сряда, 6 ноември 2019 г.

ЕСЕННИ ХАЙКУ


***
равноденствие –
дните горещи,
нощите есенни...

***
шарена пътека –
под стъпките ми
глави на калдаръмчета...

***
есенно пладне –
под дългата ми сянка
кучето спи „на сянка”...

***
след снощната буря –
пир за пчелите
под сливата

вторник, 5 ноември 2019 г.

ЕСЕННИ ЛИСТА

***
крайпътни дървета,
като напръскани с блажна боя -
капят в червено есенни листа

***
Пътят е неравен, сух асфалт, напукан, изронен, износен и прашен...
Пътуването е дълго, като поклонение.
Небето синьо, синьо - гладкоравен цвят, като от прахово боядисване...
Само дърветата са различни - като на карнавал,
тъпчат избелялата трева,
накичени, обречени...
просто - маскирана смърт...

***
крайпътни дървета -
пожар
от есенни листа

понеделник, 4 ноември 2019 г.

ПЪТИЩАТА... В КЛОАКАТА

когато умората движи пътищата ти,
когато спиш и дишаш сънищата ми,
когато луната пада в шепите ни,
а вятърът разплита стари пердета
тогава екотът на дните заглъхва
и само шепотът на несбъднатите съдби
виси като избеляло пране
върху олющената ограда на егото ни
стопиха се несигурните силуети за друго битие,
преди да са достигнали пълнотата на формата си,
и само усещането, че живеем в клоака стои,
само усещането, че не клоаката,
а ние, в клоаката, сме вечни,
ние, винаги в клоаката, сме вечни,
завинаги в клоаката потънали,
завинаги изгубени за друго,
самодоволни плъхове,
борци
и охранители,
охранени
самци
и тлъсти патици
самодоволни глупци,
крадци на души,
крадци на съвести,
само доволни
тълпи
без души,
без мисли за бъдеще,
безсъщностни
слузести
пихтии
щастливо смазани,
под подметките
на своите герои,
щастливо
заслепени,
без очи,
размазани
презрени,
без сетива
за време,
за истина,
за равновесие,
за посоки,
за …
къде отидохме,
къде се изгубихме
къде изгубихме
всичко…
къде са крилете ни,
къде са чистите ни колене,
къде са гръбнаците ни,
къде са челата ни,
къде са отворените очи
къде са
днес само пълзим,
уморена съм,
днес имам пълзенето като движение,
понякога то е спасение,
защото от него се тръгва напред,
защото понякога да пълзиш е победа,
защото понякога да пълзиш сам
е повече от летене
днес съм щастлива
с пълзенето ти –
щастлива съм,
уморена заспивам до теб,
дишаща,
туптяща и топла,
жива си
жива съм
и е истинско…
нашето приключение
изкачваме върховете си,
скрити далеч от всичко оставаме,
вечни сме,
изпълнили сме вселената си,
ние мълчим
в черупка от спомени,
в хралупа от сенки
и бдения
съществуваме вън
и далеч,
защото сами
сме спасения
къде останаха другите?
само умората пълзи лепкава,
души ме, чупи ме, сплесква ме,
а после – залепва ме за мига настояще
и продължава
да мери
душата ми…
душа ли?
неверник съм,
удушил всяка надежда в спасители,
удушил всяка гавра със съвести –
само умората ме прави истинска
без нея бих спала,
сънуваща
приказки

петък, 1 ноември 2019 г.

СЪБУДЕТЕ СЕ!

Дими пепелта
в пепелището
на душата ми,
болят раните,
живите въглени
на плътта ми...

Духът ми е
в хибернация,
цялата нация
хипнотизирана спи
и празнува
Деня на будителите,
спим
и сънуваме,
че сме живи...

Нощта се стича
по кожата ми -
лепкава пот
от минал живот,
от
пропуснати мигове,
от надежди,
станали минало,
преди
да се родят.

Скот
до
скот...

Хоризонтът
е сринат,
заринати
от
останки
на непожелано
щастие,
опустошени
делници,
пошли
мечти
и
блянове
за
битие,
малко
по-свежо
от стъпканите
зеленчуци
в копторите
на гетото,
в което
се лутаме
безпосочни...

Хоризонтът
отдавна
е сринат...

и някъде там,
където
трябва да бъде
небето,
в смачкан
станиол
тлее
клечка кибрит...

Не протестирам
срещу кибритената клечка
в смачкания станиол -
протестирам срещу
онези,
които ни казват,
че това са
слънцето
и небето...

Протестирам
срещу
спящите
хипнотизирани
самодоволници,
които вярват,
че Клечката е Слънцето
в небето...

Защото няма
по-лошо
от вярата
на спящите -
събудете се!

Не празнувайте!
Събудете си!
Бъдете
будители!

01.11.19