ПОЛЪХ И ДЪЖД

Звън... птича песен

в летния ден. Полъх на

мечти и полет...

***

Стиховете падат като дъжд.

Душите, жадни ги ловят,

на локви стават.

Душите ли?

Душите – като кръстопът.

Без пътища

и без пощада.

ОКТОПОДИ

Картини, картини, картини...

в ума, в очите,

по стените...

Стена...

Уродливи сенки протягат

ръце от платната,

дращят ретината,

влизат в зениците,

рушат рутината

на дните...

Пращат болните си послания

в уморените ни глави.

Пращят черепите,

скрили мозъците си...

на топло, на тъмно, на сигурно...

Главоноги създания станахме,

хукнали назад

по спиралата на битието.

Умираме в морето

на съзиданието.

Ето, постиламе го със телата си.

Сити...

Умората попи

в тинестия нанос.

Умората изтри

души, съзнания и цялост.

Нахалос

еволюцията ни създаде.

Защо ни даде

скелет и гръбнак,

щом пак

оставаме по същност

мекотели?

Защо ни даде разум във глава,

щом пак

не можем да надскочим

безформеното тяло и слузта...

Останахме пак същите – уста,

приспособена към околността...

Защо ни е интелигентност –

това го могат всички оцелели...

Успяваме.

Днес пак не правим разлика

между добро и зло –

така по-лесно постигаме целта си...

Дали??? Дали сме цели?

Безцелно пропиляваме живота си...

Безцелно падаме – надолу,

все по-надолу

и навътре,

все по-дълбоко спим.

Вървим

по кръгозора си –

все по-стеснен,

стесняваме го още –

стиснат във юмруци го държим.

И с простодушен поглед

душим простора, без души...

По-просто се живее, без глави.

Разпръснати са сетивата ни в телата,

изострени и хищни; оцеляваме.

По-лесно блещим

в опиянение очи,

разцъфва кожата ни от възторг,

размахваме изящни пипала

в прегръдката на октоподни структури.

Най-после всичко е на място,

октоподи сме –

клас главоноги,

най-сложно устроените мекотели –

силно развита нервна система,

перфектни сетивни органи –

очи и обоняние,

изключителен интелект

и способност за оцеляване...

...от камбрия до днес...

ТИ

Ти ме гледаш през масата,
помежду ни - лекарствата.
Ти си там, срещу мен -
като стълб, като ден,
като есен -
пълен
с всичко, което ми трябва.
Ти си сам, срещу мен...
И те нямам.
Бягам
в очите ти. 
Стъпвам 
в тях - като върху палуба.
Ти потъваш 
в математиката:
последното останало убежище -
подредено и предсказуемо,
далеч от тържището 
на живота.
Слънцето се отразява
в стъклото на масата.
Затваряш очи, губя те -
в света на числата и техните отношения;
разтваряш се -
в ен-мерното пространство
на геометрични фигури и уравнения.
Слънцето те ослепява.
Не, отдавна си сляп за света.
Всичко важно е тук, между нас,
на масата.
И в съседната 
стая,
където животът изтича

която някога те омагьоса,
когато боса
е тичала в дъжда
и е пила вода
от олуците...
Улиците
са били реки,
а косите й 
са плющяли върху лицето ти -
като вълни върху канари.
Днес тя тича
по границата на битието си
и няма кой 
да крепи равновесието й:
само нейната воля
и нашата обич.

*** 

Тя обича,
но любяща не е.
Тя е пещ,
тя е скреж,
тя е ручей,
порой
и лавина...
Не се чудя,
че нея избра -
за моя майка
и твой 
жребий.
Някога, 
тя написа, 
че не иска покой...
И не пожела да умира.

НЕДЕЛЯ

Неделя...

Крепост,

пост и бягство;

капсула

със тишина,

шина за счупена

душа

и самоличност...

отдалеченост,

безвремие,

без личност...

Затворени очи –

без памет и лъчи...

Зареян остров,

остър връх,

от който светът се

вижда отдалече –

вече

чезнещ и чужд.

Неделя...

Крепост.

Вплетени сме,

двете –

очи и пръсти и ръце...

Целебни мигове,

сърце,

което чупи капаните на телата...

Слети сме.

И пак сме същите –

слепи.

Слепени.

Неделя.

Крепост.

Крепи

се още вън оня свят,

от който бягам.

Посягам

към лицето ти...

Кожата ни

се влива,

попива миговете

на битието. 

Животът се раздвои,

потече по различни пътеки;

тъче различни съдби.

Бих ги изтръгнала –

и двете...

Вплетени сме,

двете.

И всички дни са Неделя...

СВЕТЪТ Е ЦИРК

Светът е цирк... но –

ние сме актьорите –

и клоуни, и зверове...

Дресьорите размахват

кожи и кожите се късат –

от наште гърбове...

И зрителите ръкопляскат –

плесници лепнат по лицата ни.

Пестници свиваме

и се оглеждаме –

огради и стени

притискат ни отвсякъде

и стискат

оголелите ни вратове.

Не са стени, огледала –

във тях се блъскаме –

и клоуни, и зрители,

и зверове –

развяваме

разкъсаните си тела –

от тях не стават знамена,

а само мачти

с дрипави платна.

И зрители и клоуни сме –

в цирка,

който сами

си построихме

с руините на нашите мечти.

ЯТО В НЕБЕТО

Ято в небето...

Ето – есен е, есен е...

Не. Само птичи криле...

Крил... блести върху вълните –

и те, като разпиляна

пяна се стопяват във брега...

Гарвани, вместо чайки грачат...

Чаткат с клюнове и чакат –

тихо морето да изхвърли скъпоценност...

Носталгия в нощта се впива.

Ваяния от звездопади

пъдят сивината в здрача на ума ми.

Мир търся в умореното си тяло.

Лодка сред безкрая...

Раят падна с трясък.

Съкровищата на духа са разпилени.

Пили се впиват в тишината,

тъкат отровни нишки.

Кипи Вселената – оплетена

надежда виси разкъсана...

Напред се взирам – търся брод, изход...

Ходя – върху прекършените ти ръце...

Цената на познанието, на живота –

тази тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?

Можеш ли да пребродиш Вселената?

Тази, в която спят умовете ни?

Нищо... Гледам очите ти – умни са, бистри са –

само лъчи –

чисти слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме...

Шемет... Толкова далеч ли отиде,

та не си струва завръщането?

Ето, идва денят,

ятото отнесе

есента,

тази година отмина...

Надежда???

ОХЛЮВ

Гола съм,

хлъзгава –

охлюв –

оставям следа 
по пръстта.

Стискам пръсти

в юмрук –

усещам пространството -
като буца пръст,

като барабанен звън,

като тътен на лава –

кънти в плътта –

като второ сърце...

Пространството –

остарява...

ЖЪЛТО И СТРАХ

Луната се е

впила в разперените

нокти на дърво.

***

А то – като смок

е усукало стъбло...

Все смуче сок от пръстта.

Паднали листа –

като лица се взират

в Луната. Жълто и страх.

ПИРШЕСТВОТО НА ЦВЕТЯТА

Пиршеството на

цветята свърши – сънни

падат в листи и треви...

Сънни падат... и

уморени ще сплетем

венци от главите им.

Сънни падат... Пак

изгарят цветовете

есенните дни.

ВИХЪРЪТ

Вихърът

вие навън,

хърка в листата,

дращи стъклата,

щорите

тракат.

Отиде си

последният

есенен

ден –

Земята бяга

към далечния полюс

на орбитата си –

Слънцето

се стопява...

ТАРАЛЕЖОВИ БОДЛИ

Таралежови бодли.

Всяко докосване боли.

Всяка дума е камък,

всяка мисъл е стон.

Впримчен живот.

Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли...
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили, и
които сами сме изградили...
Рухва сградата
на личността,
остава –
озъбена уста...
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –

последен страж

на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

БЕШЕ НОЩ

Беше нощ
и душите ни светеха -
разпилени от вятър светулки?
искри над пожар?
Днес –
души вече нямаме и 
не виждаме тъмното.
Прах от души –
това ли остана?
Стърнищата нямат
нужда от пламъци.
Днес –
крачим щастливи,
вием високо,
пием праха на живота...
Нахлузваме си хомота
на участта
да бъдем асфалта
по магистралата
на Вожда.
Днес.
Избледнява денят, 
става прозрачен,
призрачно крачим.
Затварям очи.
И... 
Изчезвам?
Не се гневя
и не виня
и не отричам...
Не се увличам 
по мечти -
            за бъдеще, за синьо, за свободно.
Дори не стъпвам в стъпките на спомените
            за преди –
            когато имахме желание – за друго.
Душата ми е боса и мълчи...
и не оставя ходилата си по пясъка
            към Утре.
Днес – гола съм
и с мислите си да се облека не мога.
Разбягват се –
като взривените неврони на мозък.
Или като цвета на прецъфтяло глухарче през май.

ДАЛИ ДА КАЖА...

Мислите не са ми отеснели

и не висят по мен - като парцал на чучело...

Дали да кажа, че съм стара?

Сияе кожата ми, чиста и без бръчки.

Присмивам се на огледалото,

защото силуетът ми е същият.

Обичам още същите вихрушки,

в които мислите се разпиляват.

И още търся брод към бъдното,

душата ми е същата - мечтае.

Дали да кажа, че съм стара?

За същото мечтая - да съм друга,

за друго да мечтая - все за още:

за още пътища, звезди, простори,

за слънчеви зари, за висини, за ново.

Дали да кажа, че съм стара?

Очите ми все в Утре гледат.

И търсят ралото, с което

умът ми ще разравя нови бездни.

Без дъх останах, но не искам

да кажа, че съм стара, че не мога

да тичам по границата на простора...

Не ми се ще да кажа, че съм стара,

но времето ме тъпче и не спира

с горещите си нокти да раздира

безбрежното на същността ми.

ЕЛА И МЕ ВЗЕМИ! - 2

Дните падат като есенни листа.

А е пролет, пролет, пролет.

Вятърът разнася аромата на трева

и дъждът блести – като напъпил ствол е.

Днес вали, вали, вали.

Цъфти плътта на голите дървета.

Няма слънце и звезди.

Днес Луната пак не свети.

Капки падат - като зелени стрели,

лятна буря наднича отвън, а е пролет.

Ела и ме вземи!

Изведи ме в дъжда...

Ако съм с теб – ще газим във водата голи.

Олуците ще бъдат водопади,

вадите край тротоарите – реки,

а локвите ще бъдат океани.

Ела и ме вземи, 

изведи ме навън!

Ако съм с теб – дъждът няма да е кален.

Ще бъде пролетен и есенен и летен...

Небето няма да ми трябва - 

очите ти ще бъдат моето небе.

Капки падат - като изживени дни.

Лятна буря фучи, а е пролет.

Ела и ме вземи, 

изведи ме далеч!

Ако съм с теб – животът няма да е кален.

Ще бъде пролетен и есенен и летен,

а зимата ще бъде цветна.

Ела, изведи ме, насън...

Ще гледаме капките 

с отблясъци от синьо,

вятърът ще свисти,

ще гони пясъците,

а облаците ще целуват морето.

Ела!

Върни ми дъжда,

мъглата,

върни ми солта на вълните...

Остави дланта си 

върху главата ми,

спаси ме -

от експлозията на мислите.

Ела!

Ще тичаме в дъжда,

в мъглата,

в солта на вълните...

ще тичаме под слънцето на дланите ти,

които ще впиват вените си в мен

и нежно ще ме давят...

Ела и ме вземи.

Сега се давя –

в кално и в копнежи...

ДНЕС ТИШИНАТА Е СИВА, БЕЗ СМЯХ

Днес тишината е сива, без смях.

Като камък, като лед, като лава.

Днес тишината измива деня  –

зимно-каменна, зимноядна...

Днес крачим върху леда, сиво, без страх -

тъпчем замръзнали локви,

замръзнали клони бият очите ни,

Белеят в сумрака коли и листа,

настръхнали бели корони,

далеч от леса – дърветата стенат,

корите им светят, като звездно небе,

палят огньове - с отблясък от улични лампи.

Капчуците капят под стрехите,

висят над главите ни - дамоклеви мечове.

Главите си, сивите, под тях сме поднесли -

Главите, понесли поредните скечове,

с които живеем в ням унес унесени,

доволни и песенни,

доволни, обесени

от чувство за хумор,

с което вибрираме

по-тъжно, по-есеннозимно,

по-хлъзгаво, жалко, заминало...

Умираме... бавно и сиво,

замръзваме,

завързали

лица и усмивки,

щастливи умираме –

щастливци, без време

и някъде тръпнем –

от омерзение

и някъде

дреме

горчилка,

мътилка...

Вървим през града, замръзнал и есенен,

Прегазваме локви, покрити със скреж,

Краката се плъзгат в леда и залепват...

Не падаме. Няма летеж.

Тишината е сива, без блян, без кипеж.

И влачим крака към живот-изкупление.

Умираме – песенни, весели, с хумор –

защото ни казват, че сме обречени;

с усмивка ни казват, че сме ненужни...

С усмивка и с патос,

и с оптимизъм, с цинизъм...

почти добродушно –

за овчедушни...

И вярваме, вярваме –

как лесно се вярва на смях –

че сме чужди,

безлични...

безделници,

некадърници,

непотребници.

боклуци,

търбуси,

пълни с отпадъци,

поколение без мечти,

тълпа без надежди,

без блясъци.

Щастливи, ухилени, с празни очи,

с пълни гърла над участта си се смеем.

И мечът Дамоклев не пада над нас;

не отсича главите ни.

Отдавна ги няма главите.

Днес тишината е сива,

студът я попива.

Днес минувачите

крачат

под клепачите

на дърветата,

под перчемите

на стрехите,

настръхнали

влачим плътта си;

краката ни мачкат леда...

капчуците падат

върху телата ни.

безболезнено,

безполезно –

главите отдавна ги няма  –

да ни обезглавят.

Днес тишината е сива,

студът я попива.

Днес мравуняци

път си намират

сред замръзнал асфалт...