Още когато прочетох обръщението на проф. Цонка Великова
към българските хайджини, което публикувахме в брой 4/2020 по повод
отбелязването на 20 години от създаването на Българския хайку съюз прозрях през
редовете една заразяваща виталност, един ведър поглед към живота и изкуството,
които не пречат на дълбокото проникване в тях, а по-скоро създават своеобразен
контраст, който още повече подчертава мъдростта в преценката и осъзнаването на
битийните категории в тяхната цялост.
Ето защо бях много щастлива, когато получих като подарък
четири книги на Цонка Великова, издадени през последните две години.
Първото впечатление е тяхната изящност като
полиграфически продукт и дизайн, като подбор на хартия, цветове, изображения,
шрифтове. Книги, които „искат“ да бъдат четени и докосвани..
А след това…
Не, не се бях излъгала.
Всеки досег с писаното слово на Цонка Великова носи
едновременно усещане за радост от живота, носталгия по
постигнато-недостигнатото и печал. Защото авторовите послания са есенцията на
преживяното, белязани от мъдростта на небезцелно отминалите дни.
И тези четири, неголеми по обем книги с поезия и проза
нарисуваха пред мен портрета на своя автор, който искам да споделя с читателите
на списание „Картини с думи и багри“.
ТЪРСАЧИ НА ЩАСТИЕ
„Търсачи на щастие“ излиза през 2020 г. със знака на издателство
„Фараго“, София под редакцията на Иванка Попова-Велева.
Въпреки написаното по-горе, не бях подготвена за този сборник
на Цонка Великова.
Не съм от хората, които искат непременно да категоризират
нещо, преди да се опитат да го разберат; преди просто да го „опитат“… И все
пак.
Тръпчиво-горчиви са тези съвременни приказки, във всяка
от които ясно прозира поуката, но не толкова лесно се отгатва решението на
възловия проблем.
Няма да кажа, че мога да определя жанра на разказаните
истории. Ще споделя само, че от разговорите си с авторката разбрах, че често
сюжетите на тези истории са взети от живота, макар някои от тях да са измислени
или заимствани от стари сказания, преосмислени и преразказани, с едно ново
звучене и послание.
Измислени или не, в тях откриваме себе си – нашето
лутане, нашето търсене на смисъл и щастие, нашият път към себе си, или към
себеосъществяването си.
Още тук ще кажа, че това се отнася не само за прозата, но
и за поетичните и философски измерения в творчеството на Цонка Великова.
Аз открих собствените си разпилени житейски пътеки,
трескавото търсене на „правилния път“, или на завръщането – към дома, към
корена, към същността, в поместения в настоящия брой на списанието разказ
„Калпакът“. А направеният подбор на стихове, с които представяме поетичната
книга „Свитъци на придомната дама“ също не е случаен – това е огледалото, в
което намери образа си Надежда Александрова.
Ще продължа със следващата книга, която прочетох…
МНОГОЛИКИЯТ ДЪЖД
„Многоликият дъжд“ – двуезичен хайку портрет, издаден от
издателство „Фараго“, София през 2020 г., също под редакцията на Иванка
Попова-Велева, а преводач на английски е
Нина Николова.
Корицата е като прозорец, през който ще видим „Негово
Величество Дъждът“, който проговаря двуезично с многоликия глас на автора.
Хайку стиховете са структурирани като своеобразни ескизи,
които изграждат цялостния портрет на стихията, която е благодат и унищожение,
но без която не можем: „Аромат на липи“, „Нажежени плочници“, „Капризни
настроения“, „Бодливи капки“, „Накичени локви“, „Къщи под дъжда“, „Огледала за
слънцето“, „Развеселени капчуци“, „Чадъри без почивка“, „В прегръдките на
вятъра“, „Стъпки в дъжда“, „Жаби на диета“, „Облаци на път“, „Усещане за дъжд“,
„Аплодисменти за дъжда“, „Аз и дъждът“, „Многоликият дъжд“…
Но всяко от тези заглавия говори не само за дъжда, а за
характера на поетесата, която улавя и предава на читателя усещането си за
пролет, лято, есен, зима, за градския пейзаж и за природата; веселието,
умората, закачката, мечтата, съпоставянето,
себепознаването – като отражение и продължение на стихията дъжд…
Така портретът на дъжда се превръща в автопортрет на
лирическия „Аз“ – оня дълбок поглед, който следва двупосочното навътре/навън,
за да види/усети недоловимите нюанси на универсума.
Именно с това е била докосната и това е уловила и Зорница
Харизанова, която направи подбора на хайку стиховете, с които представихме
поетичния сборник в настоящия брой.
ЗАЩОТО
„Защото“… Една малка книжка джобен формат на издателство
„Архимед-2“, която излиза през 2019 г. под редакцията на Юлияна Дамянова.
Графичният дизайн е на Камелия Николова, която е използвала както за корицата,
така и в книжното тяло снимки с художествени мозайки на проф. Илия Илиев.
„Защото“, до настоящия момент е трилогия с тристишия, на
които не се наемам да определя жанра, но които поразяват читателя с
разнообразието на темите и многоликостта на нюансите и посланията.
Ще цитирам само няколко, които далеч не изчерпват
дълбочината на проблемите и търсенето и осъзнаването на възможните причини,
следствия и решения.
Ето нравоучителното:
защото
не може да правим,
което не трябва,
а да очакваме да
стане каквото желаем
И онова, което е разбрано от живота:
защото
не е прегръдка
ако сме угасили
пламъка
Дълбоко философското, изплъзващото се:
защото
не можем да стигнем
някого,
който и от себе си
е далеч
И простичкото:
защото
усмивката
проветрява душата
СВИТЪЦИ НА ПРИДОМНАТА ДАМА
„Свитъци на придомната дама“ бе първата книга, която
започнах да чета и последната, която прочетох. Издание на издателство „Фараго“,
с редактор Ваня Баева и художник Йорданка Гойчева-Илиева
Стихосбирка, която разказва една житейска история, развита
в пет фази. Композиционно е изградена от шест части, наречени от автора
„свитъци“ – „Осиротелият щурец“, „Влакът за някъде“, „Пъпна връв“, „От какво
побеляват косите“, „Неразкрасен живот“ и „Но“.
Всеки от първите пет започва и завършва с тристишие,
което носи белезите на хайку, без да бъде хайку. Но в тези кратки въведения и
епилози се съдържа концентратът на онова, което съпреживяваме с автора – петте
цикъла на самостоятелния ни живот – откъсването, пътят нагоре с всичките му
разклонения и колебания, зенитът, в който разцъфтява същността на стремежа ни,
пътищата след това, които водят до равносметката – удовлетворение, горчивина…
Дали?
Това ли е животът? Екзистенцията в мига, който сме
съхранили в паметта? Или осъзнаването на съществуването ни в мига, който
преживяваме? Проекция ли е днешното ни „Аз“ на онова „Аз“ от отминалите
застинали в съзнанието случки…
Житейските пътеки на придомната дама изглеждат
иносказателно-далечни – като цивилизационно пространство и време.
Авторът внушава чрез избраната форма и стил, както и чрез
конкретния изказ една източна чувствителност и естетика, да; но това не е
всичко. Едно съзнателно отместване на ракурса дава друг прочит, друго разбиране
– както на историята в стихосбирката и конкретния стих, така и на емоцията, и
на избора.
За да видим дълбокия копнеж по онова, което сме изгубили
по Пътя, търсейки Друго. Все едно как ще наречем това „Друго“ – дали ще го назовем
„Истината“ – за живота и себе си, дали „Любовта“, дали „Щастието“… все едно –
то ограбва миговете, които сме отронили или захвърлили след себе си.
В края на петия свитък правят впечатление няколко
стихотворения, които са отхвърлили източната краткост, в които поетесата
разкрепостено и почти разточително споделя своя свят: „Обреченост“, „Кредо“,
„Тук съм да опитам всичко“, „Самоорисване“, „Вратата“. Именно те отварят пред
читателя вратата към дълбоката съкровена същност на лирическия „Аз“, към онова,
което е съзидателната сила на автора – взаимодействието на енергиите по оста
„даденост-промяна: „Ти, животът, на който сме обречени…“; „… и винаги да съм на
своето си място.“; „… защо да пропилея това, което ми е отредено?“; „И вярна на
себе си да бъда“, от една страна. И от друга:
„Ти, който и да си,
почукай с поглед на
вратата,
която, след дългото
очакване,
винаги открехната
държа.“
Последният свитък е различен.
Съставен е от 24 петстишия, изградени по схемата „Но“ –
„Дали“ – „Или“ – като всяко от тях съдържа противоречивите характеристики на
основни, както за автора, така и общочовешки понятия, чувства, концепции.
Без последното, чието многоточие оставя отворен финал за
цялата стихосбирка.
