01.02.2022
Начало
***
мрачно утро -
трудно начало
на деня
***
кокичета под
изхвърлени гирлянди -
пак е пролет
01.02.2022
Начало
***
мрачно утро -
трудно начало
на деня
***
кокичета под
изхвърлени гирлянди -
пак е пролет
къде ще те гоня?
къде ще те стигна?
тази вселена няма да стигне...
***
самота -
пътеките от стъпките ми
пусти
Агонията на нощта -
светлините се разливат по асфалта,
оранжевоискрящи,
уморени пламъци
попиват в мрака
и тежки облаци от черни сажди
изяждат
дъха на живите заклещени тела.
Пътят назад е променливотруден,
криволичещозаблудени,
уморени,
забуленооблачни,
променени...
Пътеките се разпадат
под нас,
разплитат,
разпридат
всеки
знак -
съпричастност,
съвършена
разграбеност,
зейнала
паст...
Тихо пада снегът,
закичва с венци
главите на храстите,
буковете се оглеждат
в огледалото на мъглата,
боровете вдигат мигли нагоре
и плачат,
стволовете им се изплезват като езици,
замръзват
и звънят
замръзнали камбани
бият,
урагани
вият -
снежинката
се превръша в лавина...
Тук съм,
под купчините мокър сняг.
Вървя назад,
назад,
назад...
Стяг след стяг -
задъхана умора
спира
ритъма на сърцето ми,
замира
кръвта ми,
бавно попивам студа...
Бавно умирам
и някъде там,
където битието
пробива тъкънта
на съзнанието ми виждам
дъблокото око на вселената,
която тръгва обратно...
Знам, невъзможно е да се случи Днес.
Знам, днес науката сочи,
че е невъзможно да се случи,
защото Тя се разбягва все по-бързо,
защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...
Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях
завръщането на Вселената...
Една дълбока въздишка
един последен акорд
изсвистя от тромпетовидното й тяло...
И започна Сривът.
Тромпетът се превърна в ръкав,
а после във сфера...
И времето хукна назад...
Започна да става
топло,
и светло
и хубаво...
И Сътворението - все по-близко,
И Апокалипсиса - все по-сигурен...
Колкото повече остаряваш,
толкова повече искаш да догониш бъдещето;
колкото си по-млад,
толкова повече търсиш опората
и романтиката на миналото,
на историята,
истината на произхода...
Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?
в шепата ми
оризово зърно -
началото и краят
Залезът,
като отсечен лъч,
падна зад стената на Витоша.
Мракът идва отведнъж,
дебне зад прозорците,
промъква се през щорите,
обсебва паралелепипеда на стаята -
стяга примката си през врата ми.
Отвори вратата!
Спаси ме от обесване.
Белите стени светят
с енергията на избягалите си електрони
и изяждат бялото на вратата.
Запечатват ме вътре.
В кутията съм.
Чакам -
невероятната вероятност
макротялото ми
да пробие стената,
да ме изхвърли там,
където Вселената не ме чака.
Отвори вратата!
Пробий стената.
Нека пребродя всички пътеки,
нека стигна до теб.
пусто е
климатикът ритмично шуми
няма ме
празна е стаята
вече не виждам дори
декора на живота
вече шумът не шуми
няма ме
и няма значение
дали няма е тишината
дали няма да заспя
и в сънища да отнеса
спомена за нещото, което
можеше да е живот
тихо е
и пръстите
не търсят клавишите
буквите цъфтят върху монитора -
черни драскотини върху сняг -
как искам да приличат
на птичешки стъпки,
на разхвърляни съчки,
на следи от смях -
бръчки
върху бялата кожа
на нечие лице
на моето лице
лишено от смях
и от израз
има само очи
и мечта
светлина
затварям клепачи
пак пари гръдта
пак дупката празна
ликува
в ребрата ми
нищо не плува,
в ребрата ми
само трепти
сгушената ти душа,
тялото, което изгуби,
тайното място за среща,
убежището,
което
ти обещах
тук съм -
твой пристан,
утеха,
подслон
мен ме няма,
но кеят стои
и те чака
аз съм някъде там,
не се търся,
не ще се догоня -
само ти ще ме стигнеш,
ако можеш,
ако поискаш.
вселената все по-бързо се разбягва
инфлацията изяжда
възможността
да постигнем
едновременност
затварям очи
и знам, че светът ще изчезне
само гнездото
между ребрата ми чака
да дойдеш