Една изложба, в която се вплитат много изкуства – дървените скулптури на Таня Иванова Цанова и пастелните рисунки на Александра Ивойлова, чиято еманация прелива в нейните хайку и стихове, в които се отразява душата на природата. Експозицията е организирана в двете помещения на Галерия-книжарница София Прес /ул. „Славянска №29/ и е отворена за посетители от 27 май до 10 юни.
Още първото съприкосновение с творбите кара посетителя да остави външния свят вън от ума си и да потъне във формите и очертанията на Дървото.
Авесалом, худ. Александра Ивойлова
Душата на дървото ни посреща фронтално, изкарана вън от контекста на клоните, тя вие, изтръгвана ежедневно от дървесните стволове, отсичани клони, изпепелени гори. Душата на дървото стене и моли – да бъдем добри.
Десет миниатюри, всяка с отделно лице, цвят, индивидуалност, зад която можем да усетим и белезите на сградите, и променливостта на сезоните и стихиите…
Те дават облика на нашата, човешка среда, на отпечатъкът ни върху природата. И някъде тук, върху първия сняг, през мъглата, ще видим и птичите стъпки по пейките…
И още там виждаме и „истинските“ жилки на дървото, онези, в които някога са текли жизнените му сокове – изваяни и извадени на преден план от ръцете на скулптора, който им дава ново начало, нов път в небитието след смъртта на ствола.
Благовещение, Таня Иванова Цанова
Тук отново стигаме до двузначното усещане за природа и изкуство на Александра Ивойлова, за да осмислим целия спектър на внушенията, чрез които сме подвластни на природните промени. Уловените мигове на хайку, които рефлектират в изображения върху хартия.
*
дърво
пред моя прозорец
от него изгревът извира
*
расте пред мен
дръвчето – учи ме
на търпение
*
пролетен полъх
тишината ражда
новата си музика
*
цъфнала вишна
любовни думи
забравени
*
порой
побеляха
сенките на вишните
*
окапал липов цвят
три циганки на зазоряване
премитат лятото
*
навлизаме от сянка в сянка
под старите чинари -
от храм във храм
*
в тополата
златен вятър
този октомврийски следобед
*
лист след лист
пожарите на есента
угасват
*
първи сняг
на пейката в парка
птичи следи
За мен тези стихове, поставени като част от експозицията имат различен смисъл от оня, който биха имали само като поетично-медитативно преживяване; тук те са ключ към вътрешния свят на художника, но и към света през неговия поглед, към света вън.
Ето какво споделя Александра Ивойлова: „Всяко дърво със своя характер, със своята „личност“, към чийто изказ се стреми изграденият образ. Пролетната светлина и очакването във възраждащата се природа, ярките багри и екзотика на лятото, зрелостта на многоликата есен преди черно-бялата зимна графика… Вятърът, реката, морето, здрачът, слънчевият ден – там са дърветата, там е дървото, индивидуално, единствено сред останалите.
Експресия на един дъх или рисунък, който търси детайла, просто щрих или наслагване на пластове в дълбочина, препокриващи се – като всичко, което се натрупва във времето. Експерименти с нови техники и възможности на материала – сух пастел върху хартия. Целта е резонанс в мисълта и емоциите на зрителя. Още един жест в духовното пространство на човека“.
Есен винаги, Ал. Ивойлова
Трудно е да се говори за рисувалната техника в едно експозе, което не дава възможност на четящия да види непосредствено щриха, наслагването на цветовете, „дъхът“ на ръката и вятъра на замаха, с който пастелът моделира образа върху хартията. И все пак – не може да не усетите спокойствието на есента, онова безвремие, което носи цвета на листата, паяжинната нишка, уловила слънцето и полумрака между стъблата…
Или фантазията на зимата, оставила само очертанията на клони и стволове, и на сухата земя между тях.
Фантазия с дървета, Ал. Ивойлова
И сенките, породени от надигащата се мъгла, която ще се превърне в слана и суграшица.
Сезони на вятъра, Ал. Ивойлова
Истинското докосване до Александра Ивойлова може да се постигне само чрез нейните „движещи се“ дървета.
Сезони на вятъра-2, Ал. Ивойлова
В тях бушуват бури, и ако след това има миг на съзерцание, то това съзерцание е продукт на отминалата буря.
Край Дунав, Ал. Ивойлова
Нека се спрем и на усещането за река, вода и утро – зараждане, отмиране и есен. Защото, не само вятърът е въплъщение на движението, но и водата – другата стихия, която вае земята, а оттам – и дърветата, и кръговрата…
Усещане за река, Ал. Ивойлова
Тишината на есента, Ал. Ивойлова
По-различна в своите послания е Таня Иванова Цанова. За нея Дървото е същността на живота, строителят на Земята – такава, каквато е днес – като планета, и като Дом на човечеството. В него е душата на човечеството, закодирана като традиция, мъдрост, хармония и любов.
Златна сенчица, Таня Иванова Цанова
В това изображение любовта е закрила и нежност, а всяка следа на длетото е ласка, но и пътечка в плътта на материала, който не е мъртъв, а е продължението и душата на новата форма.
Художничката споделя, че „Дървото на живота“ е вечен символ от древността до днес. „Без него земята би се превърнала в пустиня. Както човекът, така и дървото се ражда, живее и умира. Народът често сравнява дърветата с хора: „Майчица – златна сенчица”, „Крушката не пада по-далече от дървото”, „Дърветата умират прави” и т. н. Дървото вдъхновява поети и художници със своята жизнена сила, от дърво са изграждани олтари на църкви, то е възпято в много песни. В моите скулптури от дърво откривам заключените в него образи, те изобра-зяват майчинството, любовта, но и страданието, вик за помощ, който отсеченото дърво отправя към хората.
Отсеченото дърво се преражда в топлината на огъня, и в изкуството. Нека да го съхраним!“
Много топлина съхраняват скулптурите на Таня Иванова Цанова! И това не е само топлината на изкуството, но и струящата от него човечност, изразена като емпатия.
Ранена птица, Таня Иванова Цанова
Раната на разцепения дънер се превръща в рана на изобразеното – болката на дървото се процежда през болката на ранената птица, за да достигне зрителя и да закове своя вик в душата му.
И, преди да стигнем до онази съпричастност, която ни подтиква към нещо повече от сливане с емоционалното състояние на другия или от когнитивното разбиране на проблема му, нека отново погледнем към дънера, превъплътил се в животно:
Тюлен на брега, Таня Иванова Цанова
Усещането за безпомощна тромавост, за уязвимост и жертва връхлита зрителя. Тюлен на брега, или дървесен корен в прибоя. Изящното полиране придава блясък на дървесината, като мокра кожа.
Фигурите от експозицията имат и друго послание, те ангажират далеч отвъд свързаността ни с природата и отговорността ни за планетата и нейното бъдеще. Да, „отвъд“, защото основното послание е към Днес. А само ако спасим Днес, ще можем да се погрижим за далечното Утре.
Тук и днес срещаме бежанците – ужасът и любовта, и същата онази уязвимост на жертвата, и същата болка – на скупчени, вкопчени едно в друго тела, които в своята заедност получават утеха, и сигурност и бъдеще… Но остават самотни, изолирани, страдащи, ако не бъдат откъснати от своите изгорели храмове, ако не бъдат приети и не получат своя нов Дом…
Пространството на галерията остава наситено с емоцията на посланията.
Бежанци, Таня Иванова Цанова
Дом, Таня Иванова Цанова
Вербални и знакови, обемни и двуизмерни, те оставят в съзнанието в своята цялост и вплетеност, в своята красота и безбрежност.
Изгреният храм, Таня Иванова Цанова
Таня Иванова Цанова изведе бежанците от опожарения храм и им даде дом в дома си. И това тя направи извън изложбената зала, отвъд – в реалния живот.
И това излизане на изкуството отвъд рамките на херметизма на Храма; вкарването му в Дома е нещото, което може би ще ни преведе от Днес към Утре. Ще ни даде онова, истинското, от което се нуждаем след годините на изолация, причинена от пандемията, след десетилетията изолация, вследствие глобалната мрежа, след дехуманизацията, която ежедневно преживяваме вследствие на това, че сме човеци, тровени от внушения и пропаганди, изгубили изконните си корени и чувства, и съзнание.
Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 2/2022
