МИГОВЕ - ПОРОЙ...

времето
се изсипва над главата ми –
като порой,
безброй
мигове,
като изтръгнати песъчинки
браздят очите ми,
косите ми
се влачат,
като треви
затлачени
в сухи
трупове на дървета,
кухи
тръби и остриета
от наранени
пръст и
пръсти
на удавени псета…
животът,
като мътен вихър,
преминава над главата ми –
бодли
на кактуси
и таралежи,
вода –
жадна
за знойната
уста на земята –
напукана, гладна,
гола и безпощадна
кърмилница,
закрилница
и пристан…
искан
покой
прах полепва по листата
и паветата
лицата
ми,
разискрени
и
буйноцъфнали
ловят
топлината
на луната
и чакат
утрото

ПОГЛЕДЪТ ТИ

погледът ти ме прогаря,

дълбае дупки в гърба ми –

буря и пепел в съня ни...

размахвам крила – кръв

по стените

ближа червено мастило –

не ме нарани,

превърна ме

в птица

момичето,

с очите

като въглен –

не

се

научи

да обича –

и днес

все

в облаците

тича,

облечено

със

семена

от тръни,

обсебено

от лист,

молив

и книга

РЕКАТА НА ВРЕМЕТО

реката влачи

товара си от история –

скъсани знамена,

изгорели степи,

подут кон,

опърлени небеса

и слепи поети...

няма път назад –

полетът със

надсветлинна скорост

е отложен;

оплождам

полетата на

очите ти

и чакам –

няма си;

няма пролука

нагоре,

енергията

на полето

е недостатъчна

за тунелен

преход;

остава само

молитвата

на

праведника –

неверник съм

не

моля...

дълбоко газя

в реката на времето...

бремето на историята

тъче нови нишки

в килима ни –

вятър и прах

безух

великан

брани

бранната

бразда

на границата

през счупено

огледало

се промъквам

отвъд –

пак

няма

брод;

бод

след

бод

бродирам

пътеката,

по която

ще стигна

хоризонта на събитията

РЪЖДА

ръжда –

настръхнала

по мрежата

на оградата;

ръжда –

на ивици

се стича

по стената й;

ръжда –

като утайка

от кафе

по дъното

на кутията

за инструменти...

ръжда –

държа

гвоздея,

с който ще

пробия

кожата

на самотата си –

и ми е все едно,

дали ще хвана

тетанус

АЛБАТРОС

Уморих се да бъда албатрос –

искам да съм просто –

птица в ято, без яркост

да се рея – до края на реката...

крилете ме болят, не мога

повече да споря с бога –

да бъда кал, това зоват

зениците, видели

края на простора...

крилете ме болят, не мога

вече да поря небесата

омръзна ми да бъда сам

творец на себе си

и на съдбата...

перата ми се осланиха,

окапват и линеят,

как с тях отново да летя,

отхапвайки предела?

днес слънцето потъна

във вълните, удави се

във океана – изпуснах

го от клюна си, не смогнах

да го хвана, търкулна

се зад хоризонта,

не стигнах до вулкана,

във който се превърна...

крилата ме болят,

перата ми линеят,

остава само пътят

назад – към оня бряг,

където ще гнездя -

като зрънце в утроба...