Ако Федерико Гарсия не беше поет, щяхме ли да сме чували
за художника Лорка?
Този въпрос не излиза от ума ми, откакто прочетох в
биографията му, че бил, освен поет, виртуозен пианист и художник. Пред
„художник“ няма определение, но знаем, че е бил в кръга на Салвадор Дали. И,
простете, не мога да избягам от словесното изкушение – дали Дали му е дал
тласък, за да започне да търси графичното изображение на виденията и терзанията
си, можем ли да търсим паралел в техните визуални изяви?
Без съмнение, Лорка не е поет и художник като Тарас
Шевченко, при когото е трудно да се даде превес на значимостта и приноса му за
някое от двете изкуства, в областта на които твори. Лорка е поет, за когото
рисунката е просто онова, което остава след „края на изречението“, което е
„отвъд изречението“. Или е нещото, което не може да се изрази с думи.
Онези цвят, форма, движение, жест, които остават отвъд
посланието и възприятието със своята многозначност.
Цвят и форма виждам в горното изображение, но в
следващите – властващи са жестовете. Самотност и безпомощност.
Изящество и благородна същност, сърдечност,
желание за съпричастност.
Приличат на детски рисунки.
Палатки сред пустиня. На преден
план човек с увиснали ръце. На пиедестал ли е, или – обесена. Или и двете?!
Финият рисунък на палатките контрастира с по-небрежното изпълнение на фигурата.
Същото противопоставяне при
следващата рисунка: от една страна е сивият фон, надраскан като че с
неуверена, неумела ръка; от друга страна – внимателното изпълнение на фигурата,
с нейната вътрешна емоционална неуравновесеност.
Една илюстрация на душевното състояние
на своя автор. Личността се абстрахира от средата, само за да събере в себе си
противоречията на света вън. Лорка търси обяснение за отчуждението и самотата,
за разрива на личността с нейното социално обкръжение
И тук виждаме същия жест, дори
лицето с неговото изражение на вглъбена от-даденост, зад която прозира
страданието на неудовлетвореността.
Луната подсказва мечтание, а
мастилницата върху масата – стремеж към визуално-графично изразяване – чрез
думи, щрих, дихание… Но луната е и отчаяние, отдалечаване и липса.
Китарата почва
да плаче.
……………..
Китаро.
Сърце смъртоносно ранено
с пет меча…
Музиката е част от живота и поезията на Лорка, тя е и негово
живописно послания. „Китарата“ – тема и наименование на горното изображение
върху килим.
Музиката е едновременно радост и съзерцание. А темата за
самотността остава.
Намерих в мрежата и ще представя два негови автопортрета.
Единият, условно мога да нарека „Човек и природа“; вторият е рисуван през 1929
г., по време на пребиваването на поета в САЩ.
Видно е агресивното вплитане на елементите на средата в
личността. И страданието, и своеобразното единение. Но, докато в първия случай
доминиращ е образът, който поглъща, преработва и връща онова, което е получил,
то при втория имаме един смазващ личността пейзаж, който изсмуква духовността,
но който все пак не е успял да асимилира всички форми и да ги превърне в
геометрични линии.
Двойственост, породена и пораждаща сблъсъци на различни
нива и в различни плоскости.
Една симбиоза на предходните изображения е следващото –
тук имаме едно-временно градът и брегът, и човекът, на кръстопът – между двете
стихии – на цивилизацията и природното, или между собственото си вътрешно, неразгадано
Аз.
Двойственост… Но не двуличие. Просто – личността търси
своето истинско лице. Или се разпада, или се разраства?! Все едно – това,
което се случва е рядко, неестествено, непонятно. И една изплъзваща се ръка, зов
за съпричастност, който остава безответен и скрит.
Това е една закачка, ведрост и страх от потъване. Защото
телата са под водата и получават под вълните воали на медуза – с всичките
значения и натоварености на думата-понятие. А чайките са горе, далеч в
простора, горе…
Същият раздвоен в същината си образ, но рисунката е
различна. Тук фонът е излишен, а акцентът е върху лицата. Само с контур, те са
почти разпознаваеми, като портрети.
Вече няма сливане на две лица, на две личности, тук
налице е раздвоението.
Клоунът и неговата маска. Ранимата тъга зад професионалната
усмивка. Не, не на клоуна. Обществото изисква от всеки увереност в социалната
роля, която му е наложена.
Но лицемерни ли сме с маска? Или тя е щит, зад който
пазим съкровената си същност. Падналата маска. Разкриване на истинското ни
лице, или оголване на личността до кост…
Този път зад маската се крие приятелско лице.
Завършваме разказа си за визуалните опити на Лорка с
портрет на Салвадор Дали. Две сложни личности. Едно болезнено приятелство. Или
– само голото лице зад маската…
