ХИПНОТИЗИРАЩИЯТ МАРШ

Хипнотизиращият

марш

на денонощията

отеква 

в черепната ми кутия

и с равния си

ритъм 

ме изглажда;

разгражда 

безпощадно

същността ми

и ме разпилява...

Утаявам се

по слепоочията ти -

аз съм капката пот,

която попива в косите ти

и ги прави с вкус на море;

аз съм вятърът,

който свири в рапаните

на ушите ти,

за да ти върне морето;

оня лъч съм,

който позлати миглите ти

и те накара 

да се усмихнеш...

Утаявам се

по килима, 

върху който ще стъпваш -

и правя цветовете на

калдаръмчетата още по-цветни,

и правя връхчетата на

тревите още по-зелени,

и бодлите на

розите още по-остри,

и аромата на 

цветовете им още по-вкусен -

опиянявам пчелите,

които ще направят 

меда за теб още по-сладък -

ще го опиташ ли?

Затварям очи

и изчезвам

във въздуха,

който вдишваш -

всъщност,

изчезвам ли?

Хипнотизиращият

марш

на денонощията

ни убива

и ни превръща

в спомен...

ПРЕГРЪЩАМ ТАРАЛЕЖИ

Заспивам върху ръцете ти,

сърцето ти пулсира в моите -

неравномерният му ритъм 

боде пръстите ми -

прегръщам

таралежи...

Защо лятото си отива,

защо умората те превръща

в плевел,

който не мога да изтръгна,

който не мога да подрежа...

Цветята на лятото се разпиляват -

цъфтят очите ти,

полудели глухарчета;

цъфтят пак в жълто -

есенни минзухари -

свещи в полето -

очите ти светят в зелено -

пролет си,

пак пролет си,

когато лятото си отива...

ДЪЖДЪТ, НЕКАНЕН ГОСТ

Дъждът,

неканен гост,

слепи прахта по тротоарите...

Слепи са пръстите ми,

с които бърша строшените

камъни на спомените

си

за белите плочи на калдаръмите

за прашните сенки под кестените

за залеза,

който пада като капка кръв,

за изгрева,

който не помня,

защото го мечтая,

за теб

потънал в мълчанието си,

за мен.

Дъждът,

неканен гост,

изми сплъстените треви на лятото,

разреса косите на реките,

пулсира върху кожата на земята -

неканен гост,

който всички

чакат...

СТРАХ ОТ ПАДАНЕ

 отбрулени листи

стържат с шум на стари тетрадки
върху пясъка

звездите падат
от дупките на небето –
оглеждат се в окото
на птица,
издъхнала от жажда…

гласът на щурците
изтля

само млада трева
през стърнищата никне

НОЩЕМ

 Нощем,

когато щурците шумят -
като водопади,
когато не искам да виждам звезди
и затварям очи
дишам,
въздухът в гърлото ми свисти -
не се обичам,
искам да изчегъртам лицето си,
да се скрия зад челото си -
като зад стена,
като зад барикада,
която не искам вече да браня…

Нощем,
когато щурците вият -
като сирени -
искам -
да налея восък в ушите си
и да не чувам повече писъци…

Писъкът,
на умиращите от жажда щурци,
писъкът на тревите,
писъкът ти -
оня,
който мълчиш…
Него искам да отключа;
искам да пребродя
клокочещите сълзи,
искам -
коленете ми да кървят,
докато вървя по бързеите нагоре…

ЗАСПИВАМ НАД ТЯЛОТО ТИ

Заспивам над тялото ти -

тежка съм, като зима…
Ръцете ми са изтръпнали
от предчувствие за студ и вихър,
зъбите ми тракат - неудържимо…
Заспивам над коленете ти,
подути и гладки са,
хладки,
като коприна…
Заспивам в лятото,
август е,
август е…
суша и пясък остава

а ти си солена на вкус,
солена си,
като морето,
като русалка си -
неспособна да стъпва на сушата -
върху напуканата почва
с полените…
и кихаш срещу слънцето,
текат сълзи от очите ти
и си солена на вкус,
като русалка си…
пясък на плажа…

ЕДНО ЛУДО КУЧЕ

"Като полудяло куче копая пръстта..."

Валентина Григорова

Имах…

Едно лудо куче…

Не спираше да тича,

дори когато спи…

Копаеше -

пръстта в двора,

тревата в кварталната градинка 

и цимента в коридора...

Всички килими разкопа

у дома,

а когато килими не останаха -

прокопа паркета

и теракота…

Не спираше да тича,

дори когато спи…

Сънуваше простора -

на кварталната градинка

и двора,

оградени в стени,

/стени за прескачане, нали?! -

просто така, за отмора/…

Сънуваше зова

на живота,

пулсирането на кръвта,

цъфтежа на цвета,

звука от движението

на сока в тревите,

звъна на крила

и как полита…

Чупеше ноктите си

в твърдия зид на света…

И не спираше да гони,

дори когато спи…

Да гони -

на игра;

да гони

радостта,

присъствието,

топлината,

любовта…

Кехлибарени очи -

мълчи

тишината 

на отсъствието

ти,

мъча се

да спра потока

на спомена,

който

горчи…

Стискам клепачи

и виждам само

опашка,

която се върти,

опашката,

която върти

тялото ти,

която лети…

Летиш!

Бяло

е,

бяло и празно

остана…

Палач е времето -

стискам клепачи -

миглите, като клечици

се забиват дълбоко в плътта на ирисите,

дълбоко,

като копия на разпятие…

Имах

едно лудо куче

и цялата обич

на света…

Разпиля се.

Разпилях я.

БЕТОННИТЕ КЛЕТКИ НА ДНИТЕ

Бетонните клетки

на дните тежат

и душат.

Циментови статуи

в дните пълзят.

Циментови статуи -

в бетонните клетки

на дните

все пак оживяваме...

Тела без души

в сивите клетки

пируваме -

с оглозгани

сиви съдби...

И мечтаем... за:

Ледови нощи.

Мониторите жужат,

хипнотизират,

убиват...

Циментови статуи -

зомбирани спят,

не умират,

не спират

да смилат

духовен боклук,

не спират

да искат -

да са доволни,

напук:

на беззаконното битие,

на битите с юмрук,

на безбъдното утре,

на беззъбите медии

без право на мнение,

на премазания поминък,

на невъзможността

да поминуват,

ако не са на колене...

Колене ли?

Отдавна са станали

ходила...

Циментови статуи -

лежим на боклука...

Животът,

горчив и оскъден

премина -

през еуфории

и луди надежди за друго,

през отминали пориви

и озъбени зими,

през разрушение,

нови копнения

и онова "остави ме...

...вече не ми пука"!

През сито премина животът 

и в ситото

не остави следи...

... само бетонните клетки

на дните,

само нощите, 

покриващи с ледови блянове

болните мозъци -

сиви,

без мисли,

пълни само

с клишета,

бълвани 

от всички кюшета -

през телевизори,

от всички ефири;

през монитори -

на компютри 

и умни телефони,

от профили

и в анфас -

на приятели,

оплетени в социални мрежи,

отвсякъде -

през очи и уши...

В бетонните клетки

на дните,

в безлунните ледови нощи

отникъде 

не можеш

да се спасиш

от онова,

което не искаш

да посадиш

в ума си...

Сивите клетки

още не спят -

сивите клетки,

циментови...

Ледови нощи...

Мониторите 

тихо жужат -

приспиващи,

хипнотизиращи,

убиващи...

Циментови статуи

в бетонните клетки

на дните -

на пепел ли станахме?

Като пепел ли 

се утаихме...

*** 

Ледови нощи -

щурци

пищят

и рушат

бетонните клетки

на дните.

БАСЕЙНЪТ, ИЛИ МОРЕТО В ЧАША

Морето, в чаша...

Соленият зов на вълните,

пяната на прибоя

сърфирането с делфини,

песента на Кита,

дочута през проливите -

всичко ми даваш -

всичко, 

във чаша.

Стихията блъска

кръвта в артериите,

сърцето тупти

с ритъма на Вселена...

Синьото на безкрая,

отразено в сините стени,

Синьото на безкрая,

затворено във чаша...

Бурята плиска дъжда си

в гърба ми -

ледени копия 

ме пробождат,

пробуждат съня ми,

дъхът ми се слива с водата -

дишам я - пълна съм с нея...

Кожата, загоряла от лято 

пее песента на тялото...

Капилярите се смеят -

цъфтят, като тичинки, 

оплодени от есен...

Клетките ми 

звънят 

с мелодията на пороя,

кипят

и ме будят,

прохождам...

Кипя и умирам,

затворена в чаша,

кипя, пак се раждам -

пак там,

в морето,

пак там,

където 

ще плувам с делфини

и 

ще пирувам със свободата...

НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ

Щурците пищят -

надлайват се с кучетата,

надсвирват се с прилепите,

шумят с вятъра...

Шуми воят в ушите ми,

свистенето в гърдите ти,

нощта умира в прегръдката на луната -

разплискано пълнолуние,

липсваш ми -

защо утрото е толкова старо,

защо щурците пеят само за мен.

Като струни на вятъра...

Опитвам се да ловя 

звуците на нощта 

с върховете на пръстите -

не свиря, 

тъка

с цветовете на лятото,

с опустелите пастели на поляните,

с овехтелите постели на тревите.

Пия носталгията на август,

попивам аромата на прах,

дъждът се изпарява преди да достигне

опустелите пастели на поляните

с овехтелите постели на тревите -

нощта връхлита

измита,

измита безсънието ми -

клепачите падат

върху зида на бузите -

звънят,

като клепала

в утрото.