Мисълта се изтъркули по полегналите рамене – накъде се е запътила? Губя я, преди да стигна до края ѝ. И се питам – къде се изгубиха всичките? Мислите за бъдещето – моето бъдеще и онова, на държавата, на планетата?
Моето бъдеще – плоска пътека без възвишения и падини, без треви, камъчета и змийчета – моята пътека – ще стигне ли далеко- не искам да знам. Там, в бъдещето, няма място за поети.
Бъдещето на държавата уморено лежи в изранените крака на общество. Босо общество, изпосталяло, гладно, мразещо себе си; жадно – за самоунижение и безперспективност. Защото там лесно се живее – в тинята, където не ти пука за друго, освен за пари… Не просто „за пари“, а за „едни пари“, които могат да бъдат взети – отнети, убити… Болно общество, което не иска просперитет, а само пет. Не искам да пиша за него.
Остава планетата. Онази, ограбена, с рани. Одрана, взривена, окървавена – кръвта ѝ тече от всичките вени. А ние лицемерно плачем за „глобалното затопляне“. И влачим вериги за вини, които си самовменяваме… О, колко е хубаво да сме зли! Какво безумие: „Променихме климата, човеци!“. Поредният призив към слабоумие! Слабоумието да вярваме. Ти, вярваш ли в глобалното затопляне? О, ако не вярваш си еретик и плоскоземец… И ние казваме, че вярваме, защото не сме плоскоземци. И новата религия шества.
Но на мен не ми пука. Но и защо да ми пука? За планетата? Драскаме по милиардната ѝ плът едва от сто години и си въобразяваме, че ще я променим необратимо, дълбоко и невъобразимо… Не, не ми пука – за глобалното затопляне.
Пука ми за замърсените реки и почва, за изчезващите видове, за унищожения живот… Пука ми за невежеството, болестите и войните.
Не просто „пука ми“. Кървя.
Мислите се плъзгат по гладката ми плът, търкалят се по мен като водни перли, а после… Няма после. Разбягали са се. И аз се взирам пусто във монитора, и бялата му паст се взира в мен – потъваме взаимно в себе си.
Изчезнал пиксел – мигам в затворените си очи. Ще се пробудя ли? Ще будя ли.
Когато, в последните дни преди Коледа получих от Зорница Харизанова най-новите акварели на Иван Додов на тема зима и Коледа, не можах да не си спомня едно мое танка стихче:
отражението на изгрева в ледена висулка
колко са цветовете на зимата?!
И наистина, колко са цветовете на зимата?
Зима в града, художник Иван Додов
Черно и бяло – безлистни дървета в снежно поле... Това е представата ми за зима. Забранените за акварела цветове…
Но колко е лесно да видим и сивото на надвисналото над върховете на дърветата небе, и техните кафяви тела, мокри от дъжда. Колко лесно е да потънем в лепкавото сиво-охрено на калта, да вдъхнем мръсното бяло на мъглата.
Когато мислим за зима, представяме си сняг и синева. Сещаме се и за неизбежното, неизменно златно на слънцето, раз-пръснато по ледените връхчета на настръхнели повърхности. Но – колко често ги виждаме истински?
Този истински поглед е погледът на художника…
Светлина, художник Иван Додов
Зимна светлина – пожарът на слънцето в снежна гора
Не за първи път представяме Иван Додов с негови зимни акварели. Но този път няма да говорим за неговата техника като акварелист, нито за тематиката, обектите на изобразяване и посланията…
Само за цветовете и тяхното отражение върху сетивата на възприемащия; за неговата палитра, която променя представата ни за зима…
Синьото и жълтото доминират в тези картини, с всичките им възможни нюанси. Двата цвята, които изграждат вълшебния свят, който художникът ни предлага.
Зима на село, художник Иван Додов
слънчев проблясък, златни фасади в снега – зима на село
Вълшебен свят, художник Иван Додов
Замръзнал миг на моста – момата не дочака златната вода
Магическо утро, художник Иван Додов
Тази картина с особена яснота демонстрира уникалната способност на акварелната техника да изгражда двумерното пространството на листа по начин, който му дава още едно пространствено измерение, но да загатва и за четвъртото – времето. В горната част, дърветата са замръзнали в мига на своето сътворение, замислен от художника и завършен от капризите на попиващата в хартията вода. В долната част, обаче, виждаме тревата да „тече“ – нейните златни коси се носят от едно течение, което е едновременно истинско и отвъдсетивно, видимо и загатнато. Нещо, което остава като връзка между артиста и зрителя, и чието име е „магия“…
зимна магия – слънчева трева тече под замръзнала река
Коледни светлини, художник Иван Додов
топлината на вярата – колко лесно се разлива в снега
Зимна импресия, художник Иван ДодовСгушена, художник Иван Додов
планинска хижа – сгушена в подножието на елите
Свежо утро, художник Иван Додов
тежат листата над реката – плачеща върба
Един много ефирен акварел, в който дънерите на дърветата се разтварят в утринната мъгла, а тревите са застинали. И разлятата позлата по реката, под сянката на неокапали листа. Къде е източникът на светлината?!
Зимна магия…
Зимна магия, художник Иван Додов
Може би най-цветната от предложените картини на художника. Ако в другите акварели изобилстват нюансите на синьото и жълтото, които преминават във вио-летово-кафяво, тук виждаме яркото, осезаемо присъствие на зеленото, което в подсъзнанието ни дава и своя комплементарен цвят, червения, и така – ето цялата разложена бяла светлина на зимата в разбитата дъга на счупеното огледало:
счупено огледало – безброй искрици изгубена надежда
Зимна тишина, художник Иван Додов
син сумрак под стрехите и глъхнещите стъпки на странник по лилавите пътеки под дърветата
Слънчево утро, художник Иван Додов
хармония – пожарът на изгрева в снежна предутрин
Тиха вечер, художник Иван Додов
уморен пътник бърза към своето спасение
Пътят е станал пътека, а боровете приличат на колиби, в които живеят при-казните горски същества. Писък на сова вещае падането на нощта. И някъде там, зад завоя, тиха вечер се стеле над селските покриви – мир и топлина... Сън, спомен, мечта…
Край реката, художник Иван Додов
зимна тишина – водата на реката е замръзнала
Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 4/2022
„Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени. Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.“ –Иван Бързаков
Това своеобразно предупреждение четем в сайта на Иван Бързаков, преди да продължим към публикуваните откъси от поетичната му трилогия, станала повод за многобройните номинации за Нобелова награда за литература, които е получил.
И това е вярно. Имах щастието да получа като подарък, с автограф от автора, тази трилогия. Дълго разговаряхме преди това на различни теми – за изкуството, за обществото, за политиката на мълчание, която продължава да покрива със забрава един от най-жестоките периоди в новата българска история – 45-те години на тоталитарна комунистическа власт…
Колко болезнено може да бъде изкуството, и колко отговорна е ролята му – не „преди“, а „сега“ – когато имаме всички възможности за изява, но не ги използваме. Поради умора, натрупана душевна леност… и страх… Не, вече не оня страх от физическо унищожение, а другият – страхът да излезем от рамката на удобността си…
… И, разбира се, за изкуствата – включително изкуството на полиграфията, като много подценявано графично изразно средство на поезията.
*
Защото, поезията е не само думи.
Поезията, както всеки знае, е ритъм и рима – онова извънвербално, слухово въздействие, което влияе върху ума със средствата на музиката, а на още по-дълбоко, подсъзнателно ниво, и с елемента на танца – онези неуловими импулси, вкоренени в генната ни памет, които ни карат да осъзнаваме света чрез движения и докосвания, почти изцяло извън рационалното ниво на познавателните ни структури. И това е дошло от древността – от устната поетична и танцова традиция.
Но поезията, писаната поезия, е и визуална. От строгите рамки на подреденото, преброено стихосложение, та до безграничната свобода на автора да аранжира строфите на свободния и белия стих по начин, който ще доведе до желаното от него въздействие върху зрителните рецептори на читателя, а оттам – и до по-плътното въздействие върху осъзнаването на словото като изображение-дума.
И точно тук трябва да потърсим ролята на полиграфичното представяне на текста като изображение-смисъл, не като звук-смисъл. Защото поетичната книга, освен чрез плоскостта на бялата страница, върху която са разположени строфите, е и подредена колекция от страници и ролята на автора не се изчерпва само до „изхвърлянето“ на емоционално-рационалното послание на думите, но и до тяхното равнинно позициониране по пътя им към читателя, което, в случая с трилогията на Иван Бързаков, надхвърля белия лист, и продължава с още една стъпка напред – с подредбата на отделните страници.
И тук отново стигаме до музикалността, затворена в една поема, или в едно стихотворения.
Както в музикалното произведение изграждането на мелодията е премерена подреденост на тонове и паузи, така и в стихосбирките на Иван Бързаков поетичната фраза следва ритъма на фиксираните образи-слово, редуващи се с паузите на белите полета между отделните страници…
Ако в представянето на неговото творчество, вън от сценично-вербалното четене, загърбим горните разсъждения, то ще остане само смислово-емоционалния слой от поезията му, при което губим ефекта на думата-образ.
