неделя, 8 януари 2023 г.

ПО ХАЙКУ НА ДЕН: 1 - 8 ЯНУАРИ 2023

#1_януари 2023: ЖЪЛЪДИ  

хрупат орехи
под стъпките ми –
сита година  

***
под стъпките ми –
орехи
след мен гарванът кълве  

#2_януари: БАНИЦА  

сиромашка баница –
полепнали трохи 
върху усмивка

***
новогодишна  баница –
липсва най-важният
късмет: мир  

#3_януари: ПРАЗНА ЧАША  

наполовина 
празна чаша винаги
е празна чаша  

чашата,
наполовина празна –
дали ще я напълня?  

#4_януари: ОБЛАК  

изпод краката 
облак пеперуди –
стъпкани цветя

***
скъсана мъгла –
облаче се закачи
на върха на бора  

#5_януари: СТОНОЖКА  

в паяжината
виси хитин на стоножка –
пуста къща  

#6_януари: ЙОРДАНОВДЕН  

кръщение ли?
блян за пътешествие
по Йордан река  

Мъртво море –
жадно за още влага
и сол…
кръв и сълзи
попиват в пустинята

#7_януари: БАВЕН ИНТЕРНЕТ

бавен интернет –
време да помислиш,
преди на публикуваш

***
щастие, че днес 
няма да въздишаме
по Йоан Кръстител  

#8_януари: #ЛУНА   

цяла нощ мисля
за пропиления ден –
на сутринта видях
пълнолунието

***
пълна луна –
силуетът на кучето ми
върху нея

***
уморен ден –
слънцето прозира
през мъглата

събота, 7 януари 2023 г.

НИЩУВАНЕТО НА ТЯЛОТО МИ

Умореното ми тяло от нищуване,

залепнало във фотьойла…

Мисълта се изтъркули по полегналите рамене –
накъде се е запътила?
Губя я, преди да стигна до края ѝ.
И се питам – къде се изгубиха всичките?
Мислите за бъдещето –
моето бъдеще и
онова, на държавата,
на планетата?

Моето бъдеще – плоска пътека
без възвишения и падини,
без треви, камъчета
и змийчета –
моята пътека –
ще стигне ли далеко-
не искам да знам.
Там,
в бъдещето, няма място за поети.

Бъдещето на държавата уморено лежи
в изранените крака на общество.
Босо общество, изпосталяло, гладно,
мразещо себе си;
жадно –
за самоунижение и безперспективност.
Защото там лесно се живее –
в тинята, където не ти пука за друго,
освен за пари…
Не просто „за пари“, а за „едни пари“,
които могат да бъдат взети –
отнети, убити…
Болно общество, което не иска просперитет,
а само пет.
Не искам да пиша за него.

Остава планетата.
Онази, ограбена, с рани.
Одрана,
взривена,
окървавена –
кръвта ѝ тече от всичките вени.
А ние лицемерно плачем
за „глобалното затопляне“.
И влачим
вериги за вини,
които си самовменяваме…
О, колко е хубаво да сме зли!
Какво безумие: „Променихме климата, човеци!“.
Поредният призив към слабоумие!
Слабоумието да вярваме.
Ти, вярваш ли в глобалното затопляне?
О, ако не вярваш си еретик и плоскоземец…
И ние казваме, че вярваме, защото не сме плоскоземци.
И новата религия шества.

Но на мен не ми пука.
Но и защо да ми пука? За планетата?
Драскаме по милиардната ѝ плът
едва от сто години и си въобразяваме,
че ще я променим необратимо,
дълбоко
и невъобразимо…
Не, не ми пука – за глобалното затопляне.

Пука ми за замърсените реки и почва,
за изчезващите видове,
за унищожения живот…
Пука ми за невежеството,
болестите
и войните.

Не просто „пука ми“. Кървя.

Мислите се плъзгат по гладката ми плът,
търкалят се по мен като водни перли,
а после…
Няма после.
Разбягали са се.
И аз се взирам пусто
във монитора,
и бялата му паст
се взира в мен –
потъваме взаимно в себе си.

Изчезнал пиксел – мигам в затворените си очи.
Ще се пробудя ли?
Ще будя ли.

неделя, 1 януари 2023 г.

ЗИМНИТЕ АКВАРЕЛИ НА ИВАН ДОДОВ

Когато, в последните дни преди Коледа получих от Зорница Харизанова най-новите акварели на Иван Додов на тема зима и Коледа, не можах да не си спомня едно мое танка стихче:

отражението
на изгрева
в ледена висулка

колко са цветовете
на зимата?!

И наистина, колко са цветовете на зимата?

Зима в града - Иван Додов
Зима в града, художник Иван Додов

Черно и бяло – безлистни дървета в снежно поле... Това е представата ми за зима. Забранените за акварела цветове…

Но колко е лесно да видим и сивото на надвисналото над върховете на дърветата небе, и техните кафяви тела, мокри от дъжда. Колко лесно е да потънем в лепкавото сиво-охрено на калта, да вдъхнем мръсното бяло на мъглата.

Когато мислим за зима, представяме си сняг и синева. Сещаме се и за неизбежното, неизменно златно на слънцето, раз-пръснато по ледените връхчета на настръхнели повърхности. Но – колко често ги виждаме истински?

Този истински поглед е погледът на художника…

Светлина, художник Иван Додов
Светлина, художник Иван Додов

Зимна светлина –
пожарът на слънцето
в снежна гора

Не за първи път представяме Иван Додов с негови зимни акварели. Но този път няма да говорим за неговата техника като акварелист, нито за тематиката, обектите на изобразяване и посланията…

Само за цветовете и тяхното отражение върху сетивата на възприемащия; за неговата палитра, която променя представата ни за зима…

Синьото и жълтото доминират в тези картини, с всичките им възможни нюанси. Двата цвята, които изграждат вълшебния свят, който художникът ни предлага.

Зима на село, художник Иван Додов
Зима на село, художник Иван Додов

слънчев проблясък,
златни фасади в снега –
зима на село

Вълшебен свят, художник Иван Додов
Вълшебен свят, художник Иван Додов

Замръзнал миг на моста –
момата не дочака
златната вода

Магическо утро, художник Иван Додов
Магическо утро, художник Иван Додов

Тази картина с особена яснота демонстрира уникалната способност на акварелната техника да изгражда двумерното пространството на листа по начин, който му дава още едно пространствено измерение, но да загатва и за четвъртото – времето. В горната част, дърветата са замръзнали в мига на своето сътворение, замислен от художника и завършен от капризите на попиващата в хартията вода. В долната част, обаче, виждаме тревата да „тече“ – нейните златни коси се носят от едно течение, което е едновременно истинско и отвъдсетивно, видимо и загатнато. Нещо, което остава като връзка между артиста и зрителя, и чието име е „магия“…

зимна магия –
слънчева трева тече
под замръзнала река


Коледни светлини, художник Иван Додов
Коледни светлини, художник Иван Додов

топлината на
вярата – колко лесно
се разлива в снега

Зимна импресия, художник Иван Додов
Зимна импресия, художник Иван Додов

Сгушена, художник Иван Додов
Сгушена, художник Иван Додов

планинска хижа –
сгушена в подножието
на елите

Свежо утро, художник Иван Додов
Свежо утро, художник Иван Додов

тежат листата
над реката –
плачеща върба

Един много ефирен акварел, в който дънерите на дърветата се разтварят в утринната мъгла, а тревите са застинали. И разлятата позлата по реката, под сянката на неокапали листа. Къде е източникът на светлината?!

Зимна магия…

Зимна магия, художник Иван Додов
Зимна магия, художник Иван Додов

Може би най-цветната от предложените картини на художника. Ако в другите акварели изобилстват нюансите на синьото и жълтото, които преминават във вио-летово-кафяво, тук виждаме яркото, осезаемо присъствие на зеленото, което в подсъзнанието ни дава и своя комплементарен цвят, червения, и така – ето цялата разложена бяла светлина на зимата в разбитата дъга на счупеното огледало:

счупено огледало –
безброй искрици
изгубена надежда

Зимна тишина, Иван Додов
Зимна тишина, художник Иван Додов

син сумрак под стрехите
и глъхнещите стъпки
на странник
по лилавите пътеки
под дърветата

Слънчево утро - Иван Додов
Слънчево утро, художник Иван Додов

хармония –
пожарът на изгрева
в снежна предутрин

Тиха вечер, художник Иван Додов
Тиха вечер, художник Иван Додов

уморен пътник
бърза към своето
спасение

Пътят е станал пътека, а боровете приличат на колиби, в които живеят при-казните горски същества. Писък на сова вещае падането на нощта. И някъде там, зад завоя, тиха вечер се стеле над селските покриви – мир и топлина... Сън, спомен, мечта…

Край реката, художник Иван Додов
Край реката, художник Иван Додов

зимна тишина –
водата на реката
е замръзнала

Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 4/2022

вторник, 13 декември 2022 г.

ГРАФИЧНОТО ИЗРАЗЯВАНЕ НА ПОЕЗИЯТА НА ИВАН БЪРЗАКОВ

 Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени. Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.“ – Иван Бързаков

Това своеобразно предупреждение четем в сайта на Иван Бързаков, преди да продължим към публикуваните откъси от поетичната му трилогия, станала повод за многобройните номинации за Нобелова награда за литература, които е получил.

И това е вярно. Имах щастието да получа като подарък, с автограф от автора, тази трилогия. Дълго разговаряхме преди това на различни теми – за изкуството, за обществото, за политиката на мълчание, която продължава да покрива със забрава един от най-жестоките периоди в новата българска история – 45-те години на тоталитарна комунистическа власт…

Колко болезнено може да бъде изкуството, и колко отговорна е ролята му – не „преди“, а „сега“ – когато имаме всички възможности за изява, но не ги използваме. Поради умора, натрупана душевна леност… и страх… Не, вече не оня страх от физическо унищожение, а другият – страхът да излезем от рамката на удобността си…

… И, разбира се, за изкуствата – включително изкуството на полиграфията, като много подценявано графично изразно средство на поезията.

*

Защото, поезията е не само думи.

Поезията, както всеки знае, е ритъм и рима – онова извънвербално, слухово въздействие, което влияе върху ума със средствата на музиката, а на още по-дълбоко, подсъзнателно ниво, и с елемента на танца – онези неуловими импулси, вкоренени в генната ни памет, които ни карат да осъзнаваме света чрез движения и докосвания, почти изцяло извън рационалното ниво на познавателните ни структури. И това е дошло от древността – от устната поетична и танцова традиция.

Но поезията, писаната поезия, е и визуална. От строгите рамки на подреденото, преброено стихосложение, та до безграничната свобода на автора да аранжира строфите на свободния и белия стих по начин, който ще доведе до желаното от него въздействие върху зрителните рецептори на читателя, а оттам – и до по-плътното въздействие върху осъзнаването на словото като изображение-дума.

И точно тук трябва да потърсим ролята на полиграфичното представяне на текста като изображение-смисъл, не като звук-смисъл. Защото поетичната книга, освен чрез плоскостта на бялата страница, върху която са разположени строфите, е и подредена колекция от страници и ролята на автора не се изчерпва само до „изхвърлянето“ на емоционално-рационалното послание на думите, но и до тяхното равнинно позициониране по пътя им към читателя, което, в случая с трилогията на Иван Бързаков, надхвърля белия лист, и продължава с още една стъпка напред – с подредбата на отделните страници.

И тук отново стигаме до музикалността, затворена в една поема, или в едно стихотворения.

Както в музикалното произведение изграждането на мелодията е премерена подреденост на тонове и паузи, така и в стихосбирките на Иван Бързаков поетичната фраза следва ритъма на фиксираните образи-слово, редуващи се с паузите на белите полета между отделните страници…

Ако в представянето на неговото творчество, вън от сценично-вербалното четене, загърбим горните разсъждения, то ще остане само смислово-емоционалния слой от поезията му, при което губим ефекта на думата-образ.

неделя, 27 ноември 2022 г.

АКО ОБЪРНА ГЛАВА НАСТРАНИ

Зад гърба ми си; там, съвсем тиха си;

Ако обърна глава настрани – ще те видя… ли?

Не обръщам глава настрани,

не искам да видя липсата ти.


Мониторът ме поглъща, все по-дълбоко потъвам в мрежата,

все повече ме стягат възлите й.

душат ме,

задушавам се –

изхърквам последния дъх, като пред умиране –

и се събуждам;

зад мен си, съвсем тиха си.

И аз.

Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –

един от многото мигове на нашата обща суперпозиция, в който умираме и възкръсваме вечно.


Аз съм само очи.

Четящи фиксиращи сензори.

Търся – повече наука,

повече физика,

по-високи енергии,

повече разбита материя

повече

повече

Теоретични задънени улици.


Повече математика,

повече,

повече – 

разплетени сингулярности

и съвместими безкрайности.


Не искам да 

търся 

повече,

уморена съм

вече,

заспивам в ръцете ти –

толкова малки и топли са,

вплетени в челото,

твоите пръсти безмислени,

разпридат косите ми,

впиват се в костите

и ми е хубаво – 

но губя очите ти,

бягам от погледа, с който ме виждаш –

толкова дълго бях свикнала – с оня, другия,

който плъзгаш край мен;

оня – с който не дали виждаш.


Заспиваме – сенки под завивката на нощта,

но очертанията ни дишат,

търсят уморените фотони, избягали от другата страна –

колко бавно се въртиш, Земьо, колко бавна си в своя път.


Ретината ми пулсира от желание да улови и най-слабото електромагнитно излъчване,

за да те очертае,

пръчиците и колбичките ѝ се състезават, за да ти дадат цвят и плътност, анализират отражението ти и го препращат към мозъка.

Но той е нечувствителен.

Той те търси в недоказуеми теории,

в пространството на Минковски

и чака да стигнем пресечната точка между лъча на времето

и антивремето.


Губя те, преди да съм те намерила,

защото знам, че не мога да те задържа.

Само този миг е наш.

И той е завинаги.

Ако времето е дискретно и се квантува;

ако времето съществува…

Все едно ми е –

има ли време,

различно от простата последователност

на събития –

трябва ни само способността да осъзнаваме,

че сме навсякъде/всякога едновременно.

И да не забравяме.

вторник, 22 ноември 2022 г.

СУМРАК - И В НЕГО НИЕ

Сумрак

и в него – ние

умислени,

измислени,

смалени

един към друг вървим.


Разпадаме се пак

неразличени силуети,

излишни длани,

лакти, кости, плът;

очи и скули,

които вече не познавам 

и стъпки стържат – да ме заглушат

умора във походката,

във раменете,

и тръни в прешлените –

като бреме

краката тежки са –

къде да спра?


Сумрак. 

И ти си там,

неразличим.


Зениците ти – толкова големи,

изяли целите очи.

Потъвам в тях –

самотно време,

потъвам –

кой ще те спаси?


Сумрак.

И в него ние

един към друг шептим…

петък, 14 октомври 2022 г.

ПЪЛЗИ ОПУСТОШЕНИЕТО

Пълзи опустошението –

отхапва късчета

от скъсаната 

плът на личности, 

съдби, идеологии.

Дори не ги поглъща –

изплюва ги 

ненужни –

като листата на октомври,

захвърлени

между бордюра

и асфалта.


И залезът пълзи към Витоша,

по-бързо иска да потъне

зад синкавата й гърбица,

по-бързо – да погълне

остатъка от трескава

изнервеност –

последната преграда

на изнурената тълпа

пред рухването 

в немощта

на предтелевизорната

нищета…


Хипнотизирани,

дрогирани,

зазидани в килиите

на домовете 

си оставаме.

Оставяме

забравени идилии

встрани,

отровени

отваряме глави

за всички мрачни тролове,

пълзящи в мрежата

през долове 

и висини,

вонящи 

и копнеещи 

внимание,

влияние 

и

бълващи

страдание...

Зазидани в килиите

на домовете

си стоим.

Очите си убиваме,

не спим

и врастваме,

все

по-дълбоко срастваме

с плътта на милионното чудовище,

разстлало гниещо туловище

по сгради,

улици,

площади,

под безистени

подлези,

тунели,

под стрехи,

страхове

и безпределие...

Изтощени,

вгорчени,

вманиачени,

вкаменени,

смазани

от виртуални схеми,

опорки и лъжи,

от мними мнения

влияния

презрения...


Мълча и спирам,

стискам устни и очи –

да не гледам звездите

и светлините,

трептящи,

струящи,

искрящи –

търкулнати трохи надежда,

чертаещи пътека 

някаква, далека.

Навеждам 

шия

и свивам вежди...

Да не говоря –

изхабена от спорове

изхвърлям духа си,

превръщам се в спора –

загръщам зрънце

същност зад дебели стени.

От потенциалната яма на автохипнозата

отскачам с невероятна вероятност 

в посока, която не зная

/защото никой не знае 

и скоростта ми коя е/

и скачам...

С тунелен преход 

прескачам в автохибернация –

като бактерия от мезозоя

ще чакам – 

благоприятните условия на средата

да ме събудят.

Уморих се да будя.


Уморих се – да се чудя

защо никой

не гледа звездите

и светлините,

избликнали 

от прозорци

и улични лампи,

пълзящи нагоре, нагоре – 

лъчисти

и чисти.


Затварям устни.

Стискам очи. 

Потъвам в мрака си

и в тишината си.

И заемам

по-дълбоко,

все по-дълбоко,

по-компресирано,

комплексирано

еднакво

размазано

състояние

на бозе-айнщайнов кондензат.


Стигаме абсолютната нула.

Пълната подреденост.

Пълната определеност.

понеделник, 26 септември 2022 г.

ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ЛОРКА

Ако Федерико Гарсия не беше поет, щяхме ли да сме чували за художника Лорка?

Този въпрос не излиза от ума ми, откакто прочетох в биографията му, че бил, освен поет, виртуозен пианист и художник. Пред „художник“ няма определение, но знаем, че е бил в кръга на Салвадор Дали. И, простете, не мога да избягам от словесното изкушение – дали Дали му е дал тласък, за да започне да търси графичното изображение на виденията и терзанията си, можем ли да търсим паралел в техните визуални изяви?

Без съмнение, Лорка не е поет и художник като Тарас Шевченко, при когото е трудно да се даде превес на значимостта и приноса му за някое от двете изкуства, в областта на които твори. Лорка е поет, за когото рисунката е просто онова, което остава след „края на изречението“, което е „отвъд изречението“. Или е нещото, което не може да се изрази с думи.

 


Онези цвят, форма, движение, жест, които остават отвъд посланието и възприятието със своята многозначност.

Цвят и форма виждам в горното изображение, но в следващите – властващи са жестовете. Самотност и безпомощност.

 


 

Изящество и благородна същност, сърдечност, желание за съпричастност.



Приличат на детски рисунки.

Палатки сред пустиня. На преден план човек с увиснали ръце. На пиедестал ли е, или – обесена. Или и двете?! Финият рисунък на палатките контрастира с по-небрежното изпълнение на фигурата.

Същото противопоставяне при следващата рисунка: от една страна е сивият фон, надраскан като че с неуверена, неумела ръка; от друга страна – внимателното изпълнение на фигурата, с нейната вътрешна емоционална неуравновесеност.

Една илюстрация на душевното състояние на своя автор. Личността се абстрахира от средата, само за да събере в себе си противоречията на света вън. Лорка търси обяснение за отчуждението и самотата, за разрива на личността с нейното социално обкръжение

 


И тук виждаме същия жест, дори лицето с неговото изражение на вглъбена от-даденост, зад която прозира страданието на неудовлетвореността.

 

 


Луната подсказва мечтание, а мастилницата върху масата – стремеж към визуално-графично изразяване – чрез думи, щрих, дихание… Но луната е и отчаяние, отдалечаване и липса.

Китарата почва

да плаче.

……………..

Китаро.

Сърце смъртоносно ранено

с пет меча…

 


 

Музиката е част от живота и поезията на Лорка, тя е и негово живописно послания. „Китарата“ – тема и наименование на горното изображение върху килим. 

Музиката е едновременно радост и съзерцание. А темата за самотността остава.

 

 


Намерих в мрежата и ще представя два негови автопортрета. Единият, условно мога да нарека „Човек и природа“; вторият е рисуван през 1929 г., по време на пребиваването на поета в САЩ.

 


 

Видно е агресивното вплитане на елементите на средата в личността. И страданието, и своеобразното единение. Но, докато в първия случай доминиращ е образът, който поглъща, преработва и връща онова, което е получил, то при втория имаме един смазващ личността пейзаж, който изсмуква духовността, но който все пак не е успял да асимилира всички форми и да ги превърне в геометрични линии.



Двойственост, породена и пораждаща сблъсъци на различни нива и в различни плоскости.

Една симбиоза на предходните изображения е следващото – тук имаме едно-временно градът и брегът, и човекът, на кръстопът – между двете стихии – на цивилизацията и природното, или между собственото си вътрешно, неразгадано Аз.

 


 

Двойственост… Но не двуличие. Просто – личността търси своето истинско лице. Или се разпада, или се разраства?! Все едно – това, което се случва е рядко, неестествено, непонятно. И една изплъзваща се ръка, зов за съпричастност, който остава безответен и скрит.

 

 


Това е една закачка, ведрост и страх от потъване. Защото телата са под водата и получават под вълните воали на медуза – с всичките значения и натоварености на думата-понятие. А чайките са горе, далеч в простора, горе…

 

 

Същият раздвоен в същината си образ, но рисунката е различна. Тук фонът е излишен, а акцентът е върху лицата. Само с контур, те са почти разпознаваеми, като портрети.

Вече няма сливане на две лица, на две личности, тук налице е раздвоението.

 

 


Клоунът и неговата маска. Ранимата тъга зад професионалната усмивка. Не, не на клоуна. Обществото изисква от всеки увереност в социалната роля, която му е наложена.

 

 


Но лицемерни ли сме с маска? Или тя е щит, зад който пазим съкровената си същност. Падналата маска. Разкриване на истинското ни лице, или оголване на личността до кост…

 


 

Този път зад маската се крие приятелско лице.

Завършваме разказа си за визуалните опити на Лорка с портрет на Салвадор Дали. Две сложни личности. Едно болезнено приятелство. Или – само голото лице зад маската…