В шума на делника потъвам -
като в облак
и плувам в облачна мъгла.
Как капките остават капки,
а не река?
В шума на делника отронвам -
лист след лист
окапалите уморени мисли.
Как листите остават листи,
а не корона?
В шума на делника се взирам.
Не намирам опорна точка, лост,
с които да отговоря на въпроса -
как хората престават да са хора
и стават на тълпа.
Кас е литературен псевдоним, зад който не знам чия поезия се… разкрива…
Да, „разкрива“ – не „крие“! Защото поезията на Кас разкрива… Разкрива душевност в буря; борба за надмогване на делника, за откъсване от тестото на колективното и лично страдание, за извисяване и откриване на онова, което стои отвъд привидността на житието. Поезия – стихия, която търси и намира.
Нашите отговори – като читатели и общество?! Отговорите на лирическия Аз?! Отговорите на онези въпроси, които винаги са стояли основата и са давали основанието за екзистенцията на литературата, които са същностни за смисъла на изкуството, на живота и дават посоката в развитието на цивилизацията.
„Предполагам, че ако не забелязвах всичко, вероятно щях да живея удобно в някаква евтина илюзия. В такива моменти осъзнавам, че няма нищо по-отровно от собственото ни съзнание. Единствено то може да накара небето да започне да тежи.“ – споделя авторката в краткото предисловие.
И с всеки стих доказва, че забелязва онова, пред което затваряме очи… И чувства така, че небето започва да тежи.
Улиците ли ми се привиждат
толкова ужасно тесни?
Ръце протягат пешеходните пътеки,
вятърът в ушите ми заглъхва и
шепне неща несвързани, дори зловещи.
Заклещено е ехото им, странно –
в кичурите ми отрязана коса,
иска да оголи сякаш
тънка и прозрачна ивица в плътта
и още мъничко от мен да реже.
Тези стихове пулсират с градска тревожност и поетична плътност, а образът на лирическата героиня добавя онази интимна нишка, която превръща визуализацията на ежедневието в лична поетична изповед, но и в обобщение.
Тази нишка преминава през следващите текстове, свързва ги, гради мрачната картина на залепналост за обстоятелствата, за невъзможност за откъсване и счупеност, за да завърши с полет и апотеоз на осъзнаването, което е първата стъпка към идеята, към стремежа за освобождаване.
Но, преди това, нужно е да излезем от своята измислена представа за свобода. Защото тук става дума за оцеляване.
Въздухът от сламка някой
през минути ми подава.
През тесен процеп
вдишванията ми преброява.
Дробовете ми продънват се
и свят ми се завива.
Пред лицето ми черен параван
бавно, холограмно се издига.
Трудно се намира в литературата толкова силно концентрирана емоция, толкова неподправена образност и живи метафори – дишащи като разкъсани дробове.
Тук финалът на своеобразното повествование остава открит. Няма го онзи розов happy end от сапунените сериали, който искаме да видим. Стихосбирката остава в плоскостта на реалността – със своята сивоосъзнаност, история, крехконадежда. И със своя отворен край. И – все пак – самото й съществуване, овеществяването й, е щастливият край на поетичната битка и една истинска, жизнена победа на таланта!
Една малка книжка държиш в ръцете си, читателю, но в нея има повече от една съдба, от едно очакване или сбъдване.
Между страниците ще намериш една вселена на страдание и невъзможност за промяна, която диша, не – която издъхва някъде до нас и има нужда от гласа на Кас, от нашето чувстващо сърце и съпричастност, за да променим света, в който не сме осъдени да живеем, но в който допускаме да съществуваме – потънали в безразличие, примирение и онази измислена откъснатост, която ни превръща в палачи на бъдещето.
д-р Габриела Цанева, издател и редактор
изд. gabriell-e-lit, сп. "Картини с думи и багри"
В началото на октомври СБХ и Галерия-книжарница София Прес представиха изложбата с живопис и пластика „Изкупление“ на Ивайло Каменов. Впечатли ме на първо място нейната фрагментарност и контрастът между голямоформатните живописни платна и кавалетната, почти миниатюрна пластика, но – още повече – постигнатото единство в стила и разказа, на който възприемащия става свидетел.
В неголямото, начупено пространство на галерията, експозицията дава уют и непосредственост, които провокират сетивата и менталното възприятие към спокойно съзерцание. Но онова, което докосва, е страданието, изведено в най-чист вид – триумфиращо като централна тема както в живописните платна, така и в пластиката.
Ето какво споделя Васил Урумов за изложбата: „Грубите форми, тежките мазки и силно въздействащите земни тонове, използвани в произведенията на Ивайло, имат за цел да привлекат окото на публиката, но темата, заложена в самата творба, е това, което го задържа. Тема, която би следвало да е обект на разсъждение в живота на всеки от нас. Смирение пред неизбежността на отминаващия земен път.
В суровите форми откриваме стоическото спокойствие и нестихващата на-дежда на автора. Липсата на конкретика в изграждането на образите в произведенията на Ивайло ни дава възможност да се припознаем в платното и да се концентрираме във вложената в него емоция.“
Вертикалните акценти на дясната стена създават ритъм, уравновесен от четвъртото платно, поставено като основа, върху която изложбата изглежда изградена.
Те водят окото нагоре, във въздушен стремеж към недостижимото, но запазват и стабилността на земното, в което сякаш сме вкопани. Едно усещане за телесност и недовършена трансформация.
По-спокойна е задната (лява) стена – там хоризонталния строй на визуалните експонати успокоява и дава възможност за размисъл и „тишина“ в ума.
Това разположение създава напрежение и баланс в емоционалната ос на възприятията. Тази тенденция е развита и в друга част на експозиционното пространство.
Малките скулптури, поставени на хоризонтални рафтове и барелефите действат като паузи между визуалните послания на стените.
Те канят зрителя да се приближи, да влезе в интимен контакт с материята… Да спре часовника – за миг! За да стигне, да усети и осъзнае материалния контраст на бронзовите форми, които със своята тежест и патина се противопоставят на живописната текстура, като това допълнително обогатява пространството, прави го многопластово, почти като сценография. За това усещане съдейства и галерийното осветление – то дискретно подчертава релефите, създава сенки, които удължават формите и добавят драматизъм.
Но нека се вгледаме по-детайлно в живописните и в обемните компоненти на изложбата!
Първото впечатление от централната динамика на композицията е вихър от спираловидно движение – разперени криле и щипци – пеперуда, вкопчена в рак…
Разбира се, не това темата на изображението. Композицията е изградена около вплетени човешки фигури, които създават усещане за вътрешна буря и трансформация – откъсване, или сливане?! Яростно напрежение между индивидуалност и колективност. Тук не е търсена анатомична точност; напротив, изкривените силуети, преувеличените форми и нарушени пропорции говорят за стремеж към вътрешно просветление, към емоционални отговори и препратки към въображаемо-митологичното начало, вместо към обективната реалност.
Цветова палитра и тежката текстура на мазките, обаче, говорят за връщане към първичносъществуващото, към произхода и корена, към инстинкта и началото. Физическото усещане за плът и пълнота на жизненото начало е ярко и всепоглъщащо.
В следващото платно драматизмът допълнително е подсилен от наситено червения фон.
Охрата и тъмните контури създават усещане за сътворение и разпад, за кал, която поражда и поглъща.
Включването на костни силуети и остри елементи подсилва усещането за разруха и страдание, като очертава границата между живот и смърт, материя и дух. Контрастът между земните тела и червения фон създава визуално напрежение и е препратка към неовладяна енергия преди момента на катарзис.
Оригинално вплетени в експозицията са платната с маслена живопис и бронзовите пластики.
В барелефите цветовата гама остава почти същата – земноохренокафява, плътнонаситена, с неуловимия отблясък на нискоизпъкнала, но не гладка повърхност.
Въпреки тежестта на метала, композицията е динамична, почти хаотична – сякаш материята се бори със себе си – едно движение, което не може да бъде фиксирано.
И идва ред на най-малките елементи от експозиционната палитра – скулптурни фигури с размер на миниатюри, които присъстват с мощно послание в цялостната картина и разказ на изложбата.
Може би именно в тях е въплътена идеята за „изкупление“?! Страдание и трансформация.
В тази скулптурна група най-ярко присъства мотивът за разпад и стремеж към обновление. Тялото, като основен носител на смисъл, не като анатомия, а като философска метафора, има особено плътно присъствие.
Контрастът между вертикално стоящата фигура, цялостна и мощна в своето присъствие, властна, почти ритуално доминираща над пълзящото, разпадащо се в своето движение по хоризонтала тяло прелива в диалог и докосване между стабилност и уязвимост, между търсене и отговор.
Патинираната повърхност на скулптурите придава усещане за време, устойчивост и кръговрат. И завръщане!
И преди да завършим нашия коментар, ето няколко думи за автора:
Ивайло Каменов е роден на 11.01.1967 г. в София. През 1986 г. завършва Художествена гимназия “Илия Петров”, а след това продължава образованието си в Националната художествена академия. Там учи в специалност монументална живопис при проф. Димо Заимов, която се отразява и на цялостното му творчество.
Има реализирани редица стенни пана в интериор, както в обществени сгради, така и в частни домове. Сред тях се подрежда и поръчка с благотворителна цел – Стенопис в Централен Софийски затвор от „Сдружението за обществена подкрепа“, където членува.
Размахът на творчеството му не се ограничава само в живописта, било то кавалетна или монументална. Каменов създава произведения и в скулптурата, както в кръглата пластика, така и в релефа.
В края на 80-те години реализира скулптурната композиция „Полето на умиращите воини“, а през ’89-та и ’90-та година участва в изложбите на Клуба на младите художници в България. През този период създава и първата си по-голяма серия от живописни произведения, в които обединяваща тема е духовната и физическата борба, която съвременният човек е длъжен да приеме. Тази тема остава важна за автора и се превръща в неизменна част от неговото творчество.
След 20-годишно отсъствие от публични изяви, през 2020 г. прави първите си самостоятелни изложби под мотото „Пробуждане“ в Градската галерия „Форум“- Хасково, а през 2021 г. под мотото „Пробуждане 2“ и в Софийската галерия „Икар“. През 2022 г. участва с маслена живопис и бронзови релефи в съвместна изложба с племенницата на Димитър Казаков – Нерон, Росица Халачева, а по-късно представя изложба от свои творби и произведения на баща си Сашо Каменов под мотото „Бащи и синове“ в галерия „Форум“ – Хасково.
източници: СБХ и Галерия-книжарница София Прес
