ШОКОЛАДОВИ КЪЩИЧКИ

Стените пукат -
като смачкан станиол...
... шоколадови къщички,
приказки,
вещици -
ужас зад всяка сричка
и врата...

Дъждът изми стрехите
и страховете,
мокри врабчета
пърхат в калта -
ще изкълват
трохите
от пътеките,
ще заличат
илюзиите 
за завръщане...

ПРОЛЕТ СЪМ ОЩЕ

Птиците пируват
в окосената трева -
мирис на сено

и есен...

А е пролет,
пролет е още,
пролет е -
устните ми изпръхват от вятъра,
кожата ми боли от слънцето -
пролет е -
земята още
чака плодовете си,
още чака най-дългия ден...

Само изсъхналата трева
е есен,
само умората
в умовете ни...

Но, не -
пролет съм още,
пролет съм...

Пролет са още очите ми,
и гърдите ми още са пролет,
пролет са и мечтите ми,
пролет съм -
твоята пролет...

Птиците пируват
в окосената трева -
косовете
и врабчетата
се смесиха -
щрихи
от настръхнали крила...

СИНьО СЛЪНЦЕ

Пътят потъва в небето,

синьо слънце целува житата,

острите връхчета на семената,

острите връхчета на листата им...

Облаци бършат ходилата ти,

галят пръстите,

полепват по прасците ти,

по бедрата,

пият влагата на кожата ти и плачат –

някъде вали дъжд с гръмотевици

и картата е жълта,

и картата е оранжева...

Синьо слънце изгаря очите ми,

пътят потъва в залеза...

Картата е червена.

Листенцата на гората трепкат от вятъра,

сребърно-черни са,

остриета са –

кинжали, забити

в очите ти...

Плачеш -

сезонът на бурите е в разгара си.

Пътят потъва в небето,

сиво е,

облаци лепнат върху житото -

сребърно-жълто е,

младо е

още,

още

чака бури да го поливат,

още чака очите ти –

преди да узрее…

После –

ще го ожънат...

Жадна, земята

ще пие слънцето

и пак ще чака –

облаците да съберат влагата ти,

за да я облекат с ново зелено...

КОГАТО ОТВОРЯ ОЧИТЕ СИ

Когато отворя очите си,
ще те видя,
знам...
Горещо,
парещо,
знойно е в мрака ми.
Когато отворя очите си -
ще си там -
като в спомена
ми за теб,
като лятото,
залепнало под клепачите...

Ще си там -
морски бриз
след който вървя,
ще си капки по пясъка
и писък на чайка,
ще си мирис на йод преди изгрева,
ще си гривата
на вълната,
която изтрива
следите от стъпки
по плажа...

Когато отворя очите си...

ЧУКАШ ПО СТЪКЛОТО

Чукаш по стъклото -
като пътник,
останал в безлунието си...
Чукаш -
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно...
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те -
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките...
Тук съм.
А ти?

Чукаш по стъклото -
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее...

Ще ме чакаш ли там?

Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си...

ЦЯЛА НОЩ ЧАКАХ ДЪЖДА

Цяла нощ
чаках дъжда...
Чух вятъра,
който шибаше върховете
на боровете под прозореца,
чух грохота
на реката,
която къртеше бреговете си...
Видях мъглата -
като дрипа
покриваше посивелите хълмове...
И облаците -
през дупките им
прозираха звезди.
Дъждът не дойде.

И ти не идваш.
Стоиш някъде там,
в затвора си от тишина
и бездумие.
Очите се превръщат
в сингулярности,
през които
ще стигна
до отговорите,
за които още няма
въпроси.

НОЩТА И ЛУНАТА

Още чакам да се събудиш,
за да довършим оня разговор,
който прекъсна преди вечност...
Нощта влиза през щорите
с пълния диск на луната...
Лунни лъчи играят по лицето ти -
каква романтика...
Спиш -
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Нощта през прозореца въздиша
със стона на вятъра
и ромоленето на една забравена река,
с чуруликането на птиците
в клоните на оределите дървета край нея...
Панелите
са замрели
в настъплението си
към зеленото петно на гората...
Занемели
са в мрака,
дори светлинките в прозорците им
са удавени от пълнолунието...
Птищите, полудели от любов, пеят в нощта,
трелите им се сливат с накъсаното ти
дишане...
Спиш,
говоря ти тихо -
ти мълчиш...
Някъде абсурдно близо кукурига петел -
навявро е сбъркал луната с изгрева...
Новото строителство настъпва,
изяжда поляната
на коня, който още гони мухите си
и размахва опашка -
толкова смешен е,
изгубен между реката
и зеления ръкав на метрото,
затрупан между
шарените кубчета
и папалелепипеди
човешки уют...
Дишането ти се слива
с ритмичен кучешки лай...
Спиш,
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Сезоните се сменят през песента на птиците,
аз се уча да познавам езика им,
защото ти вече говориш само техния език
и в него трябва да те намеря...

ТЪРСЯ УСМИВКАТА

Търся усмивката си
в отпечатъците
на душата ти

оскъдни дни -
умираме
сами