петък, 21 април 2017 г.

НАХЛУПИХ ЗЕМЯТА КАТО ШАПКА

Нахлупих Земята като
шапка, зареях погледа
си през всички телескопи –
орбитите им се плезят,
/като обръчите на Сатурн,
или като смачкана козирка/,
препънах се – блейка!
изхвърлих обувката си,
останала без ток
и увиснах на космическите
струни... Така видях:
тъмната енерги
поглъщаща космоса,
който бяхме разчистили,
от всички въпроси;
промъква се през спиралния
танц на звездите –
гробар на светлината,

евангелието на
относителността
не ни помага да
разберем дявола на мрака
и времето пак е река –
с начало, без край,
и с посока...

пак няма отговори –
само въпроси
чукат като кълвач
по пропуканата кора
на теорията на всичко...
тишина... цъфтежите
на мислите ни вехнат
и отекват
като проникване
в смолата на невежеството,
гланцирано и сладко –

близалка за ума.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации