Нахлупих
Земята като
шапка,
зареях погледа
си
през всички телескопи –
орбитите
им се плезят,
/като
обръчите на Сатурн,
или
като смачкана козирка/,
препънах
се – блейка!
изхвърлих
обувката си,
останала
без ток
и
увиснах на космическите
струни...
Така видях:
тъмната
енерги
поглъщаща
космоса,
който
бяхме разчистили,
от
всички въпроси;
промъква
се през спиралния
танц
на звездите –
гробар
на светлината,
евангелието
на
относителността
не
ни помага да
разберем
дявола на мрака
и
времето пак е река –
с
начало, без край,
и
с посока...
пак
няма отговори –
само
въпроси
чукат
като кълвач
по
пропуканата кора
на
теорията на всичко...
тишина...
цъфтежите
на
мислите ни вехнат
и
отекват
като
проникване
в
смолата на невежеството,
гланцирано
и сладко –
близалка
за ума.
Няма коментари:
Публикуване на коментар