сряда, 2 февруари 2022 г.

РИТУАЛИ

 

02.02.2022 

Ритуали

***

живот без ритуали -
пустиня
без оазиси

***

полунощ пред Еньовден -
няма какво да кажа
на мълчаната си вода

***

ХАЙБУН

полунощ пред Еньовден –

какво да кажа

на мълчаната си вода?!

 

***

китка здравец –

изсъхна преди

да напръскам стаята

 

***

устните ти –

пустиня;

капка влага не стига

 

Всяка нощ шептя: „Лека нощ и хубави сънища“, дори когато си заспала.

Казвам неизменно думите, дори когато очите ти крещят и молят да не си отивам, да не те оставям, да не затварям вратата след себе си.

Тогава ти казвам: „Обичам те, теб, най-много на света“. И знам, че е така, и ти го знаеш. Но не е по-леко затварянето на вратата. И се връщам, и шептя, съвсем тихичко в ухото ти: „Светлината от лампата ми ще падне под прозореца ти – гледай сенките и слушай движенията ми; аз те чувам; дори дишането ти чувам – не си сама, никога няма да бъдеш!“ И знам, че е истина, когато го казвам, и ти знаеш, че е така. Но лицето ти е маска, а очите ти крещят и молят да не си отивам, да не те оставям, да не затварям вратата след себе си. Затварям я. Изкачвам витата стълба между етажите, измивам деня от себе си и мокра паля лампата, знам – вече виждаш сянката ми, тя танцува върху оградата през прозореца ти, чуваш стъпките ми, а аз – твоето дишане.

И сме сами.

И мечтая за есента, за „у дома“, когато ще заспиваш в ръцете ми.

 

И казвам на мълчаната си вода:

Искам есен,

искам есен…

 

И не зная, още не зная какво ще донесе есента.

вторник, 1 февруари 2022 г.

НАЧАЛО

01.02.2022 

Начало

***

мрачно утро -

трудно начало

на деня

***

кокичета под 

изхвърлени гирлянди - 

пак е пролет

вторник, 18 януари 2022 г.

неделя, 16 януари 2022 г.

ПЪТЕКИТЕ ОТ СТЪПКИТЕ МИ

къде ще те гоня?

къде ще те стигна?

тази вселена няма да стигне...

***

самота -

пътеките от стъпките ми

пусти

петък, 14 януари 2022 г.

АГОНИЯТА НА НОЩТА

Агонията на нощта -

светлините се разливат по асфалта,

оранжевоискрящи,

уморени пламъци

попиват в мрака

и тежки облаци от черни сажди

изяждат

дъха на живите заклещени тела.


Пътят назад е променливотруден,

криволичещозаблудени,

уморени,

забуленооблачни,

променени...


Пътеките се разпадат 

под нас,

разплитат,

разпридат

всеки

знак -

съпричастност,

съвършена

разграбеност,

зейнала

паст...


Тихо пада снегът,

закичва с венци

главите на храстите,

буковете се оглеждат

в огледалото на мъглата,

боровете вдигат мигли нагоре

и плачат,

стволовете им се изплезват като езици,

замръзват

и звънят

замръзнали камбани 

бият,

урагани

вият -

снежинката

се превръша в лавина...


Тук съм,

под купчините мокър сняг.

Вървя назад,

назад,

назад...

Стяг след стяг -

задъхана умора

спира

ритъма на сърцето ми,

замира

кръвта ми,

бавно попивам студа...

Бавно умирам

и някъде там,

където битието

пробива тъкънта

на съзнанието ми виждам

дъблокото око на вселената,

която тръгва обратно...


Знам, невъзможно е да се случи Днес.

Знам, днес науката сочи,

че е невъзможно да се случи,

защото Тя се разбягва все по-бързо,

защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...


Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях

завръщането на Вселената...

Една дълбока въздишка

един последен акорд

изсвистя от тромпетовидното й тяло...

И започна Сривът.

Тромпетът се превърна в ръкав,

а после във сфера...

И времето хукна назад...

Започна да става 

топло,

и светло

и хубаво...


И Сътворението - все по-близко,

И Апокалипсиса - все по-сигурен...


Колкото повече остаряваш,

толкова повече искаш да догониш бъдещето;

колкото си по-млад,

толкова повече търсиш опората

и романтиката на миналото,

на историята,

истината на произхода...


Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?


в шепата ми 

оризово зърно -

началото и краят

неделя, 9 януари 2022 г.

ОТВОРИ ВРАТАТА!

Залезът, 

като отсечен лъч,

падна зад стената на Витоша.

Мракът идва отведнъж,

дебне зад прозорците,

промъква се през щорите,

обсебва паралелепипеда на стаята -

стяга примката си през врата ми.


Отвори вратата!

Спаси ме от обесване.


Белите стени светят

с енергията на избягалите си електрони

и изяждат бялото на вратата.

Запечатват ме вътре.

В кутията съм.

Чакам - 

невероятната вероятност

макротялото ми

да пробие стената,

да ме изхвърли там,

където Вселената не ме чака.


Отвори вратата!

Пробий стената.

Нека пребродя всички пътеки,

нека стигна до теб.