вторник, 16 юни 2015 г.

ДАЛИ ДА КАЖА...

Мислите не са ми отеснели
и не висят по мен - като парцал на чучело...

Дали да кажа, че съм стара?
Сияе кожата ми, чиста и без бръчки.
Присмивам се на огледалото,
защото силуетът ми е същият.
Обичам още същите вихрушки,
в които мислите се разпиляват.
И още търся брод към бъдното,
душата ми е същата - мечтае.
Дали да кажа, че съм стара?
За същото мечтая - да съм друга,
за друго да мечтая - все за още:
за още пътища, звезди, простори,
за слънчеви зари, за висини, за ново.
Дали да кажа, че съм стара?
Очите ми все в Утре гледат.
И търсят ралото, с което
умът ми ще разравя нови бездни.
Без дъх останах, но не искам
да кажа, че съм стара, че не мога
да тичам по границата на простора...
Не ми се ще да кажа, че съм стара,
но времето ме тъпче и не спира
с горещите си нокти да раздира
безбрежното на същността ми.

вторник, 24 март 2015 г.

ЕЛА И МЕ ВЗЕМИ! - 2

Дните падат като есенни листа.
А е пролет, пролет, пролет.
Вятърът разнася аромата на трева
и дъждът блести – като напъпил ствол е.

Днес вали, вали, вали.
Цъфти плътта на голите дървета.
Няма слънце и звезди.
Днес Луната пак не свети.

Капки падат - като зелени стрели,
лятна буря наднича отвън, а е пролет.

Ела и ме вземи!
Изведи ме в дъжда...
Ако съм с теб – ще газим във водата голи.
Олуците ще бъдат водопади,
вадите край тротоарите – реки,
а локвите ще бъдат океани.

Ела и ме вземи, 
изведи ме навън!
Ако съм с теб – дъждът няма да е кален.
Ще бъде пролетен и есенен и летен...
Небето няма да ми трябва - 
очите ти ще бъдат моето небе.

Капки падат - като изживени дни.
Лятна буря фучи, а е пролет.

Ела и ме вземи, 
изведи ме далеч!
Ако съм с теб – животът няма да е кален.
Ще бъде пролетен и есенен и летен,
а зимата ще бъде цветна.
Ела, изведи ме, насън...
Ще гледаме капките 
с отблясъци от синьо,
вятърът ще свисти,
ще гони пясъците,
а облаците ще целуват морето.
Ела!
Върни ми дъжда,
мъглата,
върни ми солта на вълните...
Остави дланта си 
върху главата ми,
спаси ме -
от експлозията на мислите.
Ела!
Ще тичаме в дъжда,
в мъглата,
в солта на вълните...
ще тичаме под слънцето на дланите ти,
които ще впиват вените си в мен
и нежно ще ме давят...

Ела и ме вземи.
Сега се давя –

в кално и в копнежи...

понеделник, 12 януари 2015 г.

ДНЕС ТИШИНАТА Е СИВА, БЕЗ СМЯХ

Днес тишината е сива, без смях.
Като камък, като лед, като лава.
Днес тишината измива деня  –
зимно-каменна, зимноядна...
Днес крачим върху леда, сиво, без страх -
тъпчем замръзнали локви,
замръзнали клони бият очите ни,
Белеят в сумрака коли и листа,
настръхнали бели корони,
далеч от леса – дърветата стенат,
корите им светят, като звездно небе,
палят огньове - с отблясък от улични лампи.
Капчуците капят под стрехите,
висят над главите ни - дамоклеви мечове.
Главите си, сивите, под тях сме поднесли -
Главите, понесли поредните скечове,
с които живеем в ням унес унесени,
доволни и песенни,
доволни, обесени
от чувство за хумор,
с което вибрираме
по-тъжно, по-есеннозимно,
по-хлъзгаво, жалко, заминало...
Умираме... бавно и сиво,
замръзваме,
завързали
лица и усмивки,
щастливи умираме –
щастливци, без време
и някъде тръпнем –
от омерзение
и някъде
дреме
горчилка,
мътилка...
Вървим през града, замръзнал и есенен,
Прегазваме локви, покрити със скреж,
Краката се плъзгат в леда и залепват...
Не падаме. Няма летеж.
Тишината е сива, без блян, без кипеж.
И влачим крака към живот-изкупление.
Умираме – песенни, весели, с хумор –
защото ни казват, че сме обречени;
с усмивка ни казват, че сме ненужни...
С усмивка и с патос,
и с оптимизъм, с цинизъм...
почти добродушно –
за овчедушни...
И вярваме, вярваме –
как лесно се вярва на смях –
че сме чужди,
безлични...
безделници,
некадърници,
непотребници.
боклуци,
търбуси,
пълни с отпадъци,
поколение без мечти,
тълпа без надежди,
без блясъци.
Щастливи, ухилени, с празни очи,
с пълни гърла над участта си се смеем.
И мечът Дамоклев не пада над нас;
не отсича главите ни.
Отдавна ги няма главите.
Днес тишината е сива,
студът я попива.
Днес минувачите
крачат
под клепачите
на дърветата,
под перчемите
на стрехите,
настръхнали
влачим плътта си;
краката ни мачкат леда...
капчуците падат
върху телата ни.
безболезнено,
безполезно –
главите отдавна ги няма  –
да ни обезглавят.
Днес тишината е сива,
студът я попива.
Днес мравуняци
път си намират

сред замръзнал асфалт...

неделя, 11 януари 2015 г.

ЕЛА И МЕ ВЗЕМИ

Ела и ме вземи...
Днес грее слънце.
Обесена съм –
в слънчеви лъчи.
Ела и ме вземи!
Въжето все души,
дори когато е от слънце.
Днес няма нищо
в нашите души...
Ела и ме вземи –
днес имам само теб,
отдавна се изгубих,
но някак, днес,
увиснала на слънчеви лъчи,
разбрах, че ми е тясно.
Ела и ме вземи,
днес нямам тяло –
на слънце станах,
на слънчев вятър...
Днес тичам към безкрая –
в душата ми е ясно...
Ела и ме вземи –
страхувам се от празните пространства.
Ела и ме вземи -
страхувам се от свободата...

понеделник, 29 декември 2014 г.

КЛЕПАЧИТЕ МИ ПЪРХАТ

На Диана

Тъгата лепне по клепачите,
клепалата се блъскат някъде –
като крила на мъртва птица.
Кънти тъгата – под дърветата.
Листата падат по пътеките,
постилат в жълто синевата.
А слънцето гори през клоните...

Не, не през клоните...

Клепачите ми пърхат
и през миглите
лъчите влизат
във очите ми –
насечени,
отсечени лъчи.

Клепачите ти пърхат
и през миглите,
като през счупени криле,
пак гледаш синевата,
пожълтялата,
от падащи листа.

Тъгата лепне по клепачите,
клепалата се блъскат някъде -
като крила на стар прозорец.
Кънти тъгата – под гредите.
Рухна къщата. И прах
покрива руините.

петък, 17 октомври 2014 г.

четвъртък, 28 август 2014 г.

НЕ ИСКАМ

Не искам облаци и синева,
и пътища, и безпределно...
Не искам висината – да летя...
Не искам пропастта – да я прегръщам.
Не искам все да чакам Утрото,
не искам – и без Утре мога.

Не искам Слънце и Луна –
звездите са съвсем
достатъчни, когато мога да чета
в очите ти 
светлинни блясъци...

Днес искам само тишина -
от шумните безсмислици,
безпътици...
Без блян, обляна синева...
Без блян и сини облаци...

Облени в облачни води,
затлачени, реките плачат...
Реките - земните очи -
палачи...

Освобождение 
от думи и мечти,
от мисли и копнежи,
от тежко битие,
от болки,
страхове,
от отчаяние
и от победи...

Днес чакам
само онова, 
което ще се случи –
без искане,
без мисъл да се случи...

И тялото ми най-после ще олекне
от цялата вкопана в клетките Вселена,
тежаща с плътността на изродено вещество.
И тялото ми най-после ще празнува,
освободено от всичките умиращи Вселени –
бледни, блудни, 
разпилени – във всяка клетка – по една, 
умираща във черен колапс...

А някъде – квазизвезда – начало, пак, отново...