„През живота си човек среща много
хора. С едни се разминава, с други се сприятелява, с трети се свързва за цял
живот. Истинско
щастие е, ако Съдбата ни предостави възможност да срещнем необикновени,
изключителни личности, които напълно покриват представите ни за Човек с главна
буква”...
Така
започва Пенка Иванова своя разказ „Видях го със сърцето си – книга за видния
писател и общественик Петко Огойски”... Простичко и проникновено, тя споделя с
читателя мислите, които я вълнуват при досега й с Петко Огойски, човек напълно
непознат за нея, който постепенно се превръща в ярък огън, осветил нейния свят,
накарал я да преосмисли, да препрочете историята на тоталитарна България,
житейските битки на хората от близкото минало и днес, своя собствен жизнен път.
Скоро за мен тази изповед се превърна в мълчалив и вълнуващ диалог... Може би
защото често прочетените думи отекваха в съзнанието ми като мои, може би защото
често беззвучно я допълвах, вплитах своите впечатления, размисли и оценки,
предизвикани от моето докосване до човека и твореца Огойски. Понякога спорех,
понякога разбирах, че нещо съм пропуснала.
Не
е нужно да казвам, че не оставих книгата, преди да съм прочела последната
страница. Трудно ми е да определя жанра на тази творба, която носи белезите и
на очерка, и на мемоарно-изповедната литература, и на епистоларния роман (за
което способства самобитния, цветен стил на цитираните писма на Огойски, както
до авторката, така и до други личности). Според мен, обаче, най-ценното в книгата
е задълбоченият литературен анализ върху цялостното писмено наследство на Петко
Огойски, оставило трайна диря в съвременната българска литература. Макар той да
е познат автор, с огромно по обем и значимост творчество с широко жанрово
разнообразие, новият прочит на Иванова е интересен, жив, оригинален. Често
стилът й и начинът, по който вплита в анализа на отделната литературна творба
авторовата личност и житейски път, ме връщаха в детството и юношеството, към
ученическата скамейка, когато човек се учи не само да пише и мисли, но и да
отстоява себе си. В този контекст, неизбежен е паралелът, който Пенка Иванова
прави между личността и творчеството на Захари Стоянов и Петко Огойски, като
сравнява „Записки по българските въстания” със „Записки за българските
страдания”. Макар и не така директно назован, не може да не се усети и
внушеният от авторката паралел между личността на поета и поезията при Ботев и
Огойски. Патриотизмът, изразен при Огойски преди всичко като като любов към
народ и Родина, като гордост от миналото величие и болка от днешната нищета на
духа и битието, по никакъв начин не се противопоставя на възрожденския
патриотизъм на Ботев и Стоянов. Прави
впечатление как авторовата оценка за значимостта на най-голяма по обем,
литературна и историческа стойност творба на Огойски (трилогията „Записки за
българските страдания”) се превръща в стимул за написването на цялото
произведение „Видях го със сърцето си”. Тук е мястото да подчертая, че Пенка
Иванова е един безпристрастен читател, неангажиран политически, но човек с жива
съвест и живо чувство, и с талант, способен да я превърне в автор на
произведение, което вълнува.
Трудно
е да кажа кога и по какъв повод за първи път чух името й, но със сигурност бе
от Петко Огойски. Неговото уважение към възрожденското й дело като председател
на читалище „Ахинора-2006” в село Яворово, Чирпанско и редактор на читалищния
вестник „Ахинора” неусетно се пропи в мен. Нейната биография и професионален
път – акушерка и гимназиална учителка по български език и литература, ме
накараха да я почувствам близка.
Погледът
през сърцето на Пенка Иванова е дълбок и проникновен. След като се запознава с
творчеството на Петко Огойски, тя осъзнава, че „наред с нашия на пръв поглед подреден живот е имало и един друг
паралелен свят, в който хората са били преследвани, измъчвани, убивани ...
единствено заради политическите си убеждения”. В книгата си тя докрай
остава политически неизкушена, но точно това е най-ценното – възможността да
видим един живот и едно творчество, подчинени на земеделската идеология, на
политическата борба за отстояването й, през един непомрачен от политиката
поглед.
Текстът
е структуриран в 20 глави, предисловие, заключение и 9 приложения, в които
естествено се преливат житейското и творческото начало в личността на Петко
Огойски. Графичното оформление и богатия снимков материал водят читателя към
авторовия замисъл и правят по-лесно „виждането със сърцето”. И обектът на това
изследване със сърце и разум ни гледа ведро, тревожно, замислено... от немного
далечната 2010, от 1989, от 1961... По-ранни снимки няма. От по-рано идват „зелената грива на довечния и отвечен Балкан”
и „каменните шепи на вирове и подмоли”
на родното село, идват „трохите от хляба”
– мислите, терзали го в затвора, идват стиховете, които събарят видими и
невидими стени, за да ни преведат към свободата.
В
книгата има много цитати – отделни мисли и сентенции, както и цели
стихотворения на Огойски. Можем да прочетем отзиви за неговото творчество в
различни печатни издания, а също оригинална поезия на други автори, посветена
на него, както в основния текст, така и в приложенията („Отзиви за творчеството
на Петко Огойски” и „Творби, посветени на Петко Огойски”).
Всяка
от 20-те глави разглежда отделна черта от характера на твореца – обект на
изследването, в който е вплетена основна тема от неговото творчество. Трудно,
непосилно е за читателя да отдели едното от другото. И това е така, защото
Петко Огойски е монолитна личност, в която творецът и човекът са неотделими.
Това ни внушава с всяка страница от книгата си Пенка Иванова. И се опитвам да
забравя, че познавам героя на нейния очерк, опитвам се просто да вървя по
трохите, които авторката рони върху пътеката, по която ни води към същностните
му характеристики.
Наред
с естествения разказ, в който вплита автобиографични елементи, историята на
запознанството си с Огойски, предадена и чрез фрагменти от негови писма до
читалище „Ахинора”, Иванова неусетно преминава към задълбочен анализ на
произведенията на твореца. Не е чудно, че основната тежест пада върху трилогията
„Записки по българските страдания”. Детайлно, с разбиране и чувство, тя ни
поднася своя поглед върху проблема.
И
продължава пътуването ни към същността на творчеството и личността на Петко Огойски.
Начало или завръщане е родната Огоя – с историята на семейството, с природата,
със спомена за детството и майката – „усещам
винаги незнайна сила, щом стъпя в твоите дъбрави”? А избуяването на силния
корен, дори когато е затрупан под камък – литературен образ ли е, или
биографичен факт? И вездесъщата за живота му земеделска идея – първопричина ли
е за страданията на твореца, или е творческият му заряд? Шопският хумор убежище
ли е за автора, или е просто онова невъзможно – „сто шила в торба”, което дава
цвят и живец на монотонния делник? А България -Родината, раздирана, разпъвана
на кръст от хайдушките поляни до Персин? Всяка страница е стъпка към Петко
Огойски. И неговият патриотизъм, накарал го да съгради седеметажна средновековна
кула в двора си, да създаде музейната сбирка към нея, да възстановява оброци, паметници
и параклиси, ни става близък. Още
по-близък ни става с любовта и всеотдайността си към семейство и близки,
въплътили неговата надежда за завет и безсмъртие.
Може
би личното ми познанство и уважението, което изпитвам към човека и твореца Петко
Огойски са оставили отпечатък и върху прочита ми на книгата за него, и върху
тези редове. Дано това не ми е попречило да бъда безпристрастна при оценката ми
за творбата на Пенка Иванова.
Без
колебание ще кажа: книгата „Видях го със сърцето си” е вик към днешния ден.
Един опит да бъде разтърсено днешното ни душевно угойство, да бъде разцепен днешния скотски хоризонт. С
пестеливи изразни средства и добър подбор на произведения и факти, авторката
изгражда ярък портрет на Петко Огойски и по този начин постига целта си,
заявена с подзаглавието. Без съмнение тази книга – един апотеоз на своя герой,
е и добро доказателство за таланта на своя автор. Тя говори ясно и силно за
достойнствата и на двамата – като личности и като творци.
