Дъждът,
неканен гост,
слепи прахта по тротоарите...
Слепи са пръстите ми,
с които бърша строшените
камъни на спомените
си
за белите плочи на калдаръмите
за прашните сенки под кестените
за залеза,
който пада като капка кръв,
за изгрева,
който не помня,
защото го мечтая,
за теб
потънал в мълчанието си,
за мен.
Дъждът,
неканен гост,
изми сплъстените треви на лятото,
разреса косите на реките,
пулсира върху кожата на земята -
неканен гост,
който всички
чакат...
отбрулени листи
стържат с шум на стари тетрадки
върху пясъка
звездите падат
от дупките на небето –
оглеждат се в окото
на птица,
издъхнала от жажда…
гласът на щурците
изтля
само млада трева
през стърнищата никне
Нощем,
когато щурците шумят -
като водопади,
когато не искам да виждам звезди
и затварям очи
дишам,
въздухът в гърлото ми свисти -
не се обичам,
искам да изчегъртам лицето си,
да се скрия зад челото си -
като зад стена,
като зад барикада,
която не искам вече да браня…
Нощем,
когато щурците вият -
като сирени -
искам -
да налея восък в ушите си
и да не чувам повече писъци…
Писъкът,
на умиращите от жажда щурци,
писъкът на тревите,
писъкът ти -
оня,
който мълчиш…
Него искам да отключа;
искам да пребродя
клокочещите сълзи,
искам -
коленете ми да кървят,
докато вървя по бързеите нагоре…
Заспивам над тялото ти -
тежка съм, като зима…
Ръцете ми са изтръпнали
от предчувствие за студ и вихър,
зъбите ми тракат - неудържимо…
Заспивам над коленете ти,
подути и гладки са,
хладки,
като коприна…
Заспивам в лятото,
август е,
август е…
суша и пясък остава
а ти си солена на вкус,
солена си,
като морето,
като русалка си -
неспособна да стъпва на сушата -
върху напуканата почва
с полените…
и кихаш срещу слънцето,
текат сълзи от очите ти
и си солена на вкус,
като русалка си…
пясък на плажа…
Получих ръкописа на шестнадесетата стихосбирка на Тодор Билчев в началото на лятото, когато изглеждаше, че пандемията отминава и животът се завръща към нормалността, т. е. към онази банална безпаметност на дните, позната ни от последните десетина години …
Пандемията не отмина – отново сложихме маските, но този път маските вече не бяха намордници…
Не се учудих, че още с първите стихове авторът въвежда темата за пандемията. Явно, не е възможно изкуството да отмине това световно явление, породило недоумение, сепване, страх, подсъзнателна съпротива да се приеме реалността – както умерената опасност от зараза и възможност за тежки последствия, така и умишлено дирижираното нагнетяване на истерия, довели до тотална промяна в ежедневието и поведенческите нагласи на индивидите като клетки и обществото като цялостен организъм.
Онова, което ме впечатли в ръкописа, бе усещането, че сатиричното начало при Тодор Билчев все повече взема връх над лиричното, а умението му да се надсмива /кога добродушно, кога по-бодливо/ над лирическия Аз и над читателя ми допадна и ме накара да се смея... Е, да, то беше смях през сълзи, но по-добре в сълзите на живота да има и малко смях…
Стихосбирката е структурирана в три неравни раздела „Извънредно положение“ /28 стихотворения/, „Извънредните“ /13 стихотворения/ и „Извън реда – безадресно“ /70 стихотворения/ и макар заглавията сами по себе си да внушава „извънредност“, то съдържанието и тематиката на отделните творби, особено от третата част, е разнообразно и често следва своя ритъм - пулсиращ, жив лиризъм – далечен и чужд на апокалиптичните заклинания, обмиващи мозъците ни в тон с извънредния световен ред, предизвикан от вездесъщия, изпълзяващ от всички канали за информация Covid-19.
Авторът определя като сатира само първата част на стихосбирката, а следващите две като лирика, каквото е и основното звучене на останалите му стихосбирки. Факт е, обаче, че повечето литературни конкурси, които е печелил Тодор Билчев, са за хумор и сатира и този сатиричен „дух в бутилка“ избликва от всеки ред и строфа на настоящата поетична книга…
Не, не се чете лесно „Водопой за кръвопийци“. Стихосложението често се сменя – като графика на кардиограма, ритъмът е неравномерен - понякога спъващ, понякога побутващ, подканящ… Твърде много горчивина и житейска тъга, но и ведрост, улавяне на мига…
Усещането, че надничаме зад рамото на автора и четем заедно неговия дневник е още по-осезателно, сравнено с други поетични книги на Тодор Билчев и това чувство идва не от датирането на отделните стихотворения, а по-скоро от общото преживяване на световната криза…
Противно на очакваното, стихосбирката не е конструирана хронологично и именно датирането на произведенията ни показва това. И – противно на очакваното, авторът не ни води по апокалиптичния път към „края на света“, а ни връща към нормалността на празничността, на традицията, на намереното спасение в „святата нощ“ и в устоите на природата и природния кръговрат. Един сложен замисъл за развитието на лирическата личност на поета и своеобразното повествование на неговите преживявания, търсения и открития през лабиринтите на времето, което в тази книга не е линейно, и дава възможност на автор и читател да бродят и търсят в повече от едно измерение.
д-р Габриела Цанева, редактор и издател"Като полудяло куче копая пръстта..."
Валентина Григорова
Имах…
Едно лудо куче…
Не спираше да тича,
дори когато спи…
Копаеше -
пръстта в двора,
тревата в кварталната градинка
и цимента в коридора...
Всички килими разкопа
у дома,
а когато килими не останаха -
прокопа паркета
и теракота…
Не спираше да тича,
дори когато спи…
Сънуваше простора -
на кварталната градинка
и двора,
оградени в стени,
/стени за прескачане, нали?! -
просто така, за отмора/…
Сънуваше зова
на живота,
пулсирането на кръвта,
цъфтежа на цвета,
звука от движението
на сока в тревите,
звъна на крила
и как полита…
Чупеше ноктите си
в твърдия зид на света…
И не спираше да гони,
дори когато спи…
Да гони -
на игра;
да гони
радостта,
присъствието,
топлината,
любовта…
Кехлибарени очи -
мълчи
тишината
на отсъствието
ти,
мъча се
да спра потока
на спомена,
който
горчи…
Стискам клепачи
и виждам само
опашка,
която се върти,
опашката,
която върти
тялото ти,
която лети…
Летиш!
Бяло
е,
бяло и празно
остана…
Палач е времето -
стискам клепачи -
миглите, като клечици
се забиват дълбоко в плътта на ирисите,
дълбоко,
като копия на разпятие…
Имах
едно лудо куче
и цялата обич
на света…
Разпиля се.
Разпилях я.
Бетонните клетки
на дните тежат
и душат.
Циментови статуи
в дните пълзят.
Циментови статуи -
в бетонните клетки
на дните
все пак оживяваме...
Тела без души
в сивите клетки
пируваме -
с оглозгани
сиви съдби...
И мечтаем... за:
Ледови нощи.
Мониторите жужат,
хипнотизират,
убиват...
Циментови статуи -
зомбирани спят,
не умират,
не спират
да смилат
духовен боклук,
не спират
да искат -
да са доволни,
напук:
на беззаконното битие,
на битите с юмрук,
на безбъдното утре,
на беззъбите медии
без право на мнение,
на премазания поминък,
на невъзможността
да поминуват,
ако не са на колене...
Колене ли?
Отдавна са станали
ходила...
Циментови статуи -
лежим на боклука...
Животът,
горчив и оскъден
премина -
през еуфории
и луди надежди за друго,
през отминали пориви
и озъбени зими,
през разрушение,
нови копнения
и онова "остави ме...
...вече не ми пука"!
През сито премина животът
и в ситото
не остави следи...
... само бетонните клетки
на дните,
само нощите,
покриващи с ледови блянове
болните мозъци -
сиви,
без мисли,
пълни само
с клишета,
бълвани
от всички кюшета -
през телевизори,
от всички ефири;
през монитори -
на компютри
и умни телефони,
от профили
и в анфас -
на приятели,
оплетени в социални мрежи,
отвсякъде -
през очи и уши...
В бетонните клетки
на дните,
в безлунните ледови нощи
отникъде
не можеш
да се спасиш
от онова,
което не искаш
да посадиш
в ума си...
Сивите клетки
още не спят -
сивите клетки,
циментови...
Ледови нощи...
Мониторите
тихо жужат -
приспиващи,
хипнотизиращи,
убиващи...
Циментови статуи
в бетонните клетки
на дните -
на пепел ли станахме?
Като пепел ли
се утаихме...
***
Ледови нощи -
щурци
пищят
и рушат
бетонните клетки
на дните.
Морето, в чаша...
Соленият зов на вълните,
пяната на прибоя
сърфирането с делфини,
песента на Кита,
дочута през проливите -
всичко ми даваш -
всичко,
във чаша.
Стихията блъска
кръвта в артериите,
сърцето тупти
с ритъма на Вселена...
Синьото на безкрая,
отразено в сините стени,
Синьото на безкрая,
затворено във чаша...
Бурята плиска дъжда си
в гърба ми -
ледени копия
ме пробождат,
пробуждат съня ми,
дъхът ми се слива с водата -
дишам я - пълна съм с нея...
Кожата, загоряла от лято
пее песента на тялото...
Капилярите се смеят -
цъфтят, като тичинки,
оплодени от есен...
Клетките ми
звънят
с мелодията на пороя,
кипят
и ме будят,
прохождам...
Кипя и умирам,
затворена в чаша,
кипя, пак се раждам -
пак там,
в морето,
пак там,
където
ще плувам с делфини
и
ще пирувам със свободата...
