

***
Тялото ми –
като калъф на цигулка
ме стяга,
убива музиката
на скритите ми
струни,
превръща я
в тракане
на часовник,
от който
миговете
бягат.

***
Вино
се стича
по спуканото
лице на икона.
Грешка.
Може би
е кръвта на бога.

***
Самотен овен
пасе върбови клонки.
Свежи листенца
падат в реката като
сребърни лодки. Пасха.

***
Свърши боята
за яйца. Рисувам ги

с пръсти. Натюрморт.

петък, 14 април 2017 г.

ВСЕЛЕНАТА-ДОЙКА

Вселената-дойка
изпръска
балона на раздуващото се
пространство
с млякото на материята.
Галактиките бясно
се въртят,
разпръскват
молекулите на живота-
настръхнали кактуси –
впиват се във всяка
скала, заразяват я
с усещане
за съзнание
и личност...
Себичност -
протягаме
ръце през
червееви дупки –
и търсим
нишката, с която
ще се покатерим
в рая.

Скъса се –
от скъсеното
разстояние.
Оставаме в нашия свят,
увиснал над слънцето,
надничащ към края
на сътворението
и времето.
Няма място
за святост,
за бог-отец,
за светец...

***
Всяка нощ
заспиваме предадени –
не ни
трябват Юди,
сами го правим.
Събуждането е възкресение –
всеки е Исус на себе си,
понесъл товара си

от изкупление.

четвъртък, 13 април 2017 г.

ПАЛИТРА

Велики четвъртък е.
Не
боядисвам яйца,
не
меся козунаци.
Пълня тавата на спомените си
с яркожълти глухарчета
сред зелена трева.
Пълня каните на очите си
с теб и разплитам възела
на сухожилията ти,
и разплисквам гладкостта
на кожата ти,
и разтривам юмрука ти,
докато кълбото на дланта ти
се превърне в пръсти,
които се впиват в моите...
***
Изгубените мигове
се крият в думите,
които не казах...
и глухарчетата
се разпиляха...
Избухват в жълто,
разпукват се –
хукват да гонят вятъра,
смесват се с отронените
венчелистчета на сливите
и потъват в косите на земята.
***
Цветовете на възкресението
туптят в очите ми.
Златното великолепие на
слънцето се разлива
по страните ми,
капе –
като мед по порцелан,
лепне –
като варак по черупка.
Синият прибой на
небето се впива
в ушите ми,
пищи
виолетовият залез,
яхнал вълната на светлината,
някъде на границата
между 400 нанометра
и мрака...
Трака
вятърът в короната
на бора, мирише на смола
и полет
палитрата ми се пълни
звездите се разсипаха –
като минзухари греят,
събирам ги,
пари в дланите ми,
усещам болката ти,
търся цветовете на възкресението,
тишината пулсира със
звука на дишането ти
и само червеното
на изгрева липсва -
като символ на истина,
на чудо, на вяра,
или като цвета на кръвта